Hunter's Destiny

43 || Бори Се

Хънтър:

Всичко наоколо беше бяло. Намирах се в някаква стая, чиито начало и край не се виждаха. Бялото просто беше безкрайно, едновременно всичко и нищо.

Не чувствах нищо. Не ми бе горещо, не ми бе студено. Бе светло, но нямаше слънце. Нямаше болка, а трябваше. Единствено някаква празнота и тъга се бяха намърдали в мен

Това ли е... да си мъртъв?

Седях на белия под, оглеждайки се наоколо с надеждата да видя нещо. Но наоколо нямаше нищо и никой. Дори сянката ми се бе изпарила.

Бях в същите дрехи от сутринта, черните дънки и бялата тениска. Всичко с тях беше наред. Не бяха изпокъсани, не бяха обгорели. Аз също бях добре. Нямах рани или изгаряния.

Сякаш нищо не ми се бе случило.

- Хънтър. - чух онзи глас, който никога нямаше да мога да сбъркам. Човекът, който ми липсваше от цели осем години.

Майка ми.

Изправих се на момента и тръгнах към нея. Не се интересувах откъде е дошла, след като до преди малко нямаше нищо. Беше точно такава, каквато я помнех. Същата кестенява коса, сребристите очи, топлата усмивка, дребния ръст. Всичко в нея си беше същото.

- Съжалявам. - прегърнах я за всичките онези години, в които не можех да я докосна, но се нуждаех от нея. Кожата й не бе нито топла, нито студена. Просто беше там.

Защото сте мъртви, глупако.

Не отново. Мислех, че съм се отървал от него. Поне това не заслужавам ли?

- Не плачи, сине. - дори не бях усетил сълзите, които се стичаха от очите ми. Но как нямаше да плача? Аз бях причината тя да не е сред живите.

Има ли значение, вече и двамата сте на оня свят.

- Млъквай! - извиках, а гласът ми проехтя наоколо.

- Какво? - срещнах се с учудения поглед на майка си.

- Не на теб. Един проклет глас в главата ми не ме оставя на мира. - думите ми бяха посрещнати с леко засмиване.

- Няма глас в главата ти. Това, което чуваш, е умението ти да се самообвиниш за почти всяко нещо, което е възможно да се случи. - неее. Стига, не може сам да съм си го причинявал.

- Откъде си сигурна?

- И с мен беше същото. - в очите й се виждаше лека тъга. - Както ти се обвиняваш за това, че умрях, макар да нямаш вина, така и аз се обвинявам, че онзи ден те взех със себе си.