Гледната точка на Хари:
/На следващия ден/
Днес беше един необичаен ден, защото в двореца идваше специален гост. Пол, беше братовчед на Ева и Джеймс, но живееше в Ирландия и рядко идваше дотук. Не съм го виждал от може би пет години. Той беше много близък с Ева, за разлика от отношенията му с Джеймс. Не се разбираха особено добре, но аз се стараех да поддържам горе-долу приемливи отношения с него. По случай идването му щеше да се организира посрещане в предния двор. Всички трябваше да присъстват и това включваше мен. Предпочитах да прекарам сутринта с Деника, но поне се надявах, че тя също ще бъде там.
Беше почти десет и Пол щеше да пристигне всеки момент. С Джеймс се срещнахме в коридора и заедно тръгнахме към стълбището. По пътя не спираше да се оплаква и да мрънка, заради това, че Пол идва. Разбирах го. И на мен ми се е налагало да търпя хора, които не понасям. Когато излязохме през портите вече половината дворец се беше събрал. Не знам защо се преставараха толкова, при положение, че той е просто един роднина, който се сеща за леля си и чичо си само когато трябва да се урежда нещо двързано с политика. Изключение беше Деника. Огледах се за нея, но никъде не я видях. Струва ми се странно като се има на предвид, че сестра й е тук и ме гледа доста лошо на моменти. Докато на ум съставях план как да избягвам Пол възможно най-много, забелязах как той се приближава към нас заедно с коня си, който беше най-грозното същество на земята. В това съм абсолютно сигурен. Пол слезе от него и първо се поздрави с Ричард и Елизабет, а след това Ева му се хвърли на врата. Двамата се прегърнаха, а Джеймс само изпуфтя. Ще му е доста трудно да изтърпи Пол по време на престоя тук. След като той и Ева решиха да се пуснат, той дойде при нас.
- Братовчеде, радвам се да те видя. – Пол поздрави Джеймс, но той не отвърна.
- Искаше ми се да мога да кажа същото. – Пол се засмя и насочи погледа си към мен.
- Хари, не сме се виждали от колко… три или четири години?
- Всъщност пет, но няма значение. Как си?
- Добре. А ти? Чух, че си наследил баща си, поздравления.
- Благодаря. – стараех се да се държа възможно най-пристойно, но и аз не го харесвах особено много.
- Дано не ни вземеш на прицел. – засмя се и тръгна към портите.
- Дано не ни вземеш на прицел. – изимитира го Джеймс. – Ако зависеше от мен първо него щях да гръмна.
- Хайде, успокой се. Не го мисли толкова и ще си е отишъл преди да се усетиш. – потупах го по рамото и двамата отново влязохве в двореца.
- Къде е Деника? Не я видях отвън. – попита Джеймс, а аз свих рамене.
- Не знам. Сигурно е в стаята си. Ще отида да я видя.
- Добре, върви.
Разговора с Джеймс приключи и аз тръгнах отново към източнто крило, но този път не отивах към моята стая, а към тази на Деника. Предполагам, че е станала, макар че не присъстваше на посрещането. Когато се озовах пред вратата й, първо почуках, но след като не получих отговор, си позволих на вляза. Леглото беше оправено, но от Деника нямаше и следа. Притесних се на момента, защото не знаех къде е, но беше повече от очевидно, че не е тук. Напуснах спалнята й и тръгнах отново по коридорите на двореца. Проверих на всички възможни места, до които успях да се добера, но Деника не се виждаше никъде. Предположих, че е в кухнята и затова проверих и там, но като изключим няколкото странни погледа, които получих, не успях да намеря това, което търсих. Не знам къде е изчезнала, но ако скоро не се появи, ще се побъркам. Поне в това съм сигурен.
Гледната точка на Деника:
Поредния ден в двореца беше започнал и всички се готвеха да посрещнат племенника на краля и кралицата, който аз нито съм виждала, нито знам как се казва. Затова сметнах, че няма смисъл да се появявам на това събитие. Сестра ми и Джулиан бяха напълно достатъчни от нашето семейство. Вместо това реших да разгледам новата си стая. Имаше толкова много нови книги, които не бях чела, че снощи не знаех откъде започна. Мислите ми бяха толкова разпръснати след случилото се с Хари, че едва ли някой любовен роман щеше да ме поправи. Определено съм много щастлива, че отношенията между нас вече са на по-различно ниво. Беше неочаквано, но все още е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало, откакто съм тук.
