Вендета #1 - Блек - Bahchevanova

Глава 17

Глава 17

Монтана

Равен, ритмичен звук идва от далечината. Отново.. и отново.. и отново.. Причинява ми остра, режеща болка. Сбръчквам вежди.

Бип... бип... бип...

Сякаш звука се приближава, а болката в главата ми става все по-непоносима.

Помръдвам пръстите на ръцете си, но усилията, които полагам се оказват така изтощителни.

Отварям очи. Зрението ми е замъглено. Всичко е размазано и еднакво.

Уморена съм. Толкова уморена. Дори нямам сили да се уплаша за това какво се случва.

Просто продължавам да лежа, докато тъмното петно в страни от мен се опитва да ми каже нещо. Но възможно ли е сенките да говорят?

Клепам веднъж, втори, трети път. Всичко се изяснява. Вече мога да различа едва доловимо небето от тъмното петно. Но това не е петно. И това не е небе.

Бип... бип... бип...

Апаратът, към който съм свързана продължава тежко да дълбае в главата ми, докато прозрачни капчици от системата над мен се вливат в кръвта ми.

- Миличка, чуваш ли ме?!

Обръщам очите си, а там в дясно от мен, рошава и видимо недоспала е коленичила Микейла. Рони сълзи, а те се стичат по изпитата й бледа буза и се разбиват в ръба на леглото ми.

Едва сега усетих хилавите й длани да стискат ръката ми, с такава сила, сякаш ме умоляваше за нещо. Но внимава да не докосне превръзката на китката ми.

Бавно премигам, докато я гледам там, толкова уплашена и притеснена. Не бях я виждала от толкова много време. Беше ми мъчно за нея, за дните, които прекарвахме заедно, за студентските ни години, които приключиха толкова бързо.

Щастлива съм, че я виждам, макар и тъжна. Опитам се да се усмихна. Но не успявам. Тръбичката, която излиза от устата ми не ми позволява. Боли ме.

Главата ме боли. Коремът също. Господи! Коремът ми. Свалям поглед надолу и виждам превръзката, която вече е напоена с прясна кръв.

Очите ми се пълнят със сълзи. Спомени преминават през съзнанието ми с безпощадна бързина, възвръщайки ми всеки един кадър от случилото се по-рано.