Гледната точка на Деника:
/На сутринта/
Обикновено бях свикнала всяка сутрин да се събуждам в своята стая и в своето легло, но не и днес. Бавно отворих очите си и в първия момент се стреснах от факта, че не бях там, където всеки ден се събуждам, но скоро спомените от случилото се снощи нахлуха в съзнанието ми. Погледнах надолу и видях, че все още съм без дрехи, а ръцете на Хари са увити около кръста ми. Надигнах главата си от възглавницата и първо забелязах именно него, който вече се беше събудил и ме наблюдаваше.
- Как си, красавице? Наспа ли се? - попита, а аз кимнах положително. На това легло се спеше много по-добре, отколкото на моето. Да не говорим за старото, което изгоря.
- Да, но колко е часа? - изведнъж се сетих, че всъщност имам работа за вършене и не можех да си позволя да се излежавам до късно.
- Почти десет. - отговори, а очите ми се разшириха след чутото.
- Закъснявам! Нашите ще ме убият! - набързо скочих в леглото и тръгнах да ставам, но две ръце ме върнаха обратно.
- И без това изпуснахме закуската. Няма смисъл да бързаш, а и днес искам цял ден да си с мен.
- Трябва да помогна на родителите си, а и не съм виждала Анабел от много време. Оставих я да се оправя сама тук, въпреки че е нова и че обещах да съм до нея, докато свикне.
- Знам, но моля те, остани още малко. - помоли тихо и устните му се залепиха за врата ми.
- Не знам. - казах все още, колебаейки се.
- Не искам да си тръгваш, не и след това, което направихме снощи. Би трябвало да прекараме деня заедно .
- Така е, но аз не мога да си позволя да отсъствам още един път. Освен това не съм ходила в кухнята от толкова много време, че сигурно вече имам заместник.
В следващия момент на вратата се почука. Веднага изпаднах в паника. Това можеше да е всеки. Нямаше къде да се скрия, защото докато притичам разстоянието до другата стая, въпросния човек вече ще е влязъл. Естествено, първосигналната ми реакция беше да надигна завивките и да се скрия под тях. Определено ще ме видят и ще разберат, че има момиче в стаята, но поне няма да разберат, че това съм аз. Не ми се мисли какво ще се случи, ако през вратата влезе принцеса Ева. С мен е свършено. Първо, разбира се, ще го отнеса от семейството си, а след това най-вероятно ще ни изгонят.
- Влез. - чух гласа на Хари, който се разнесе из стаята и няколко секунди по-късно вратата се отвори. Чух стъпки, които пристъпиха прага и се приближиха. - Какво има?
- Нищо, просто не дойде на закуска и се притесних. - не съм много сигурна, но мисля, че това е гласа на принц Джеймс. - Сега като гледам, разбрах защо не си се появил.
- Да, добре. Нещо друго?
- Дойдох да ти кажа, че днес си свободен. Вземи си почивка и прекарай малко време с момичето, което се опитва да се скрие под чаршафите. - въпреки че Джеймс, не знаеше, че това съм аз, усетих как се изчервих заради думите му. Точно когато се обърна, за да си върви каза нещо, което ме накара да замръзна на място. - Здравей, Деника. - след това се чу затваряне на врата.
Отметнах завивките от себе си и си поех въздух, поглеждайки към Хари. Това беше близо. Даже твърде близо. Може би беше знак, че трябва да сме по-внимателни с това, което се случва между нас, защото има голямата вероятност да си изпатим.
- Беше на косъм. И как той разбра, че това съм аз? - казах и си позволих да изпусна въздуха, който не осъзнавах, че съм задържала досега.
- Няма коя друга да бъде. Не и откакто се запознах с теб. Е, реши ли какво ще правиш днес?
- Да. - кимнах положително.
- И какво е решението ти?
- Мисля, че няма да бъде толкова фатално, ако остана с теб още малко. - отговорих, а на лицето му се изписа широка усмивка.
- Чудесно. Значи ще може да ти се насладя още малко. - подсмихна се и се настани върху мен.
- Сериозно ли?
- Напълно сериозно. - засмя се и ни преобърна, така че аз да съм отгоре. - Мисля, че е време да пробваме по друг начин. Какво ще кажеш, красавице? - прошепна тихо в ухото ми и го захапа, а след това се измести към устните ми. Едва ли щях да напусна тази стая в скоро време.
***
Когато най-сетне успях да се измъкна от стаята на Хари, първо трябваше да намеря Анабел и да й се извиня затова, че от няколко дни не сме се виждали и буквално я изоставих. Проверих дали не е в стаята си, но след като не я открих там, реших че ще проверя кухнята. Предполагам, че родителите ми също ще са там, но нямах друг избор.
Стигнах дестинацията си и преди да отворя вратата и да посрещна няколко ядосани погледа се постарах да се настроя психически за това, което предстоеше. Естествено, без успех. Никога не си достатъчно подготвен, щом стане дума за майка ми. Винаги ще те изненада и затова не направих кой знае какви усилия. Само се надявах, че ще мине по-леко, отколкото очаквах. Натиснах бравата и отворих вратата. Пристъпих в кухнята и всички погледи се насочиха към мен. Майка ми, баща ми и сестра ми ме гледаха студено и с лошите си погледи, а Анабел ме гледаше със съчувствие. Джулиан, дори не знаеше какво се случва. Може би Теодора не му е казала.
- Анабел, би ли излязла за малко, моля те? - майка ми я помоли, а Анабел се запъти към вратата. Чух я как тихо ми прошепна „успех" преди да излезе. - Деника, би ли ни обяснила къде се губиш вече толкова дни? Изобщо не те виждаме. Не знам защо си мислиш, че имаш свободата да си ходиш, където поискаш и да не ми казваш. - и майка ми започна. Сега беше момента да не проявявам слабост. Случи ли се това, ще призная всичко.
- Успокой се Кристина. Тя е на двадесет. Не можем да я държим заключена цял живот. - баща ми се намеси. Винаги съм се разбирала повече с него.
- Не я защитавай Александър. - скара му се мама и той замлъкна, продължавайки да чете някакъв стар вестник. - Веднага ще ми кажеш къде и с кого ходиш. Също така искам да знам, откъде се намери новата ти стая, която получи след пожара и кой беше така добър да те спаси, защото нищо лично, ти си ми дъщеря и съм изключително щастлива, че си жива, но никой в този дворец не би си мръднал пръста за прислугата.
- Мамо, не може ли по-късно? Сега имам работа. - опитах се да се измъкна, за да имам достатъчно време и да измисля някаква версия на отговорите на всичките й въпроси.
- Не, Деника не може. Искам отговори. Веднага. - очевидно нямаше изход от това.
Знаех си, че рано или късно това ще се случи. Имах два варианта: или да мисля бързо и да скалъпя история, която най-вероятно ще бъде съшита с бели конци, или просто да си призная истината. Да призная всичко за Хари и връзката ми с него. Мисля, че вече реших кое да избера и съм сигурна, че няма да ми хареса.