След като ми омръзна от това да чета в леглото, оставих книгата и се изправих. Чудех се какво да правя и реших да проверя гардероба. Едва ли щеше да има нещо, но все пак трябваше да погледна, за да знам колко рокли щях да отмъкна от сестра си. Отворих вратите и останах крайно изненадана, когато очите ми попаднаха на роклите пред мен. Не можех да повярвам, че Хари е помислил дори за това. Повечето от прекрасните дрехи бяха за ежедневни случаи, но се намираха и няколко по-официални, които честно казано не знам къде ще нося. Като зветове пребладаваха повече синьото и бялото. Погледа ми попадна на една прекрасна бяла рокля и реших да извадя, за да я огледам по от близо. Пресегнах се да извадя закачалката, но не успях да го направя. Може би роклята се беше закачила някъде. Отместих с ръце останалите настрани, за да разбера какъм е проблема. Това, което видях в известна степен ме учуди, но и доста ме изплаши. Защо има брава за врата на гърба на гардероба? При положение, че липсваше каквато и да било врата, сигурно някой е искал да се пошегува. Аз, разбира се съм много любопитна, затова натиснах бравата. Не очаквах да се случи нещо, но за мое учудване наистина се отвори врата. Оказа се, че цвета на вратата съвпада с този на гардероба и заради това не се различават. Отворих и естествено се вмъкнах в това, което се намираше зад вратата. Затворих след себе си и тръгнах напред. По стените бяха окачени газови лампи, което означава, че някои знае за съществуването на този таен проход. Нямах никаква представа къде ще ме отведе, но поех по единия път с надеждата да стигна някъде.
Не помня колко време съм вървяла и изобщо как се ориентирам тук долу, но изведнъж пътя свърши. Бях попаднала в задънена улица. Сранното беше, че края на коридора беше поставен от… картина? Е, поне задната част на картината. Още по-странното беше, че отвъд нея се чуваха гласове. Не успях да ги разпозная от самото начало, но темата на разговор ме накара да остана на едно място, макар че не беше редно.
- Е, братовчедке, как си? – попита непознат мъжки глас.
- Добре съм. – отговори момичето. Този глас не може да се сбърка. Това беше принцеса Ева.
- Виждам, че още не си успяла да спечелиш Хари. – непознатия се разсмя, а аз изтръпнах, когато чух това име. Знаех, че Ева има чувства към него, но не знаех колко сериозни са били.
- Няма и да успея още скоро.
- Защо? Да не би да е изникнала пречка на пътя ти?
- Ако случващото се може да се нарече така, то да. – измрънка принцесата. Явно много го харесва. – Просто, откакто се е върнал не ми обръща никакво внимание. – оплака се.
- Как е възможно това? Ти си най-красивото момиче в цял Лондон.
- Не знам, Пол. Предполагам, че намира глупавата прислужница за по-красива. – Пол? Прислужница? Не може да говори за мен, нали? Доколкото знам не ме е виждала с Хари.
- Момент, каква прислужница? – попита така наречения Пол.
- Не знам името й. Знаеш, че имаше пожар тук, нали? – тя спря за малко. – Видях го как я носи на ръце към лазарета, понеже беше доста пострадала. Когато му казах, че Робърт е тук само за мен и семейството ми, той ми се разкрещя. – едва не припаднах от чутото. Значи все пак ни е видяла, макар че аз съм умирала в този момент.
- Не се тревожи, ще измислим нещо. – това прозвуча като индиректна заплаха.
- Мислиш ли, че може да е влюбен в нея? – последва смях.
- Хари влюбен? И то в прислужница? Братовчедке, трябва да се успокоиш, не мислиш трезво.
