Съжалявам за огромното забавяне! Просто нямах идея какво да напиша, но после някак си идеите ме заляха.
Също така исках да споделя с вас радостта си. Хора това са 3.7 гледания и 441 вота! Благодаря ви! Цялата история е посветена на вас, моите читатели!
ПРИЯТНО ЧЕТЕНЕ!
Дерек:
- Добре де, защо с Хънтър се мразите толкова? - пита ме Янита за пореден път.
- Дълга история е. - изобщо не е дълга. Просто не искам да ме смята за убиец или нещо такова.
- Ясно, няма да ми кажеш. Добре тогава. Като не искаш, не искаш. - най - накрая се отказа от разпита си и отново се зае да чисти пясъка и кръвта от лицето ми.
Нека да ви представя обстановката - седя на дивана в апартамента на Янита, а тя седи върху мен с кърпа в ръка, която вече отчаяно се нуждае от пералня. Само ако можех да се сетя защо се съгласих да дойда с нея в апартамента й вместо да отида на събранието и да избегна упреците на татко. Поне една причина да можех да се сетя.
Как се озовах в апартамента й, може би се чудите? Това не е толкова дълга история.
Ретроспекция:
- Какво, по дяволите, си мислите, че правите?!? - извика Янита в същия момент, в който аз се наведох, за да избегна горящото нещо, което искаше да ме обезглави.
- Ти пък какво правиш тук? - изръмжа и Хънтър, а погледа който тя му прати си беше просто за снимка.
- Я по-полека! Ти май си роден крив на тоя свят! - не можах да сдържа смеха си.
- Сега не ми е до теб. - каза и я запрати към близкото дърво, но успях да я хвана точно преди болезнения сблъсък.
- Дерек, принцът на бял кон. Кога започна да спасяваш девойки в беда? - това просташко хилене беше достойно за Рекордите на Гинес.
- Затвори я най-накрая тая твоя огромна уста. - оставих Янита на земята и се превърнах в тигър. Правилно разбрахте, тигър. Както и Хънтър. Да не повярва човек, но имаме нещо общо. И списъкът свършва до тук. Дори цветът на козината ние различен. Но това няма значение. Забиваме зъби и нокти, ръмжим, абе досущ като истински животни
- Момчета, бихте ли спрели или искате целия град да ви види? Колко тъпи трябва да сте, че да се биете във формата на диви животни на обществено място? - добре де, тя беше права. Някой можеше да ни види и тогава ставаше дълга и широка. Много дълга и много широка.
Превърнах се отново в човек и боже горките ми дрехи. Това, което беше останало от тях и на парцал не приличаше. Да не говорим, че имам следи от нокти по лявата ръка. Дори не искам да си виждам гърба. Ще го подредя хубаво следващия път. И ще се постарая да няма кой да ни безпокои.
- Този път се отърва. Този път. Следващия път когато те видя ще те смачкам! - изръмжах заплашително и тръгнах обратно към кафенето, но Янита ме спря.
- Не мисля, че е добра идея да влизаш вътре в този вид. - каза и посочи дрехите ми - Дай ключовете от колата и ще дойда да те взема от тук.
Подхвърлих й ключовете и тя тръгна. Когато се обърнах, копелето беше изчезнало. Майната му!
След малко Янита се върна с колата и тръгнахме.
Край на ретроспекцията
- Стига толкова. - казах и дръпнах ръката й от лицето си - Трябва да тръгвам. Имам работа.
- Няма ли да останеш? Не ми се седи сама. Моляяяя тееее! - каза тя толкова сладко, че сърцето ми заплашваше да се разтопи.
- Добре де. Работата може да почака. - Дерек Ноар, наистина ли каза това току що? Трябва да се стегна. - Но ще сляза да си взема дрехи от колата. Това на мен, хъм, не прилича вече на дрехи. И ми трябва баня.
- Това може да се уреди. - усмихна ми се тя.
Отне ми по-малко от пет минути да сляза и отново да се кача. И все още не мога да повярвам, че се съгласих. Баща ми ще ме смели. А Миа ще намери най-ужасния начин да ме дразни.
- Е, къде е тази твоя баня? - попитах.
