БЛАГОДАРЯ ВИ! МОЛЯ ВИ, ГЛАСУВАЙТЕ И КОМЕНТИРАЙТЕ!
Беше минала седмица, от както стъпих за последно в училище. През това време единственото, което правех е или да гледам телевизия, или да чета някоя книга. Бях изключила както телефона, така и компютъра и нямах намерение да ги включвам. Вкъщи ми беше много по-добре, не исках да се връщам в този ад, не исках да виждам никого, дори и Шейли. Не исках да чувам за никое от тези създания в училище.
Днес беше неделя и колкото и да не ми се искаше, бях принудена утре да се завърна в подземното царство на смъртта и унижението. Една седмица беше достатъчна, според майка ми, за да се излекувам от измисленият ми вирус.
Знаех какво ме очаква. Знаех, че вече всички ще знаят защо пракорът ми е такъв, но нямах избор, трябваше да издържа.
---на сутринта---
Влязох в двора на гимназията, гледах си в краката, а косата ми беше пусната, така че да прикрива лицето ми. Наясно бях, че няма да се скрия кой знае колко, но поне пак беше нещо. Тъкмо бях решила, че ще успея поне да вляза в сградата, без някой от стотиците ученици, които бяха на двора да ме види, когато чух името си.
- Ева? Ева. Ева! - не се обърнах и забързах, деляха ме няколко метра от стълбите на входа. Първоначално не познах гласа, но беше някое момче, което най-вероятно ме викаше, за да подхвърли поредната глупава шега или подигравка. - Ева, спри, моля те! - Зак, беше Зак, тъпанара от партито миналата седмица. Той препречи пътя ми и ме хвана нежно за ръката, за да не се обърна и да изчезна в другата посока. - Изслушай ме.
- Не искам, остави ме, ще закъснея.
- Ева, има петнадесет минути, докато почнат часовете ти. - погледанах го с присвити очи. Зак беше един от многото хора, с които не исках никога повече да разговарям. - Моля те, отдели ми две минути. - опитвах се да го гледам с възможно най-каменното ми изражение. Кимнах леко. Той се усмихна и в този момент ми подаде букет с червени рози. Не бях забелязала, че го държи досега. Какво клише. Щом сгафиш подари и' малко розички и всичко ще се оправи, разбира се...
Поех несигурно букета и зачаках да проговори. Огледах цветята, а след това и Зак. За първи път момче, което не е от семейството ми ми подарява букет. Не, не беше първия. Крус, съседското хлапе, беше първият, който ми подаряваше цветя. Той е година по-голям от мен, винаги подаръците му за рождените ми дни, когато го канех, бяха красиви букети с картичка, написана на компютър. Още тогава знаех, че беше принуден от майка си да го прави, ето защо и картичките винаги бяха толкова глупави, но Зак не беше. Той сам беше решил да ми го подари.
- Мразя рози. - казах тихо, но все пак задържах внимателно букета, така че да не го повредя, беше красив.
- Ева, аз... съжалявам. Не мислех, че така ще те нараня, не мислех, че това е нещо, което ще е такъв проблем. Извинявай, трябваше да спра. Просто, вече бях подпийнал и не се усетих, наистина съжалявам. Не исках да се получи така. Беше ми много приятно и мислех, че като се съгласи да се качим и ти искаш същото. Моля те, позволи ми да се реванширам. Моля те. Обещавам, че няма да ти се нахвърлям така.
- Как реши седмица по-късно да ми се извиняваш? Да не би да мислиш, че сега вече ще хукна към спалнията с теб? Какво мислиш, че със сладникаво извинение и букет, вече ще си в гащите ми ли?! - бях започнала да се ядосвам. Знаех, че едва ли бяха такива намерения му, но защо реши чак след седмица да ме потърси.
- Ъм... Ева, ще прозвучи малко странно и плашещо, но всъщност всеки ден чаках да се появиш. Вече реших, че си се преместила.
- Искаш да кажеш, че цяла седмица, всяка сутрин си висял тук? Можеше да се свържеш с мен по някакъв начин... - казах. Знаех, че това щеше да е трудно, може би дори невъзможно. Единственият човек, който знае точно къде живея и ми има телефонния номер беше Шейли, а нея трудно би открил човек в училище.
Той се засмя, сякаш казвайки "мислиш ли, че не прибвах". Тази усмивка и този смях, като че ли леко ме размекнаха. Не, не исках да се размеквам, той за малко щеше да ме изнасили, щеше да ми навреди, но твърдеше, че не го е искал. По начина, по който изглеждаше, толкова притеснен, а в същото време и мил, красив, сладък... Боже, звуча толкова лигаво, сякаш слушам Шейли, която говори за някой супермодел или актьор.
Наясно бях, че всичко това можеше да е просто лъжа, че може да се опитва да ме накара да му се доверя и после, отново да направи онова, което не успя да довърши. Знаех, че има риск аз да страдам и той не беше малък, но в същото време, нещо в него ме караше да му се доверя, цялата тази история с извинението, с чаровната усмивка, с букета ми харесваше, караше ме да се чувствам... желана. Желена, никога преди не се бях чувствала по този начин, усмивката напираше да се покаже на лицето ми от щастие, но все още се чудех какво да направя.
Гледах краката си, знаех какво ще се случи ако го погледна в лицето, ако видя красивите му черти, веднага щях да му се хвърля на врата, веднага щях да забравя подозренията си, затова избягвах да гледам към него.
- Ева? - чух го да казва явно се бях поотнесла, той хвана нежно брадичката ми и повдигна главата ми, така че да ме погледне в очите, опитах се да избегна погледа му, но не успях. - Прощаваш ли ми? Даваш ли ми шанс, да ти покажа, че не съм такъв? - правех ли го, да точно така правех го. Вече бях решила, че ще му дам шанс, ще му позволя да ми покаже кой наистина е, защото исках да знам. Исках да го опозная, да знам кой всъщност е той, истинският той.
- Да, прощам ти. - казах тихичко и в следващия момент, Зак ме награби в мечешка прегръдка. Увих ръцете си около врата му, а неговоте бяха около кръста ми, завъртя ме няколко пъти, след което ме пусна.
- Обещавам, че няма да те разочаровам. Благодаря ти, Ева. - той се усмихна с най-чаровната си усмивка. Разменихме номерата си и след това тръгнах към истинският Ад, сега щеше да бъде интересно. Колко ли човека щяха все още да смятат, че девствеността ми е интересна тема на разговор.
МОЛЯ ВИ, КАЖЕТЕ КАКВО МИСЛИТЕ! ЗНАМ, ЧЕ Е СКУЧНО, НО ОТ СЛЕДВАЩАТА ИЛИ ПО -СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА ВЕЧЕ ЩЕ СТАНЕ ИНТЕРЕСНО, ДЕМЕК ХАРИ ОФИЦИАЛНО ЩЕ СЕ ПОЯВИ. МОЛЯ ВИ КОМЕНТИРАЙТЕ И ГЛАСУВАЙТЕ!