Нямах желание да слушам повече разговора между Ева и братовчед й Пол. Стана ми ясно, че той е госта в двореца, а краля и кралицата са неговите чичо и леля. Чувствах се засегната от думите на Ева, макар че донякъде беше права. Аз съм просто една прислужница, която по някакъв начин е успяла да спечели вниманието на този, в когото тя е влюбена от години. Логично е да се оттегля, за да могат те да бъдат заедно. Как може изобщо да си помисля, че има възможност между мен и Хари да се получи нещо. Това е невъзможно. Ние дори не трябва да си общуваме, а какво правим? Точно това, което не трябва. Може би трябва да стоя далеч от него. Въпросът е само дали ще успея да го направя?
Толкова се бях умислила, че дори не обърнах внимание на къде вървя. Изведнъж се спрях на едно място и се огледах. Оттук ли минах, когато идвах, или от друго място? Започнах да се паникьосвам. Не знаех къде съм и изобщо има ли път навън. Опитах се да се успокоя и просто продължих. Това определено не беше тунела, по който дойдох, но нямах избор затова продължих да вървя. Имах чувството, че съм изминала километри, но сигурно е така, когато не знаеш накъде отиваш. Бях загубила надежда, че ще намеря изход, но тогава пред мен, сякаш от нищото, се появи стълбище. В края му отново имаше врата. Добро начало. Заслизах по стълбите доста бързо. Вратата, която бях видяла ме изпълни с енергия. Поне ще знам, че няма да си умра тук. Най-сетне се озавах пред дървената повърхност. Набързо махнах веригите, които бяха увити около дръжката и ги пуснах на земята. Бутнах вратата и изпитах огромно облекчение, когато пред мен се разкри гледката на градината в задния двор. Излязох и побързах да затворя вратата, която беше покрита с бръшлян, за да не се вижда. Колко тайни е криел този дворец. Точно като в някой приключенски роман.
След тази „разходка”, изпълнена с неочаквани случки, беше време да се връщам обратно. Минах през градината и тръгнах към входа на двореца, когато една ръка хвана моята. Обърнах се, за да погледна и видях, че въпросния човек беше Хари.
- Къде беше? Търсих те навсякъде. – каза и ме притегли към себе си, а след това ме прегърна.
- Разходих се малко. – мислех да спестя информацията за тунелите и най-вече за чутия разговор, който касаеше и двама ни.
- Добре ли си? – попита и огледа лицето ми.
- Да, нищо ми няма. Защо?
- Изглеждаш тъжна. Да не би Ева да ти е казала нещо?
- Не. – излъгах. – Кой е Пол? – попитах без да го поглеждам.
- Братовчед на Ева и Джеймс от Ирландия. Защо питаш?
- От любопитство. – свих рамене.
- Деника, кажи ми честно. Срещна ли го някъде, направи ли ти нещо?
- Не, казах ти, просто питам. – исках да престане с въпросите, защото ако продължи, щях да му призная всичко.
- Лъжеш ме. Скъпа, имай ми доверие, моля те. – изрече и едната му ръка погали бузата ми. – Кажи ми с какво те е натъжил така?
- Чух го да говори с Ева. – започнах. – Обсъждаха ни и Пол каза, че с Ева ще измислят нещо.
- Как така ще измислят нещо? В какъв смисъл?
- Знаеш, ако ние с теб сме… - опитвах се да намеря подходяща дума.
- Ако сме заедно? – кимнах. – Ще го убия!
- Не! Не прави нищо, моля те. Как ще обясниш, че си чул разговора им? Ще се досетят, че съм аз и ще ме изгонят от тук.
- Права си. Съжалявам, мила. Не се притеснявай, никой нищо няма да ти направи. Не и докато аз съм тук. А, ако този само посмее да те докосне, лично ще се погрижа да не го видим повече.
- Не искам да си навличаш проблеми заради мен.
- И да си навлека, поне ще си е струвало, че е заради теб. – каза и целуна челото ми. – Сега по-добре се прибирай. Сестра ти ме гледаше доста лошо сутринта и мисля, че ще иска да говори с теб.
- Прав си. Не сме говорили от много време.
- Искам да знаеш, че утре и вдругиден ще имам малко работа в града и няма да съм тук. Но не искам да се притесняваш, уверявам те, че никой няма да те нарани. Обещавам.
След като поговорихме още малко, аз тръгнах да се прибирам. Дано сестра ми и нашите не са много ядосани.