- По коридора, в ляво. - последвах указанията й. Това беше един огромен апартамент и да, не очаквах от една от стаите да изскочи голямо куче. Изкара ми ангелите.
Съблякох останалото от тениската и я захвърлих на пода. Имах следи от зъби по ръката. И от нокти по гърба. Не се бях отървал без някоя и друга рана, но поне не бяха дълбоки.
Янита:
Захванах се да сготвя нещо. При ограничените ми готварски умения се надявах, че няма да се отровим от едни спагети. Като изключим двата неуспешни опити на Атика, този голдън ретривър заемащ половината диван, да ми изяде половината съставки, всичко вървеше на добре.
- Ти можеш да готвиш? - чух глас зад себе си и се обърнах. зад мен беше Дерек и, боже мой, беше без тениска. Греховно е човек да имаш толкова изваяни мускули. Не знам колко време съм седяла и съм го зяпала, но накрая чух:
- Ехо, там ли си? Има ли някой вкъщи? - всъщност не разбрах нито една дума, но поне го чух, че говори.
- А? Какво каза? - попитах го - Не те чух.
- Еми как ще ме чуеш при положение, че беше заета да събличаш и малкото останали по мен дрехи?
- Какво? Я млъквай, че ще те оставя гладен.
Няма ли да останеш? Не ми се седи сама. Моля те! Много бързо забрави. - еее, не. Мразя да ме имитират.
- Атикаааа! Дръж жертвата! - извиках.
- А не чакай! Недей така! Нали сме приятели?!?
Добре щях да пукна от смях. Просто не можех да се сдържа. Моята мила топка козина беше скочила на гърба на Дерек и той всячески се опитваше да се отърве от нея. Без успех.
- Стига толкова Атика или ще умра от смях. - казах през жестоко хилене.
- Това ще ти го върна. - изрече заплашително Дерек, макар че виждах как се опитва да не се засмее.
- Вечерята е готова! - обявих тържествено - Дано не се отровим.
Сервирах сготвените от мен спагети и добавих по една чашка хубаво червено вино. От една, на втора, на трета, после и четвърта и накрая бяхме пияни. През цялото време той ме разпитваше какво ли не, но когато аз попитах нещо, то ми отговаряше уклончиво, така че почти нищо да не разбера.
- Вече наистина трябва да си тръгвам. - каза Дерек, оставяйки чашата на масата и ставайки от дивана. На сутринта щях да осъзная колко съм била пияна, за да направя това. Защото повярвайте ми, никога не бих го направила. Станах светкавично и го бутнах отново на дивана. После седнах върху него.
- Какво прав...
- О, млъкни. - казах и го целунах. Един път. Втори път. Трети.
- Кучето ни гледа. - каза Дерек. Сериозно ли? Това ли му хрумна?
- Лека нощ Атика. - опитах се да я отпратя, но тя изскимтя жално - Махай се. Къш. - тя излезе от стаята и отиде не знам къде.
- Ти си лоша. - изсмях се при тези думи на Дерек. Това само доказваше колко съм пияна.
Той легна назад и аз бях все така върху него. И продължавахме да се целуваме. И още, и още, и още. Той дори се опита да ми свали потника. При това негово действие аз го ударих леко през ръката и изрекох едно протяжно "Не", а той ми отвърна с недоволно ръмжене.
- Ще трябва да почакаш красавецо. - казах, обръщайки се и лягайки до него. После заспах. В неговата прегръдка.
Чейз:
Къде ми беше умът? Просто влизам в мола и се надявам да видя нещо на витрината, което да ми хареса? Още в първия магазина? Това да не ми е някой филм? Шляя се от половин час в това огромно нещо на пет етажа, надявайки се, че ще видя някой магазин за бижута и ще харесам нещо. Как не се сетих, при положение, че и Дестини, и Летисия бяха вкъщи, да взема поне една от тях? Сега вече щях да си лежа на леглото и да броя колко време остава докато тръгна.
Влизам в поредния магазин и си обещавам, че ако не намеря нищо ще се обадя на Дестини. Първото нещо, което ми хвана окото беше колие с ангелски крила. Не губих повече време да разглеждам, а веднага го купих, защото бях сигурен, че ще й хареса. Свършихме тук. Сега към цветарницата. Взех един огромен букет от червени рози. И като казвам голям, хич не се изхвърлям!
