Гледната точка на Хари:
/Вечерта/
Церемонията по бракосъчетанието на принц Джеймс с кралицата на Шотландия -Мери, официално вече беше приключила и всички приятели и близки на кралското семейство празнуваха в балната зала. В това число се включвахме също аз и баща ми. Тъкмо на време бяхме приключили със задълженията си в Шотландия, за да можем да присъстваме на това събитие. Джеймс ми е доста добър приятел и трябваше задължително да съм се прибрал до днес. Забелязах, че той не се радва особено на факта, че е женен, но жертвата в случая определено беше голяма. Той винаги е бил свободомислещ и не се подчиняваше на правилата до преди няколко години, а сега направи нещо, което ще му гарантира правото да наследи престола на баща си Ричард.
На красиво подредената кръгла маса за седем души бяхме насядали кралят и кралицата на Англия, разбира се Джеймс и съпругата му Мери, по-малката му сестра – принцеса Ева, която изключително настоя да седне от едната ми страна, а другата беше заета от баща ми, който беше най-добрия приятел на крал Ричард. Двамата си говореха напълно нормално, все едно са се срещнали някъде на улицата. Нямаше формалности между тях и аз се надявах, че когато Джеймс стане крал, отношенията ни с него ще си останат същите.
- Е, Артър как беше в Шотландия? Надявам се, Мери е посрещнала теб и сина ти подобаващо? – Ричард започна нова тема на разговор.
- Беше по-скоро като малка ваканция, отколкото по работа. – отговори баща ми.
- Три години не са ваканция, татко. – намесих се, докато държах една кристална чаша с вино в дясната си ръка.
- Определено ни липсвахте тук в двореца. – погледна ме Ева и ми се усмихна. Наистина се е променила доста. Не прилича на деветнадесет годишното момиче, което си спомням от преди три години.
- Знам, че не трябва да използвам празника за такива неща, но мисля, че момента да Ви съобщя това е доста подходящ. – татко взе думата отново. Нямах идея какво щеше да каже, защото не ми беше споменавал за нищо. Или съм бил прекалено разсеян, за да чуя. – Вече определено съм на възраст и мисля, че армията трябва да бъде поета от нова и млада сила, която да ги води в битките.
- Намекваш ли нещо, Артър? – кралят погледна със странен поглед, но той дори не трепна. Знаеше, че можеше да каже всичко на Ричард. Не само защото са израснали заедно, а и защото той си беше такъв. Когато трябваше да каже нещо важно и смяташе, че е за доброто на нацията, не търпеше противоречия или откази.
- Всъщност, да. – всички погледи бяха насочени към него, защото аз също бях любопитен да разбера какво имаше да съобщи. – Пенсионирам се. – заяви, а моята и тази на Ричард уста, удариха пода.
- Какво? – попитах учудено, а той само се усмихна.
- Да, правилно чухте. Оттеглям се от войската и отстъпвам мястото на сина си. – след като тези думи напуснаха устата му погледите се преместиха към мен. Елизабет и Ева се усмихнаха, а Джеймс ми даде палец нагоре.
- Не, не това няма да стане. – възразих. – Аз не съм готов. Та това е хилядна армия.
- Аз одобрявам идеята. – намеси се Ричард. – Не съм го очаквал, но знам че ще си достоен заместник на баща си.
- Но… - започнах, а татко ми направи знак да замълча.
- Решено е. – оповести. – От тук нататък ти си новият военноначалник.
След края на малката изненада, която баща ми спретна, той и Ричард вдигнаха наздравица, а аз все още продължавах да премислям каква отговорност трябва да поема. Англия имаше много врагове и водеше двойно повече битки. Печелили сме толкова, заради напътствията и подготовката на баща ми, а сега аз трябваше да започна да мисля стратегически като него. Определено живота на човек може да се промени за част от секундата.
Бях потънал в мисли за това какво ми предстоеше, докато не усетих как една ръка се докосваше до рамото ми. Обърнах се към източника и погледа ми се сблъска с кафявите очи на Ева, която имах чувството, че само си отваря устата, но така и думите й не достигаха до слуха ми.
- Извинявай, ще повториш ли? – попитах я възможно най-учтиво, а тя извъртя очите си.
