Форс:
Всичко трябва да се обмисля добре. Всичко има значение. Всяка мисъл, всяко движение... Това се отнасяше и за вчерашния ден. Всяка едно действие беше много добре обмислено. Ягуара, цветето, яхтата, вечерята на небостъргача, всичко. Е, почти всичко. Да заспя на дивана докато я чакам не беше в плановете ми. Но пък я виж ти какъв хубав развой на събитията. Летисия още беше тук. Лети беше в леглото ми. Щеше да е по-хубаво и аз да бях в това легло, но няма пълно щастие. И за това имаше време. За сега от тук ми беше добре - на стола до леглото вече от половин час. Или малко повече. Кой ли ги броеше? Но знаех едно - сигурно щеше да ме убие, когато се събуди, защото я зяпах. Какво да ви кажа, струваше си!
Станах от мястото си единствено, за да взема телефона и да поръчам закуска от ресторанта долу. После отново се върнах, но този път тя ме усети и се надигна от леглото.
- Добро утро. - махнах с ръка.
- Добро утро. - потърка очи - А сега чупката.
- От моята стая ли ме гониш? - скръстих ръце.
- Не смятам да се обличам пред теб, за това излез в хола моля.
- Както кажете принцесо. - поклоних се престорено, а тя ме замери с възглавница.
- Това не беше никак мило. - подпрях се на стената точно до вратата.
- Кой те е излъгал, че красивите момичета непременно са добри момичета? - тя повдигна една вежда, аз излязох от стаята си смеейки се.
Излегнах се на диван в хола и пуснах телевизора. Сигурно превъртях сто канала, но не намерих нищо интересно и накрая просто оставих една произволна програма.
Станах и отидох в кухнята, откъдето се носеше миризма на кифлички. Значи това бе закуската днес. Имах късмет, че майка и татко избраха точно този апартамент. И не само, защото бе в небостъргач. Горния етаж от жилището бе мой и единствено мой, имаше цели три ресторанта, което значеше различна храна всеки ден, басейн, игрални зали и какво ли още не.
- Форс, къде си? - чух, че Летисия ме вика
- В кухнята. - отговорих й, изваждайки кутия със сок от хладилника.
- Къде би трябвало да е това? - провикна се тя.
- Единствената врата в хола и право напред. - отвърнах, приготвяйки се да дам още разяснения.
- Направил си кифлички докато съм спала? - повдигна тя една вежда.
- Иска ми се сладкишче, но готвенето ми може да се сравни с глобална катастрофа. Тези са от главната готвачка на един от ресторантите долу. Тя ми прави всяка сутрин закуска. - Летисия отхапа доволно от една кифличка.
- Добре се справя жената.
- Само най-доброто за моята принцеса. - поднесох и една чаша фреш.
- За всички момичета ли се стараеш толкова много?
- Не само за за принцесите. А ти си първата, която съм срещал досега.
- Назакусваме се и ме водиш у нас, разбрахме ли се?
- Тъй вярно.
Закуската не ни отне много време, понеже и двамата се хранехме като прегладнели.
След като свършихме, я закарах у тях. И двамата влязохме вътре и тя възкликна:
- Боже мой.
- Какво стана? - побързах да разбера. И какво видях, Хънтър и Дестини бяха легнали на дивана, той я беше прегърнал. - И аз съм бил женкар после.
- Ти да мълчиш. - отвърна ми Хънтър.
- Ама вие двамата какво правите? - учуди се Лети.
- Излежаваме се. - отвърна Дестини.
- Форс, - Лети се обърна към мен - светът е тръгнал към края си.
Дестини:
Форс си беше отишъл, Лети се бе качила в стаята си, а Ейнджъл и Чейз отдавна бяха излезли някъде. В последно време бяха неразделни, навсякъде заедно, ден и нощ. Така с Хънтър останахме сами в дневната.
Вчерашният ден беше прекрасен - с Хънтър, брат ми и Ейнджъл прекарахме почти целия ден на плажа. Може би щеше да е по-забавно, ако Летисия и Янита бяха дошли, но първата ми приятелка вече беше заета, а на втората телефонът бе изключен.
