Гледната точка на Деника:
/На сутринта/
Бях безкрайно изморена след цялото това разчистване на снощното тържество и си легнах едва в три през нощта. Спеше ми се изключително много и нямах търпение да спя поне до обяд, защото обикновено не ме будеха след стоене до толкова късно, така че си легнах спокойна. За жалост, както очите ми бяха затворени и сънувах някакви безсмислени неща, някой влезе в стаята ми и пусна слънчевата светлина през прозорците. Веднага се разсъних и отворих очите си, за да привикна по-бързо. Когато успях да прогледна нормално, разбрах, че нарушителя на съня ми беше мама. Не проумявам защо ме събуди при положение, че снощи ми каза, че ще мога да се наспя. Изправих се в седнало положение в леглото и я погледнах сърдито.
- Не се цупи, а ставай. - подкани ме тя. Сериозно ли?
- Колко е часа? - попитах, докато разтривах очите си.
- Единадесет. Достатъчно те оставих да спиш, трябва да свършиш някои неща в града. - простенах, когато чух думата „град". Това означаваше дълго ходене по улиците на големия Лондон.
- Не може ли Теодора да отиде? - имах надежда, че тя ще се съгласи да прати по-голямата ми сестра.
- Не, тя има друга работа в двореца. Вече си на двадесет и е крайно време да спрем да се отнасяме с теб като с малко дете.
- И преди не го правихте. - промърморих тихо под носа си, за да не ме чуе. - Добре, дай ми малко време да се приготвя. - примирих се с положението и отметнах завивките от тялото си.
- Отиваш на пазар, а не на бал. Имаш двадесет минути. - оповести майка ми и напусна пределите на стаята ми.
С тежка въздишка станах от топлото си легло като първо го пооправих малко. Използвах банята, която беше предназначена за прислугата, за да си взема един душ набързо, а след това облякох една дълга, права бяла рокля, която носех само, когато ходих до града или по специални поводи в семейството ни. Не беше нищо особено, но беше по-хубава от сивите униформи, които майка ми носеше през по-голямата част от времето. Сресах дългата си коса и слязох долу в кухнята, където трябваше да се намират родителите ми. Дори и закуска не ми предложиха. Просто ми дадоха списък с няколко неща, които не можеш да намериш из градините и пари, които трябваше да бъдат точни според многократните изчисления на майка ми. Взех една малка и доста стара вече на възраст чанта, която преметнах през рамо и сложих парите вътре. Без да кажа нищо повече, отворих вратата на кухнята, която водеше към външния свят, а не към двореца, както тази през която влязох. Какво да кажа. Всичко тук е с две врати.
Заобиколих едната страна на двореца, а за да изляза изобщо от пределите му, трябваше да стигна до портите. Отиването до там отнемаше до десет минути с моето темпо на ходене. Когато най-сетне излязох от двореца и тръгнах по дългата улица, която водеше към града, един глас, който дойде от някъде ме накара да се спра и да се обърна към източника.
- Не е за вярване, че ми върза тенекия в градината? - забелязах Хари, който се приближаваше към мен и изглеждаше доста по-малко официален за разлика от снощи.
- Казах ти, че не обещавам нищо. - припомних му думите си от снощи.
- Знам, но се надявах, че ще се появиш.
- Нямало е как да стане, защото спах до преди половин час. - той се засмя.
- Обичаш да спиш, значи? - кимнах. - Можеше да ме предупредиш, че ще спиш.
- Как? Да ти изпратя пощенски гълъб или да ти пратя телеграма? - попитах саркастично, а той отново се засмя.
- Да, глупав въпрос. Но все още е рано. Свободна ли си? - отново ми се искаше да кажа „да", но нямах такава възможност и сигурно никога няма да я имам.
- Не, съжалявам. Трябва да свърша някои неща в града.
- Тогава ще дойда с теб. - каза развеселено, но аз се намръщих при чутото.
- Не може. - поклатих отрицателно глава.
- Защо не?
- Казах ти вече, не е добре да ни виждат заедно.
- Хайде, моля те. На никой няма да му направи впечатление, защото изобщо няма да се интересуват от нас. Искам да те опозная. - беше прав, но все още се опасявах, че ще се случи нещо лошо и всичко ще се обърка. А и защо искаше да ме опознае? Може би, за да разбере как да си чисти сам стаята.
- Добре, но ако някой ме попита, не те познавам.
