Глава 4
Блек
- Господин Блек! Простете, господин Блек! - едва бях излязъл от апартамента си, а лудницата в хотела вече беше в разгара си. – Здравейте, господин Блек! - палавият глас на Сам, управителката на хотел Крос, можеше да запали кръвта на всеки мъж дори когато говореше за времето или за политика. Но моята кръв отдавна беше замръзнала. Бях започнал да заприличвам на безчувствен звяр.
- Здравей, Самър – поздравих я, когато се приближи до мен.
- Снощи сте поискали информация за гостите, които предстои да пристигнат. За жалост, едва днес ме информираха. Можех веднага да Ви ги донеса. Лично! - горещите й кафяви очи се плъзнаха чак до ципа на панталона ми и се задържаха там повече, отколкото беше уместно. Успя да ме накара да се чувствам на тясно в собствените си дрехи. Сам определено знаеше как да извади мъж от кожата му и да го пържи, докато не получеше това, което желае.
- Ако го беше направила - приближих се близо до ухото й, така че да усети дъха ми, танцуващ по шията й, - щеше да останеш разочарована заради главоболието, което ме беше налегнало.
Знаех, че в малката й главица се въртяха куп горещи сцени, свързани с мен, докато се чукаше с някой жалък богаташ. Но също така Самър Маккийтън знаеше отлично правилата, които спазвах. Никога не смесвах работата с личния си живот. И никога не повтарях едно и също легло.
Устните на Сам се извиха в красива усмивка и огънят в очите й игриво проблесна.
- Снощи са пристигнали десетте автобуса с организираните групи, но по-изненадващи са самостоятелните гости - тя ми подаде няколко листа, които прегледах набързо. - Въпреки че знаехме за петстотинте потвърдили присъствието си за откриването на клуб Фелиз, те се оказаха двойно повече. Хотелът е със запълнен капацитет и дори президентът на САЩ да пожелае да се настани, нямаме никакви свободни стаи. А госпожица Крос потвърди, че все още не е раздала всички покани.
- Това е наистина добра новина.
- Така мисля и аз.
Напереността, която притежаваше тази жена, никак не беше в унисон с размерите й. Беше висока може би не повече от сто и шестдесет сантиметра, в които се включваха и двадесет сантиметровите й токчета, но за сметка на това беше една от най-отговорните жени, с които бях имал честта да работя. Винаги беше с два хода пред проблемите, които можеха да възникнат, и никога не позволяваше на гостите да си тръгнат недоволни от казиното.
- Благодаря ти, Сам. Направи деня ми хубав.
Все още преглеждах таблиците със статистики във фоайето, които Маккийтън ми беше дала, когато усетих как нещо се удря в рамото ми. След това ме заля аромат на... Маршмелоу?! Сладък и приятен. Точно като в детството ми, когато обичах да се скрия някъде от майка си и да изяждам по цял пакет от вкусния сладкиш.
- Гледай къде ходиш, по дяволите! - въпреки тъмните очила, можех да видя очите, които се бяха впили в мен. Определено бяха сърдити. Това момиче беше като буреносните облаци, които знаеш, че оставят разруха след себе си и въпреки всичко стоиш пред тях като хипнотизиран, без да можеш да избягаш и да се скриеш на безопасно място.
Не можех да осъзная какво точно се беше случило току-що, но буреносното кестеняво момиче вече беше застанало пред частния асансьор на хотела и натискаше нервно копчето. Сякаш се опитваше да изкара гнева си на него.
- Сам? Коя е тя? - попитах, без да отделям погледа си от стихията, която бушуваше пред мен.
- Брияна Монтана. Управителката, за която говореше госпожица Кроу. Приятелката й от университета...
Не знаех как, нито пък защо, но дори не изчаках Сам да довърши изречението. Вече се намирах в тясната кабинка заедно с госпожица Монтана. Ароматът от детството ми беше изпълнил малкото помещение. Почувствах силен апетит. Глад към нещо, което получавах почти всяка вечер от различна жена в леглото си, но в същото време не бях имал от години.
- Господине, мисля, че объркахте асансьора, този тук е частен. Другият се намира до рецепцията.
Чух гласа й, но не разбирах какво казва. Не бях там, бях някъде другаде. С нея. Без дрехите й. Бях я приковал към земята, а тя крещеше името ми и се молеше да й дам това, което не беше получавала никога преди.
Не бях сигурен как набрах кода на апартамента си, но скоростта, с която асансьорът потегли, направи напрежението в панталона ми още по-силно. По дяволите. Ерекцията ми явно щеше да обсеби целия ми ден.
Но какво, по дяволите, си мислех, че правя? Защо влязох след нея в асансьора? Очите й бяха разширени, ръцете стиснати в юмруци, но не беше уплашена. Беше възбудена. Надушвах го. Винаги можех да позная, когато една жена беше подмокрена, а тази тук определено беше такава. Може би стискаше ръцете си, за да не ги зарови в косата ми, докато брадата ми драска нежната й кожа. Можех да я притисна още тук, но усещах, че госпожица Монтана не беше от жените, които щяха да се поддадат на порива си. Тя щеше да се бори с желанията на тялото си.
Асансьорът спря и вратите на апартамента ми се отвориха. Трябваше да сляза, за да върна разсъдъка си и да овладея желанието си. Чакаше ме работа в казиното и тази проклета ерекция нямаше да ми помогне.
- Довиждане, госпожице Монтана - озадачените очи, които се скриха зад вратите, ме оставиха сам с изгарящото ме желание.
Разкопчах най-горното копче на ризата си и притиснах чело към студената стена. Имах нужда да избистря мислите си. Имах толкова работа, а аз се намирах в апартамента си и мислех за чифт смарагдовозелени очи. Натиснах копчето, за да извикам отново кабинката. Трябваше да се върна в офиса си. Много хора очакваха наставленията ми и нямах право да губя повече време тук. Силно се надявах, че госпожица Монтана вече не беше в асансьора. Едва ли отново щях да успея да потисна животинския си инстинкт. Щях я притисна към стената и да се заровя дълбоко в нея.
Усмихнах се на себе си. Беше минало много време от последния път, когато бях поискал една жена и тя не беше коленичила пред мен. Последната, за която се борих, беше Анабел. И тази година вместо годишнина от сватбата ни щях да отбележа десет години от смъртта й. Заради тъпото пияно копеле, което отне живота й, а после се покри като страхлив плъх.
Вратите се отвориха. Нямаше следа от зеленооката маршмелоу, но кабинката беше изпълнена със сладкия й аромат, сякаш все още беше тук.
Добре, вече беше време да вкарам отново в правилния път мислите си, за да успея да свърша всичката работа, която ме чакаше.
- Добър ден, господин Блек - усмихна ми се момчето, което работеше на касата в казиното.
- Здравей, Дерек - нервите ми все още бяха опънати, но не бях сигурен дали това се дължеше на госпожица Монтана или на спомените за покойната ми съпруга.- Кажи на Жанет да ми донесе уиски в офиса. Веднага!