Kingdom England (BG fanfiction)

Глава петнадесета

Гледната точка на Деника:
/Два дни по-късно/
   Дните, през които Хари щеше да отсъства от двореца и вместо тук да ги прекара в Лондон, най-накрая се изнизаха. Наистина времето мина много бързо, когато бях заета. Търчах из целия дворец, чистейки стаи и помагайки на родителите си. Може да се каже, че за тези два дни, наваксахме загубеното време. Разбира се, скарахме се минимум петдесет пъти за цялото това време, но поне бързо се сдобрявахме. Доколкото бях информирана, днес Хари трябваше да се върне и аз нямах търпение да го видя. Все още не знаех кога и къде щяхме да имаме възможност да се видим, но ще измислим нещо, надявам се.
   Беше единадесет сутринта и след като кралското семейство закуси, прислугата имаше кратка почивка. Както обикновено аз я прекарвах в стаята си с книга. Бях се зачела в един от романтичните си романи, когато на вратата ми се почука. Предположих, че е майка ми, сестра ми или може би Анабел, но не и този, който се показа.

- Липсвах ли ти? – попита Хари и влезе в стаята ми, а след това затвори след себе си.
- Разбира се. – усмихнах се и оставих книгата настрани като дори не запомних страницата, на която бях.
- И ти много ми липсваше. – приближи се и седна на леглото близо до мен. – Какво прави, докато ме нямаше?
- Какво мога да правя? Върших работа. – отговорих му. – А ти? Как мина в Лондон?
- Беше много скучно. Все още не знам защо баща ми ме забърка в това.
- Не го приемай като нещо лошо.
- Да, изобщо не е лошо, че някой може да ме гръмне във всеки един момент.
- Ей, не говори така.
- Съжалявам. – каза и се наведе да ме целуне. – Имам идея. Какво ще кажеш да излезем? Само двамата.
- Не мога. Скоро ще трябва да помогна с приготвянето на обяда.
- Има кой да се погрижи за това. Хайде, моля те, не ми отказвай.
- Добре, да излезем. – съгласих се.
- Да тръгваме тогава.
- Но къде ще ходим? – попитах го.
- Ще ти покажа едно място. – изправи се и ме издърпа, за да стана.

   Хари отвори вратата и все още държейки ръката ми, се огледа. Нямаше никой и излязохме. Тръгнахме с бърза крачка към стълбището като непрекъснато се оглеждахме зад себе си. Не биваше да ни виждат заедно. Какво щяхме да обясним, ако ни хванат? Слязохме по стълбите надолу и за части от секундата прекосихме преддверието на двореца. Излязохме през портите и вече доста по-спокойно тръгнахме нанякъде. Не знаех накъде сме се запътили, а и той не отказваше да ми каже. Твърдеше, че иска да е изненада, но въпреки това продължих да любопитствам. За жалост без успех. Не знам колко време беше минало, но и не ме интересуваше, защото бях с него.
   Толкова бях потънала в размисли, че не забелязах кога сме спрели да се движим. Вдигнах глава, за да погледна и останах изключително поразена от това, което се разкри пред мен. Намирахме се на някаква поляна, която беше отрупана с цветя. Точно пред нас беше постлано одеяло, а върху него се намираше кошница за пикник. Определено не очаквах това.