Играехме на волейбол, после влизахме във водата и след това отново продължавахме играта си. Спечелих един бас. Сега Хънтър трябва да прекара цял ден с мен в мола. Ако той беше спечелил, шяхме да ходим на футболен мач. Благодаря ти Боже, аз спечелих, не той.
А Хънтър за цял ден не каза нито една простотия, нито пък направи някоя. Държеше се мило, дори бих казала сладко. И си открадна няколко целувки. Но аз не се оплаквам, бъдете спокойни! Това или беше някакво огромно старание от негова страна да не прецака нещо или си беше истинският Хънтър, скрит зад маската на грубия съсед.
А да споменавам ли, че той остана при мен и през вечерта? Трудно е да заспиш с такава гледка до себе си. И наистина заспахме към четири сутринта.
А сега той лежеше на дивана, а аз бях в кухнята и се чудех какво да ни направя за закуска.
- Какво ти се яде, скъпи? - последната дума излезе от устата ми изневиделица. Учудих се, че изобщо го нарекох така.
- Скъпи, а? - засмя се той. Край, сега щеше да започне да се заяжда. Но за моя изненада нищо такова не последва. - Не знам. Какво ти се яде на теб, скъпа? - едва не се разсмях, когато ме нарече така. От неговата уста звучеше толкова странно... и красиво едновременно. И разбира се, никога не бях очаквала да чуя тази дума точно от него.
- Сандвичи може би? - провикнах се.
- Каквото искаш, миличка. - отговори ми и аз вече наистина се разсмях.
- Миличка, а? - попитах.
- Осъвършенствам се. И мисля, че задобрявам. - отвърна ми гордо и в същия момент на вратата се позвъня. Докато стигна до дневната, Хънтър вече беше отворил вратата.
На вратата беше Янита, гримът и беше размазан и плачеше.
- Добре ли си? Изглеждаш ужасно. - супер. Къде му беше тактичността, когато му бе най-нужна.
Янита спря да плаче, обърна се към него и му заби един шамар. Той със сигурност не очакваше нищо подобно и отстъпи назад. Изражението му не бе уплашено, но се бе стреснал.
- Извинявай, че не спрях някъде да си оправя грима специално за теб! - тя пристъпи към него - Знаеш ли, всички мъже сте еднакви! Не ви пука нищо! Не виждате по надалеч от себе си и своите желания! Да не забравяме и гаджетата ви! Те винаги са на последно място! Работа, семейство, коли - всичко е преди нас! Ние сме само за свободното ви време! Нашите желания не значат нищо за вас!
- Какво е станало? Защо плачеш? Добре ли си? - отидох при Янита, хванах я за двете ръце и я обърнах към себе си.
- Добре съм. Аз... може ли да остана у вас? Нямам къде другаде да отида. - каза и се разхлипа по-силно.
- Разбира се. Хайде ела. - поведоха я към дивана и я прегърнах.
Погледнах към Хънтър и с жест му казах да излезе. Той също ми отвърна с жест, че ще ми звънне и си тръгна. В същото време Лети слезе, явно бе чула думите на Янита.
- Веднага да ни кажеш кой е проклетникът, за да го намерим и да го смелим. - тя седна до нас.
- Който и да е той, не те заслужава щом не може да те оцени. И не заслужава сълзите ти. - казах и тя почти спря да плаче.
- Как изобщо се сетихте какво е станало? - попита ни.
- По начина по който нападна Хънтър... не е трудно да се предположи. - усмихнах се.
- Така го нападнах и този шамар... Май трябва да му се извиня. - засмя се тя - Но и аз идвам тук да ви се оплаквам. Сигурно си имате работа.
- Аз лично нямам какво да правя днес. - каза за себе си Лети - Но виж за нея не знам. - тя погледна към мен - Май щеше да ходи някъде с Хънтър.
- Ти с Хънтър! Какво съм пропуснала? - изненадата й беше изместила тъгата й.
- Нищо не си изпуснала, но Лети го казва така сякаш наистина е станало нещо! Просто той загуби бас и трябва да прекара цял ден с мен в мола. Това е! - отвърнах й.
- Да бе, сигурно! - заяде се Лети.
- Оставям ви да си клюкарите тук, а аз отивам да се оправя. После ще решим къде ще спиш Янита. - станах и си взех телефона.
- Мога да спя и на дивана. - предложи тя.
- И дума да не става. Ще останеш в моята стая. - възрази Лети.
