Гледната точка на Деника:
/Два дни по-късно/
Дните, през които Хари щеше да отсъства от двореца и вместо тук да ги прекара в Лондон, най-накрая се изнизаха. Наистина времето мина много бързо, когато бях заета. Търчах из целия дворец, чистейки стаи и помагайки на родителите си. Може да се каже, че за тези два дни, наваксахме загубеното време. Разбира се, скарахме се минимум петдесет пъти за цялото това време, но поне бързо се сдобрявахме. Доколкото бях информирана, днес Хари трябваше да се върне и аз нямах търпение да го видя. Все още не знаех кога и къде щяхме да имаме възможност да се видим, но ще измислим нещо, надявам се.
Беше единадесет сутринта и след като кралското семейство закуси, прислугата имаше кратка почивка. Както обикновено аз я прекарвах в стаята си с книга. Бях се зачела в един от романтичните си романи, когато на вратата ми се почука. Предположих, че е майка ми, сестра ми или може би Анабел, но не и този, който се показа.
- Липсвах ли ти? – попита Хари и влезе в стаята ми, а след това затвори след себе си.
- Разбира се. – усмихнах се и оставих книгата настрани като дори не запомних страницата, на която бях.
- И ти много ми липсваше. – приближи се и седна на леглото близо до мен. – Какво прави, докато ме нямаше?
- Какво мога да правя? Върших работа. – отговорих му. – А ти? Как мина в Лондон?
- Беше много скучно. Все още не знам защо баща ми ме забърка в това.
- Не го приемай като нещо лошо.
- Да, изобщо не е лошо, че някой може да ме гръмне във всеки един момент.
- Ей, не говори така.
- Съжалявам. – каза и се наведе да ме целуне. – Имам идея. Какво ще кажеш да излезем? Само двамата.
- Не мога. Скоро ще трябва да помогна с приготвянето на обяда.
- Има кой да се погрижи за това. Хайде, моля те, не ми отказвай.
- Добре, да излезем. – съгласих се.
- Да тръгваме тогава.
- Но къде ще ходим? – попитах го.
- Ще ти покажа едно място. – изправи се и ме издърпа, за да стана.
Хари отвори вратата и все още държейки ръката ми, се огледа. Нямаше никой и излязохме. Тръгнахме с бърза крачка към стълбището като непрекъснато се оглеждахме зад себе си. Не биваше да ни виждат заедно. Какво щяхме да обясним, ако ни хванат? Слязохме по стълбите надолу и за части от секундата прекосихме преддверието на двореца. Излязохме през портите и вече доста по-спокойно тръгнахме нанякъде. Не знаех накъде сме се запътили, а и той не отказваше да ми каже. Твърдеше, че иска да е изненада, но въпреки това продължих да любопитствам. За жалост без успех. Не знам колко време беше минало, но и не ме интересуваше, защото бях с него.
Толкова бях потънала в размисли, че не забелязах кога сме спрели да се движим. Вдигнах глава, за да погледна и останах изключително поразена от това, което се разкри пред мен. Намирахме се на някаква поляна, която беше отрупана с цветя. Точно пред нас беше постлано одеяло, а върху него се намираше кошница за пикник. Определено не очаквах това.
- Кога успя да направиш всичко това? – усмихнах се и го попитах.
- Сутринта. Щях да се прибера по-рано, но заради това малко закъснях.
- Това е най-хубавото и мило нещо, което някой е правил за мен. Благодаря.
- Ти заслужаваш това и много повече.
- Повече от стаята ли? – засмях се.
- Разбира се. Хайде, да седнем. – подкани ме и се настанихме върху одеялото.
- Все още не знам защо сме тук.
- Не може ли просто да искам да прекарам малко време с теб? – приближи се към мен.