- Устройва ме. - съгласи се и заедно тръгнахме отново по улицата, която щеше да ни отведе до града.
Изминахме първите няколко минути в тишина, защото никой не знаеше какво да каже. Той може би не знаеше как да се държи пред едно обикновено момиче, което работи в двореца, а аз нямах никаква представа как се общува с другия пол. Като изключим татко и Джулиан, разбира се, но те бяха част от семейството ми. Ясно беше, че нямаше аз да направя първата крачка, защото той беше този, който ми се изтърси и настоя да дойде с мен. Ако мисли да ме опознае с мълчанието си, сигурно ще му трябва доста време.
- Защо не ми разкажеш нещо за себе си? Засега знам само че обичаш да спиш.
- Няма много за разказване. Семейството ми работи в двореца от две години. Имам по-голяма сестра, която е женена, а майка ми непрекъснато мрънка, че не върша нищо, за да помагам. - завъртях очите си като се сетих за разговора ни от преди малко.
- А, баща ти?
- С него винаги съм се разбирала повече, но в нашето семейство мама командва. Татко върши по-тежката работа и слуша нарежданията й. - майка ми определено беше един голям цербер. - Ами ти?
- Аз живея само с баща си. Той е най-добър приятел на крал Ричард, а аз се познавам с принц Джеймс, откакто бяхме малки.
- Сигурно е хубаво да носиш статуса на най-добрия приятел. - предположих, но той поклати глава.
- Всъщност, живеем в двореца, защото баща ми е водач на армията на Англия.
- Сериозно? - това не беше нещо, което очаквах, че ще чуя.
- Да, или поне я водеше. От снощи тази отговорност се прехвърли на мен. - очите ми се разшириха, защото как бе възможно толкова млад човек без опит да командва хилядна армия.
- Желая ти късмет, най-искрено. Ще ти е нужен. - потупах го по рамото, а той се усмихна и промърмори едно благодаря.
Продължихме с разговорите, докато не пристигнахме пред пазара, който се намираше в центъра на града. Определено не беше подходящо място за някой като Хари. Миризмата на месото и рибата, които стояха на открито беше непоносима и се носеше от километри. Погледнах в списъка на мама и установих, че няколкото неща, които трябваше да купя са просто няколко вида хляб. Щях да приключа по-бързо, отколкото очаквах, но естествено хляба беше чак в другия край и трябваше да премина през целия пазар и по мен да попият всичките тези богати и „невероятни" аромати.
- Виж, аз ще отида да взема това, което ми трябва набързо, а ти седни на пейките до фонтана и не мърдай. Ще се върна след минути, става ли? - погледнах го и забелязах, че оглеждаше наоколо.
- Не искаш да те виждат с мен ли?
- Не искам теб да виждат с мен. - промених смисъла на изречението му, а той сякаш се зачуди какъв ми е толкова големия проблем с това. - Моля те, просто ме изчакай. - усмихнах му се.
- Добре. - най-накрая склони и тръгна към пейките, а аз поех с бърза крачка към мястото, на което се продаваше хляба.
Стараех се да стигна до мястото бързо и да приключа с пазаренето още по-бързо. За щастие тълпата днес не беше голяма, а и пред щанда нямаше опашка. Най-сетне малко късмет и в моя живот. Напазарих всичко останало и платих. Дори остана ресто, което ме учуди. Мама смяташе винаги всичко точно, но този път беше сбъркала, защото купих абсолютно всичко от списъка. Как ли щеше да реагира като й съобщя? Отново с бърза стъпка се върнах в началото на пазара и се запътих към фонтана, където Хари трябваше да ме чака. Нямаше ме само около десетина минути и не би трябвало да е умрял от скука. Когато пристигнах на мястото обаче, по пейките бяха насядали много хора, но нито един не беше той. Мисля, че бях доста ясна като му казах да ме изчака и да не мърда от тук, нали? Най-вероятно е отишъл да разгледа или да си купи нещо от магазините наоколо, които вътре със сигурност миришеха по-добре, отколкото пазара и зеленясалата вода в шадравана. Почаках го известно време, а стрелките на часовника, който се намираше в близост показваше, че вече са минали петнадесет минути. А, не това беше. Знае пътя, ще се върне сам. Вдигнах торбата с хляба от една скамейка, на която я бях подпряла и тръгнах отново по обратния път към двореца. Как можа да ме зареже така? Първо настояваше да дойде с мен, а сега при първа възможност избяга. Явно наистина съм толкова отблъскваща. Не знам защо се почувствах толкова зле от този факт, но определено не ми беше приятно. Мразех да ме лъжат.