- А ти къде ще спиш?
- Ами... - зачуди се за момент - При Форс.
- Форс, така ли? - присвих очи.
- Различно е, Дестини! Той живее в небостъргач!
- Да бе, щом казваш! - отвърнах и се качих горе в стаята си. Звъннах на Хънтър.
- Отървах ли се от безкрайния шопинг в мола?
- В никакъв случай. Дай ми двадесетина минути да се оправя. - отговорих му.
- Добре. До след двайсет минути. - той затвори и аз се отправих към гардероба.
Облякох си къси дънкови панталонки и потник. Малко спирала и гланц. Сложих си черна шапка, обух си кецовете и излязох на двора, а оттам и на улицата. Какво пък, ако подраня с пет минутки? Входната врата беше отключена, за това направо се качих на горния етаж, където беше стаята на Хънтър. Почуках на неговата вратата.
- Кой е?
- Аз съм. - отвърнах.
- Влизай.
Така и направих, но вътре нямаше никой.
- Страхотно. И невидим ли можеш да станеш? - скръстих ръце.
- В банята съм. - отвърна ми с ироничен глас.
- Оу... добре тогава. Аз ще те изчакам тук. - седнах на леглото му и огледах стаята, в която бях влизала вече два три пъти. Гардеробът му беше отворен, а оттам се подаваше китара. Отидох и я взех. Беше класическа с флорални мотиви в единия край.
- Нещата ли ми пипаш? - подскочих, щом чух гласа му зад себе си.
- Не прави така. Стряскащо е. - скарах му се - Не знаех, че можеш да свириш на китара.
- Не мога. - обърнах се към него. Беше само по дънки. Отново. Нищо ново под слънцето.
- Тогава защо я имаш? - попитах.
- Не ми пипай повече нещата. - игнорира въпроса ми, взе китарата от ръцете ми и я върна на мястото й.
- Някой пак е кисел.
- Приятелката ти ми се развика ей така, без причина, че и шамар ми удари.
- Което ми напомня - тя ти се извинява.
- Приема се.
- Свали това кисело изражение, облечи си нещо отгоре и да тръгваме.
- Кой ти каза, че ще обличам още нещо? - удостои ме с една от големите си усмивки.
- Не ми казвай, че пак ще излезеш така. - поклатих глава.
- На другите момичета им харесва повече без тениска.
- Гипса разваля всичко, ако питаш мен. - тръгнах да излизам от стаята.
- Напротив. Допълва имиджа на лошо момче. - просто въздъхнах и излязох от стаята, а той ме последва, слагайки си тениска.
Качихме се в неговата кола, която изглеждаше като чисто нова след поправката от пораженията, които ние момичетата и нанесохме. Стори ми се цяла вечност докато стигнем до този мол заради тази жега навън. Добре, че вътре имаш климатици иначе щях да припадна.
- Дестини, не можа ли да облечеш нещо по така? - Хънтър се приближи още повече до мен.
- Какво им е на дрехите ми? - казах обидено.
- Просто те не отделят поглед от теб. И те също. - погледа към една група момчета, после към още една.
- Теб пък какво те засяга?
Тъкмо щеше да ми отговори, когато Савана се появи изневиделица и се нахвърли върху него. Той я пусна при първа възможност, отстъпи една крачка назад и уви здравата си ръка около кръста ми. На Савана естествено никак не й се понрави и ме изгледа сякаш ще ме убие с голи ръце.
- Здравейте. Какво правите тук? - попита ни. Беше застанал до някакво момиче, което не познавах, явно беше нейна приятелка.
- Разхождаме се. - изпревари ме Хънтър.
- Сигурна съм, че на Дестини ще й е по-забавно с женска компания. Защо не дойдете с нас? Тъкмо ще те разведем из любим из любимите ни магазини. - аз бях сигурна, че само с Хънтър ще ми е по-забавно, но се съгласих. Все пак трябваше да пробвам да се сприятеля с нея.
Влязохме в един огромен магазин. Докато се усетя ръцете ми бяха пълни с най-различни дрехи и обувки, един чифт от които беше с ток, с който е невъзможно да се ходи. Хънтър вървеше послушно след нас и ми хвърляше по някой и друг съчувствен поглед за всичко което трябваше да пробвам. Или по-скоро ми дразнеше.