- Питах те дали искаш да танцуваш с мен. Ще отпразнуваме новия ти пост. – предложи, докато ръката й все така стоеше на рамото ми. Зачудих се дали да приема, но в крайна сметка се съгласих. Може би щях да си прочистя мислите от бъдещата ми отговорност за известно време.
Бутнах стола си назад и се изправих, а след това подадох ръка на Ева. Тя я пое с усмивка и също се изправи. Тръгнахме към дансинга, точно преди да започне нова мелодия, която се свиреше от придворните музиканти, които също познавах, защото присъстваха на всяко едно събитие. С Ева се спряхме точно по средата на балната зала и едната ми ръка хвана нейната, а другата се уви около кръста й. Започнахме да се движим в ритъма на мелодията, която озвучаваше помещението и за момент успях да забравя за това, че татко ми завеща деветдесет хилядна армия.
Гледната точка на Деника:
Тържеството беше във вихъра си, но за жалост нямах възможността да му се насладя така, както би ми се искало. Хубаво би било, ако поне една вечер се поставя на мястото на една от многото изтънчени дами в салона, за да разбера какво е чувството да носиш такава огромна рокля и да танцуваш на музиката, която изпълва залата. Разбира се, нищо от това няма да се случи, защото първо, че не мога да танцувам и второ, никога дори и след милион години няма да се видя в разкош, който да ми позволи да облека рокля като тази за на кралицата например. Никой не избира семейството си и какво ще е социалното му положение. Никога не бих заменила родителите си или лудата си сестра, но поне за една нощ искам да съм като останалите. Докато се бях подпряла на рамката на вратата, която водеше към коридора, който пък водеше към кухнята, се бях загледала в танцуващите двойки по дансинга. Погледа ми изведнъж се приземи на момчето върху, което паднах по-рано. Танцуваше заедно с принцеса Ева и двамата очевидно си прекарваха чудесно. Смееха се и си говореха, а аз ги наблюдавах, колкото и маниакално да звучи това. Не можех да отрека, че беше привлекателен, но едва ли щеше да излезе нещо хубаво от това. Като си знам късмета сигурно е женен.
- Кого зяпаш така? – чух глас зад себе си и подскочих, защото се стреснах. Когато погледнах осъзнах, че това е просто сестра ми.
- Теодора, изплаши ме. – скарах й се и върнах очите си на танцуващата двойка пред мен.
- Съжалявам. – изрече набързо. – Е, кого гледаш? – отново запита, а аз се запитах дали да й кажа, или да си замълча. Все пак не е нищо особено. Накрая се съгласих да споделя и просто й посочих принцесата и кавалера й.
- Този ли? – попита страшно възмутено сестра ми и едва тогава забелязах, че сочи към един възрастен мъж, който се смееше като ненормален и небрежно дръпваше от скъпата си пура, чиято неприятна миризма се усещаше чак тук.
- Какво? Не! – изражението й се промени и вече излъчваше облекчение вместо възмущение. – Онзи, който танцува с принцеса Ева. – Теодора набързо смени посоката, в която гледаше и лицето й се промени отново.
- Този наистина изглежда по-добре, отколкото старчето. – засмях се леко на коментара й. – Не, сериозно, красавец е, но ми изглеждат доста близки с принцесата. Сигурна ли си, че няма нещо между тях? – за това не се бях сетила.
- Не знам. – свих рамене.
- По-добре не се захващай с него, защото ако принцесата го харесва по някакъв начин, ти ще го отнесеш. – посъветва ме Теодора, а след това преди да се усетя изчезна на някъде.
Реших, че няма полза от това да се взирам повече и сметнах за по-удачно да отида да проверя дали има още храна, а може би и аз да хапна нещо, защото не съм яла нищо за вечеря. Обърнах се и тръгнах към близката маса, от която други хора от прислугата в двореца взимаха и разнасяха по масите на гостите. Проверих дали не липсва нещо, но всичко беше изрядно. Зачудих се какво да си взема за ядене, когато очите ми се спряха на едно парче от ябълковия сладкиш на мама, което беше малко по-препечено и очевидно никой не искаше да го сервира, за да не си навлече неприятности с някой капризен гост. Поех чинията в ръцете си и взех една вилица от страничното помощно шкафче. Бях на крачка от това да поставя първата хапка в устата си, когато нечий глас зад мен отново проговори. Само че този път беше доста по-близо и определено не беше сестра ми.
- Здравей, Деника! – подскочих на място и изтървах чинията на пода, а тя се счупи. Всичко наоколо стана в стъкла, а пълнежът на сладкиша се размаза навсякъде. Чудесно. Обърнах се да видя кой беше виновника за поредното непохватно движение от моя страна. – И ти се стряскаш лесно, а? – момчето от градината, чието име беше Хари.
- Да и затова не беше нужно да се появяваш така зад мен. Сега аз трябва да чистя. – посочих бъркотията, която създадох аз, но по негова вина.
- Остави на някой от прислугата да почисти. – ама той сериозно ли?
- Ехо, ти не забелязваш ли? – посочих му дрехите си, а той ги огледа. – На гост ли ти приличам? – зададох реторичен въпрос, а изражението му се промени от безизразно, на съжалително.
- Много съжалявам. Не исках… - започна, но го прекъснах.
- Разбира се, че не си. – изрекох и отидох да потърся нещо, с което да почистя поразията.
Добре, че имаше една малка стаичка в коридора, в която се намираха всякакви почистващи препарати. Взех парцал и кофа с вода, за да премахна сладкото от пода и метла с лопатка, с които да събера парчетата порцелан от разбитата чиния. Върнах се обратно в малкото помещение, където се намираше масата и забелязах, че Хари все още не беше мръднал от мястото си. Не казах нищо, а просто приклекнах долу, за да събера по едрите парчета.
- Имаш ли нужда от помощ? – изсмях се на предложението му. – Какво?
- Извинявай, че ти го казвам, но не приличаш на човек, който е държал метла или парцал в ръка някога през живота си. – отвърнах, докато продължавах да събирам порцелан от пода.
- За всичко си има първи път. – погледнах нагоре към него, а след това се изправих отново на крака.
- Ами, хайде тогава. – подадох му парцала, а той го взе. – Да те видим.
- Подценяваш ме, Деника. Много при това. – изрече, а след това започна да бърше пода. Най-странното беше, че го вършеше правилно. Гледах като гръмната, а той се подсмихна. – Впечатлена ли си? – погледна ме и ми намигна, а аз извъртях очите си.
- Чисти, чисти. – подканих го, а той продължи, докато аз изметох и малките парченца порцелан от пода. Накрая всичко беше така, както преди. Нямаше и следа от станалата поразия.
- Е, готови сме. – върна парцала в кофата и се усмихна.
- Не е зле. – констатирах, след като огледах свършената от него работа.
- Старая се. – изрече самонадеяно.
- Да, да, щом казваш.
- Знаеш ли бих искал да… - започна да казва нещо, но беше прекъснат от глас, който го извика по име.
- Хари! – жената, която очевидно го търсеше се приближаваше все повече и аз набързо отдалечих парцалите и метлите от него. Той ме погледна учудено, но не казах нищо, а просто тръгнах към задната врата на малката стая, в която се побираха единствено масата и максимум още десетина души, които би трябвало да са само тези, които разнасят храната.
- Къде отиваш? – усетих как нечия ръка хваща моята малко над лакътя и преди да усетя бях завъртяна с лице към Хари.
- Трябва да се махам преди да са ме видели с теб. – обясних и погледнах към вратата в другия край на стаята, откъдето всеки момент щеше да влезе тази, която го търси.
- Защо? – попита с недоумение.
- Защото ние сме различни. Прислугата няма право да разговоря с висшето общество, освен ако не се налага.
- Първо, аз изобщо не съм висше общество и второ, това е глупаво. Остани с мен. – искаше ми се да остана, но не можех. Щях да си навлека проблеми.
- Не мога, съжалявам.
- Тогава да се срещнем по някое време в градината утре? – предложи, но не можех да отговоря, защото бравата на другата врата беше натисната надолу.
- Не обещавам нищо. – изрекох набързо и за секунди се измъкнах през вратата, която беше близо до мен и щеше да ме изведе отново в коридора.
Облегнах се на дървената повърхност и въздъхнах облекчено. Това беше на косъм. Както и предполагах, нищо хубаво нямаше да излезе от това.