Вървях към двореца, потънала в мисли защо Хари си тръгна, когато усетих стъпки зад себе си. Приближаваха се доста бързо и за миг се уплаших, защото за осемнадесети век престъпността съществуваше. Пулсът ми се учести и забързах ход, страхувайки се да погледна назад, но стъпките също започнаха да се приближават по-бързо. В следващия миг една ръка хвана рамото ми, а аз изпищях и се завъртях към човека, като го халосах с торбата с хляба право в главата. Той отстъпи назад и едва тогава успях да различа кой е бил.
- Деника, какво правиш по дяволите? - Хари проговори и се хвана за челото малко над дясното око.
- Аз какво правя? Ти какво правиш? - запитах го ядосано. - Първо ме заряза, а след това се промъкна зад мен и ме изплаши до смърт.
- Не съм те зарязал. Просто видях един познат и отидох да говоря с него, понеже не съм го виждал от три години. Мислех, че все още пазариш, не предположих, че си готова отдавна. - обясни се и разтри челото си, което беше почервеняло от удара. Ама такава съм глупачка.
- Много съжалявам. - извиних се и се приближих към него. - Добре ли си?
- Не си чувствам дясната половина на лицето, но иначе да.
- Имаш нужда от лед. - оповестих. - Да вървим. - отново тръгнахме към двореца като през целия път аз му се извинявах през пет минути. Увери ме, че е добре и не се сърди, но вината не си отиваше. Трябваше да му се реванширам по някакъв начин.
Когато пристигнахме пред портите на двореца, той тръгна да влиза през входа, но аз го дръпнах за ръкава и го насочих към заобиколния път. Чудеше се къде отиваме и на няколко пъти ме попита. Накрая му отговорих, че отиваме на работното ми място и той явно разбра. Преди да го пусна да влезе, отворих плахо вратата и огледах помещението. Нашите ги нямаше и най-вече мама и татко. Отворих по-широко и влязох вътре, а Хари пристъпи леко неуверено. След като влезе навътре, затворих вратата след него.
- Седни. - посочих му един от дървените столове край дървената маса, на която оставих покупките и той се настани на него.
- Какво ще правиш? - попита ме, докато аз извадих малко лед от хладилната стая и го поставих в една не толкова дебела кърпа.
- Опитвам се да поправя грешката си. - отвърнах и отидох до него. Поставих леда на лицето му, а той потръпна. - Заболя ли?
- Не, студено е. - задържах леда върху лицето му за няколко минути, докато той най-накрая не взе нещата в свои ръце. - Значи тук работи семейството ти. - изрече и огледа пространството. - Условията са жестоки. - наистина не беше луксозно, даже не беше и с минимални условия, но се свикваше. - Нямах представа, че трябва да търпите всичко това.
- Свиква се с времето, а и не е толкова зле, колкото ти изглежда.
- Сигурен съм, че заслужавате повече. Не само ти и родителите ти, а и всички, които поддържат двореца в прекрасния му вид.
- Искаше ми се да има повече хора, които да мислят като теб.
- Мисля, че това е достатъчно. - свали леда от лицето си и го постави на масата. - Ще тръгвам. Благодаря за освежаващия удар по-рано.
- Не, не ми напомняй. - изрекох, а той се засмя.
- Шегувам се. Е, ще се видим ли отново?
- Може би. - отговорих му, както и при първата ни среща в градината, а той кимна и тръгна към вратата.
Малко преди да има възможност да хване бравата, вратата се отвори и през нея влезе сестра ми. Двамата с Хари замръзнахме на едно място, докато тя ни оглеждаше. Сигурна съм, че аз съм изглеждала много по-уплашена от него. Тя все още ни гледаше, докато Хари не проговори.
- Да, аз ще тръгвам. Благодаря за всичко. - усмихна ми се и излезе като затвори вратата след себе си.
Погледнах към Теодора, която беше скръстила ръце и клатеше неодобрително глава, гледайки ме в очите. Сериозно го бях загазила. Най-вече като вземем предупрежденията й да стоя далеч от него. Просто съм свършена. Ето, знаех си, че нещо се обърка и то стана точно така. Сега ме чакаше една хубава и дълга лекция, която се надявах, че няма да стигне до ушите на мама и татко, защото тогава щяха да ме заключат в кухнята до края на живота ми.