Най-после стигнахме до съблекалните. Трите се пръснахме по различните кабинки. Облякох първото нещо, което грабнах от големия куп, което беше една страшно къса рокля. Едва стигаше до средата на бедрото ми. Сложих и онези обувки, за които говорих преди малко. По-добре да се отърва по-бързо от тях.
Излязох от кабинката, държейки се за стените, за да не падна. Имам чувството, че бях на 15 сантиметров ток. Добрах се до голямото огледало, където бяха Савана и Алексис - приятелката й.
- Стой далеч от него. Ясно? - заговори заплашително Савана.
- Какво имаш предвид?
- Много добре ме разбра. Стой далеч от Хънтър. - миловидната физиономия изобщо не съответстваше със злобния и глас.
- Ти ли ще ми кажеш какво да правя?! Той да не би да е твой?
- Точно така, аз ще ти кажа! - извика и ме бутна. Аз, разбира се, паднах. Пробвайте вие да пазите равновесие на такива чукари. А да не говорим как ме заболя кракът. Може би го бях изкълчила.
Хванах се за стената и се изправих като прехвърлих тежестта си на здравия крак.
- Ах тии... - заканих се, но изведнъж въздухът около мен се сгъсти и аз не можех да помръдна, бяха залепена за стената зад мен.
- Чуй ме много внимателно. Ти си нищо и никоя. Едно най-обикновено момиче, което си мисли, че е нещо повече. Той не те обича мила. За него си само една игра, която скоро ще му омръзне и ще те остави. Не таи празни надежди. Това, че те е спасил един път, не значи, че има чувства към теб. Ако имаш някакви такива мисли, по-добре забрави за тях. Той винаги ще се връща при мен, а ти ще си само един забавен спомен. Ти не си за него. И по-добре не се навъртай около него. Ще му създаваш само проблеми със своята беззащитност. Той е прекалено добър, за да остави някой в беда. Но само толкова! Не се надявай на нищо повече! - това беше. Нямаше да я слушам повече.
Някак си успях да преодолея това, което правеше и я ударих с глава. Тя залитна назад и аз я съборих. Качих се върху нея и й ударих шамар. Опитах с още един, но тя хвана ръката ми. Пробвах и с другата, но тя хвана и нея. През това време Алексис викаше "Помощ".
- Дестини какво правиш? - Хънтър беше влязъл и ни гледаше.
- Аз какво правя? - повиших тон.
- Да, Дестини, ти какво правиш!? Качила си се отгоре й и се опитваш да я удариш! Какво ти става!? - развика ми се. Бяхме събрали и тълпа около нас.
- Тя започна първа! - още щом чух думите си, разбрах, че звуча жалко. Опитвах се да се оправдая за нещо, за което дори не съжалявах. - Знаеш ли какво Хънтър, нямам намерение да седя и да се оправдавам за това, което съм направила. Накарай твоята мила Савана да ти разкаже какво стана, но първо да се закълне, че ще каже само истината! - изкрещях, влязох в кабинката и започнах да се преобличам. Взех чантата си и закуцуках навън, защото кракът ме болеше не на шега.
- Дестини къде отиваш? - Хънтър ме хвана за ръката.
- Остави ме намира! - отскубнах се и продължих напред, но после се обърнах - Ти дори не попита какво е станало! Хвърли се веднага да я защитаваш, бе да знаеш какво е направила!
- Просто така съм свикнал. Съжалявам.
- Всеки път ли ще е така? Всеки път ли ще си на нейна страна? - продължих - Но разбира си! Ти имаш повече доверие на нея, отколкото на мен! Защо сте еднакви! А аз не съм като вас! Не принадлежа на вашия свят! - отново се обърнах и закуцуках. Прибирах се вкъщи. Нямаше какво повече да правя тук.
Какво изобщо очаквах от него? Та ние се познаваме от почти два месеца! А с нея се познава сигурно от години!
Топли сълзи се стекоха по бузите ми. Та той дори не ме последва!
Ето я и новата глава! Както обещах, до края на седмицата. Съжалявам за огромното чакане. Извинявам се, ако има правописни грешки. Дано главата да ви хареса!
Горе е китарата на Хънтър. А дали някога ще свири е въпрос с три въпросителни.