Every Second We Have

8 • A W A K E A G A I N

***
Понякога искам да върна времето назад. Да заменя спомените с други. Да те видя само още веднъж. Да чуя гласа ти отново. Да те докосна...

Просто искам да се чувствам добре отново. Толкова ли е много?

***

Харлен

Стой далеч от мен! Не искам да те виждам! Лъжец! Мразя те!

От месеци единствените звукове, които чувам са виковете в кошмарите ми. И единствено техния звук помня и никога няма да мога да забравя.

Връщайки се в още по-ужасната реалност, отказвам да отворя очи. Едно нещо ме плаши и не знам какво да мисля. Този път не само някой ми попречи се самоубия. Разколебах се. Дори се бях отказал. За един момент си бяха помислил, че животът ми има някакво значение. Че на някой ще му е мъчно, ако си отида.

Но аз нямам никакви приятели. Само създавам работа на семейството си. Ще им е по-добре без мен, просто те не искат да си го признаят.

Усещам някой да придърпва ръката ми и очите ми моментално се отварят. Не съм у дома. Това е първото, което забелязвам. Тази стая е непозната, нещата в нея също. Какво стана снощи?

Обръщам глава наляво и виждам Анализ. Показалецът й проследява белега на ръката ми. На никой не съм позволявал да го види, абсолютно никой. Винаги съм успявал да го скрия. А сега тя го гледа. Инстинктивно прибирам ръката си под одеялото и затварям очи.

Още един човек, който отсега нататък ще ме мисли за луд и ще ме отбягва. Не е като да не са достатъчно. Не е като да знам дали съм луд или не. Всъщност дори вече чакам да изрази по някакъв начин отвращението си към мен и да ме изгони от това място. Макар и да се чувствам неспособен да помръдна. Главата ми пулсира и мислите се блъскат една в друга. Крайниците ми са като от олово, движенията са трудни.

Никога повече алкохол. Никога. Макар и да не успях дори да преполовя бутилката.

После усещам ръка на рамото си и отново поглеждам към Анализ.

- Извинявай, не исках да те събудя. Добре ли си? - забелязвам как не ме гледа в очите докато ръцете й се движат, за да опишат думите, но съм сигурен, че причината е различна от засрамване. Ако някой трябва да го е срам от нещо тук, то това съм аз. Не мога да разбера обаче едно - защо се държи толкова мило?