Kumamon ✕Yoonmin✕

/1/ Край

– Татко, можем ли да го вземем вкъщи?

– Определено не, миличка.

– Но тате, обещавам, че аз ще се грижа за него!

– Миличка, моля те. Не бъди трудна.

– Но тате...

– Хайде, да отидем да ти купим сладолед.

– Добре...

Джимин помаха с облекчение на момиченцето, което се обръщаше на всяка втора крачка, сякаш за да се увери, че той още е там. Едва когато детето се скри напълно от погледа му, Джимин си позволи да седне на една от близките пейки. Изкушаваше се да свали главата на костюма, защото наистина се сваряваше под него, но не можеше да си позволи лукса да рискува толкова. Шефът му и без това нямаше да е много доволен, ако го видеше, как си почива през работно време.

Не беше си представял точно това, когато беше приел работата. От друга страна, парите, които му даваха от увеселителния парк, закърпваха дупките в бюджета му почти идеално. А и вече не му се налагаше да яде рамен за закуска, обед и вечеря.

- Кумамон не е ли малко лош пример за децата? - попита някой и Джимин се извъртя към собственика на гласа, който бе седнал на другия край на пейката.

Беше момче на неговата възраст, може би малко по - голямо от него. Косата му беше шокиращо синя и контрастираше рязко с оранжевата, хавайска риза, която носеше. Имаше и фотоапарат на връзка около врата си.

Едва ли би по-висок от Джимин.

Едно от предимствата на костюма, ако въобще можеше да се каже, че има такива, бе че даваше възможност да си зяпаш на воля без да има опасност да те хванат.

Джимин повдигна рамене.

– Нека позная. Нямаш право да говориш, нали?

Кимане.

– Това е глупаво.

Отново кимане.

– Е, тогава ще те оставам да работиш. Виждам, че феновете ти те очакват.

Джимин погледна към групичката от четири малчугана, които се приближаваха към него с бясна скорост и от устните му се изтръгна жален стон. Вече не бе толкова сигурен, че иска деца.

Другото момче се засмя. Очевидно бе чул стона.

– Горе муцуната, Кумамон. Парка затваря след няколко часа.