Прибрах се вкъщи и легнах на леглото. Блажена почивка! Която беше прекратена от факта, че трябваше да се оправям или щях да закъснея. Край! Следващия път взимам сестра си и приключвам за 10 минути.
Обличам се, нищо специално, просто си сменям дрехите, взимам букета и подаръка и точно в осем часа натискам звънеца. Пред мен се появява Ейнджъл в цялата си прелест - с семпла червена рокля до средата на бедрата й и с коса, прибрана на плитка във формата на венец около главата й. Беше красива като ангел.
- Здрасти. - показах и огромния букет и тя ахна.
- За мен ли са? Благодаря! - каза ми и ги взе - Ще отида да ги сложа във ваза. Влез ако искаш.
- Брат ти тук ли? Не искам да ме убие. - попитах.
- Не, закара си колата на поправка. Можеш спокойно да влезеш. - усмивка изгря на лицето й. Сякаш гледах самото слънце.
След пет минути тръгнахме. Отне ни малко повече време, отколкото предполагах, за да стигнем до ресторанта, но голям град, големи задръствания. Седнахме на маста си, която беше на една тераса с доста хубав изглед към плажа. Поръчахме си две чаши бяло вино и нещо за ядене.
- Така и не разбрах от къде идвате със сестра ти? - попита ме Ейнджъл и отпи от чашата си.
- Сан Диего. Ами вие винаги ли сте живели в Маями? - попитах на свой ред.
- Съвсем не. Може да се каже, че сме живели в половината щати. Били сме в Тексас, Вирджиния, Охайо, Оклахома, Ню Йорк, Денвър, Сиатъл. Абе на много места. - започна да изрежда.
- Да, само дето не сте били в Аляска. - пошегувах се.
- Само това оставаше! - засмя се тя. Обичах да я гледам как се усмихва. Сякаш самото съвършенство беше кацнало на устните й.
И така си говорихме цял час, но после нещо се промени. Ейнджъл стана притеснена. Постоянно поглеждаше към някаква съседна маса. Усещах, че не беше тук. Мислеше за нещо друго. По едно време тя стана и каза, че ще се върне след малко. Седна на онази маса. А там седеше някакво момиче. Не можех да видя лицето й, защото седеше с гръб към мен. След малко тя стана и си тръгна, а Ейнджъл се върна.
- Кое беше това момиче? - попитах.
- Една позната. Не си я виждал. Както и да е. - усмихна ми се вяло, но тази усмивка се опитваше само да скрие нарасналото й притеснение.
- Добре. Искам от теб да затвориш очи. - казах й. Смятах най-накрая да и дам подаръка.
- Защо? Искаш да избягаш без да те видя ли?
- Не, разбира се. - засмях се - Просто си затвори очите.
Извадих гердана от кутийката и минах зад нея. Сложих го на врата й и казах да отвори очи.
- Е, харесва ли ти? - попитах я щом тя отвори очите си.
- Ти сигурно се шегуваш! Великолепен е! Благодаря ти! - стана и ме прегърна. По точно казано - нахвърли ми се отгоре, но това е друга тема. Отново се бе усмихнала, но този път искрен. Този път беше истински щастлива.
След това решихме да си тръгваме. Разходихме се малко по плажа и след това я оставих пред тях.
- Е чао. - каза Ейнджъл.
- Чао. - отвърнах й, обърнах се и тръгнах към вкъщи. Но нещо не беше наред. Не ми се искаше вечерта да свърши така. - Ейнджъл, чакай. - провикнах се точно преди да отвори вратата и да влезе.
Тя се обърна и ме погледна. Отидох при нея и я целунах. Тези меки устни с цвят на карамел. Да, това е един перфектен завършек на вечерта.
- Ти си най-красивото и най-усмихнато момиче което някога съм виждал. И независимо, че брат й може да ме убие заради това, искам това момиче да е моето момиче. - прошепнах в ухото й.
- Ами твое е. - отговори ми.
Миа:
- Какво правиш тук? - чух глас зад себе си. След малко Ейнджъл седна на един стол срещу мен.
- На какво ти прилича? