Неутрална гледна точка:
Беше началото на осемнадесети век и най-сетне беше постигнат мир между две велики страни, а именно Англия и Шотландия. В основата на мира не стояха просто два подписа и печата, които бяха поставени на лист хартия, а нещо много по-сериозно. Щеше да се сключи политически съюз, чиято главна роля беше дадена на вече порасналия син на владетелите на Англия – Елизабет и Ричард. Джеймс, беше сериозен двадесет и четири годишен мъж, който приемаше брака си с кралицата на Шотландия – Мери, доста сериозно. Той никога не беше одобрявал този тип съюзи, но сега беше готов да се впусне в един такъв, заради баща си и родината си, които обичаше по равно. Сватбата се планираше от месеци и тази вечер най-накрая щеше да се осъществи. Приготовленията течаха изключително оживено, защото освен сключването на един брак тази вечер, Англия чакаше двама много близки до кралското семейство хора, които бяха пожертвали много за нацията си.
Гледната точка на Деника:
Бях се загледала през големия прозорец в кухненското помещение на кралския двор. За разлика от блестящия и обсипан със скъпоценности отвън и отвътре дворец, нямаше нищо общо с голямата стая, в която семейството ми си изкарваше прехраната. Нека дори да не споменавам за стаите, в които спяхме. Празненството тази вечер беше огромно. Планираше се от толкова много време, че дори не помня кога мама ми каза за първи път, че ще се състои.
Докато размишлявах, погледа ми все още блуждаеше през стъклената повърхност. Гледах към градините не защото исках да изляза и да подишам малко въздух, а защото нямах никакво друго занимание. Мама и татко бяха отишли с по-голямата ми сестра Теодора и съпругът й Джулиан до града, за да купят още продукти. Излязоха преди час и скоро трябваше да се върнат. Единственото нещо, което трябваше да правя, докато ги нямаше беше да наблюдавам поредния ябълков сладкиш, който майка ми беше поставила да се пече в пещта. За жалост се бях унесла в мисли и изобщо забравих за проклетия сладкиш, докато миризмата на изгоряло не стигна до ноздрите ми. Набързо изтичах до пещта и с помощта на един от уредите на мама извадих обгорелия и черен пай, който ставаше за всичко друго, освен за ядене. Нашите щяха да ме убият. Единствения вариант, който ми оставаше беше да приготвя нов. Знаех рецептата, но шанса да объркам нещо беше прекалено голям. Докато умувах какво да правя, вратата на стаята се отвори и семейството ми влезе през нея. Когато очите на майка ми попаднаха върху черното нещо до мен, едва не изскочиха от орбитите си. Хвърли торбите в ръцете на баща ми, хвана краищата на дългата си сива и мръсна рокля и притича разстоянието до мен. Огледа състоянието на сладкиша и когато ме погледна, имах чувството, че забиваше кинжали с погледа си.
- Имаше една задача и отново не се справи. – скара ми се мама, а аз сведох глава надолу.
- Съжалявам. Унесох се. – извиних се, докато останалите трима членове на колоритното ни семейство се приближиха, за да огледат и те щетите.
- Имаш късмет, че все още имаме време. Ще приготвя нов, но ябълките свършиха. Върви и набери пет-шест. – изрече мама с вече доста по-спокоен тон и ми връчи една кошница. Поех я с доза нежелание, но нямах право да се оплаквам, защото вината си беше моя.
Запътих се към вратата и взех стълбата, която стоеше до нея, а след това едва едва се измъкнах от помещението. Хубавото беше, че направо излизаш навън и не беше нужно да се разкарвам из целия дворец с дървена, стара и прашасала стълба и плетена, овехтяла кошница в ръце. Отне ми доста време да стигна до ябълковата градина, защото какво мога да кажа. Тук всичко винаги ми се е струвало прекалено огромно. Работим и живеем тук от две години, откакто данъците в Лондон станаха прекалено големи за нашето скромно семейство и се наложи да изберем единствената алтернатива. Именно да работим за краля и кралицата. Не е лесно да намериш работа тук, но за щастие мама и татко имаха познати, които гарантираха за нас. Жалко, че ги преместиха от кухнята и я отстъпиха на нас.
Когато най-сетне пристигнах в градината с ябълкови дръвчета, се огледах, за да избера някое дърво, на което имаше плодове на по-ниски клони. Колкото и да бяха ниски обаче, стълбата щеше да ми влезе в употреба. Най-сетне се спрях пред едно не много голямо, но отрупано с плодове дърво и подпрях стълбата на дебелото стъбло. Хванах кошницата с една ръка, а с другата придържайки се започнах бавно и внимателно да изкачвам стъпалата нагоре. Изкачих три, но не бяха достатъчни. И това ми било ниски клони. Изпуфтях и събрах сили да изскача още едно стъпало. По принцип три бяха лимита ми. За четири виках Джулиан или татко, но сега вината си беше моя и трябваше да реша проблема си сама. Успях да запазя равновесие на четвъртото стъпало и мислено си отдъхнах. Не искам да си счупя нещо и да стана още по-безполезна, отколкото вече съм. Протегнах ръката си и скъсах първата ябълка, която беше най-близо до мен. Така втора, трета, четвърта, пета и бих казала, че обрах всичко, което се достигаше с четири стъпала и дължина на ръката, колкото моята. Остана една последна, която беше наблизо, но за да я стигна трябваше да се протегна още малко. Ръката, от която висеше кошницата се улови за следващото стъпало, а другата се протегна към последната ябълка максимално. Няколко нищожни сантиметра ме деляха от нея, но колкото и да се мъчех не успявах да я стигна.
- Имате ли нужда от помощ там горе? – дочух един непознат, дълбок мъжки глас и рязко се обърнах към източника.
Естествено, непохватното аз реши да се прояви и за секунди загубих баланс. Стълбата започна леко да се клатушка и преди да мога да реагирам, усетих как стремглаво полетях надолу към твърдата земя. Затворих очи в очакване на сблъсъка, но определено се приземих на доста по-меко, отколкото очаквах. Бавно отворих очите си и погледнах да видя какво се случи. Бях се стоварила върху непознатото момче, което стоеше и ме гледаше право в очите, опитвайки се да сподави смеха си.
- Господи, много съжалявам. – извиних се и веднага се отместих от него, а след това се изправих на краката си. Той последва примера ми малко след това като първо изтупа дрехите си от тревата, която се беше налепила по тях.
- Не се тревожете. Радвам, се че успях да омекотя падането Ви. – засмя се леко и отново ме погледна. – Как се казвате? – попита ме, а аз се ококорих срещу него. Защо му беше да знае името ми? Не ми се е случвало това преди, но ако слугинско момиче като мен, падне върху такъв като него, сигурно щяха да ме пратят на бесилото или в по-добрия случай да ме нахокат.
- Защо искате да знаете? – исках да избегна погледа на зелените му очи, затова се наведох и събрах разпилелите се край краката ми ябълки и ги върнах в още по-раздърпаната сега кошница.
- Това че паднахте върху мен, не е ли достатъчна причина? – запита ме, а аз събрах и последната ябълка, която също беше паднала при инцидента.
- Не мисля така. – изправих се с кошницата в ръка. Защо всъщност му държа такъв тон? Ако вземе да каже на краля и наистина ме пратят на бесилото, отново аз ще съм виновна. И защо? Защото не мога да си затварям голямата уста. – Деника. – измърморих, надявайки се да ме е чул.
- Какво Ви накара да си промените мнението?
- Не искам да ме екзекутират, заради Вас. – отвърнах троснато, а той избухна в смях. Не виждах нищо смешно или пък забавно, за разлика от него, който дори се преви на две.
- Съжалявам, но не се сдържах. – изрече, докато се опитваше да се съвземе. – Това наистина е най-глупавото нещо, което съм чувал напоследък.
- Е, благодаря за обидата. – погледнах настрани и се надявах, че този разговор ще приключи по-бързо.
- Не съм целял да Ви обидя. – каза най-после със сериозен тон.
- Да бе. – извъртях очите си, докато все още наблюдавах интересното дърво вляво от мен.
- Този път съм сериозен. – опита се да ме убеди.
- А, Вие как се казвате? – игнорирах пледиранията му и му зададох аз въпрос.
- Защо искате да знаете? – изимитира репликата ми от преди малко и се подсмихна.
- Защо ли изобщо се занимавам с Вас? – отвърнах и набързо взех стълбата си, а след това го подминах и тръгнах обратно по пътя към кухнята.
- Хари. Казвам се Хари. – подвикна след мен, а аз се обърнах отново към него.
- Какво Ви накара да си промените мнението? – този път аз използвах думите му, а той се усмихна.
- Определено можете да играете тази игра. – направих изражение от типа „знам си”, преди да върна вниманието си върху него. – Но нека отговоря, подобаващо. – продължи и се приближи малко по-близо до мен. Все пак едва ли искаше да вика. – Надявам се, че ще Ви видя на сватбата довечера. Ще присъствате ли?
- Може би. – изрекох и свих рамене.
Отново се обърнах в другата посока, преди да е имал възможност да каже още нещо, и с бърза крачка поех към кухнята, където майка ми сигурно се чудеше къде съм и нервно потропваше с крак, докато татко и Теодора се опитваха да я успокоят.