- Може, но все пак…
- Добре, хвана ме. Искам да поговорим. – това не може да е за добро. Сигурно вече не иска да има нищо общо с мен. Знаех си, че това между нас няма да се получи. Когато двама души са прекалено различни, няма шанс за тях. Това беше края на нещо, което… - Добре ли си? – гласът на Хари ме извади от мислите ми.
- Да, просто се бях замислила. За какво искаш да говорим?
- За нас. – и започва се. Ще ме зареже и ще изгубя единственото стойностно нещо в и без това жалкия ми живот.
- Слушам те. – окуражих го да говори.
- Напоследък мислих много и се убедих, че не правим нищо лошо.
- Не разбирам какво имаш предвид.
- Деника, ще се погрижа за всичко. Готов съм да разкажа всичко на Елизабет и Ричард и да се боря за нас. – той сериозно ли говореше? Това е много рисковано.
- Хари, моля те, родителите ми живеят там. Цялото ми семейство може да пострада от това. – не мисля, че сега е подходящ момент да разберат за нас.
- Всичко, което се случва в двореца, проблемите с Ева и Пол, за които ми каза, както и всичко останало го търпя само и единствено заради любовта си към теб. – любов? – И искам да знаеш, че за нищо на света няма да позволя да се случи нещо на семейството ти или още по-малко на теб.
- Знам, но трябва да изчакаме още малко. Искам мама и татко да го разберат от мен. Освен това… краля и кралицата няма да реагират особено добре. Ами баща ти? Ако вече са планирали нещо с Ева за теб, ние не можем да им се противопоставим. – опитах се да го убедя. Все още беше рано за това разкритие, което той искаше.
- С течение на времето ще свикнат. Баща ми ще е съгласен, а Ева някак си ще го преглътне. Ще разберат колко много те обичам и ще те приемат. – добре, определено не ми се причу това, че той каза, че ме обича.
- Има и друго. Пол сега е тук. Поне да изчакаме да си тръгне. – усещах, че вече започвам да моля.
- Защо винаги поставяш другите пред себе си? – усмихна се. – Добре, нека бъде така, както искаш. Ще почакаме още малко.
- Благодаря, че се съгласи. – отдъхнах си, че ще запазим тайната за известно време.
- Имам ли избор? – каза, а аз го ударих леко по рамото.
- Е, какво ще правим сега? – попитах го.
- Не знам ти какво искаш да правим? – подсмихна се.
- Само това ти е в главата. – скарах му се.
- А ти какво очакваш? Ако беше на мое място и се погледнеш отстрани, ще разбереш. – каза, а аз се изчервих. – Нека се поразходим малко.
- Имам работа в двореца. – вече сигурно е станало обяд и е време да се връщам в кухнята.
- Не се притеснявай за това. Ще уредя всичко. Хайде. – изправи се и ми подаде ръка.
***
Денят мина неочаквано и то доста бързо. Не усетих кога е станало вечер. Мама направо ще ме убие, а за Анабел да не коментирам. Не знам как си позволих да не се прибера досега, но предполагам, че просто когато с Хари, забравям за всичко и всички. Забавлявахме се през целия ден и когато най-сетне пристигнахме в двореца, трябваше по най-бързия начин да се прибера в стаята си. Смятах да не се засичам с някой от родителите си точно сега, защото не беше подходящото време за спорове и караници.
След като изкачихме стълбището, отново оглеждайки се да не ни видят заедно, стигнахме до спалните. Понеже тази на Хари беше доста преди моята, щяхме да се разделим там.
- Е, лека нощ. – казах му и тръгнах в посоката на стаята си.
- Почакай. – дръпна ме за ръката и ме обърна към себе си. – Не искаш ли да влезеш? – усмихна се. – Прекарахме целия ден заедно защо не останеш с мен и през нощта?
- Не. – отказах без да се замислям. – Искам да кажа… не е ли малко рано? – в отговор той се засмя.
- Нямах това предвид, но добре. Лека нощ. – наведе се и ме целуна за кратко, а след това аз поех към спалнята си.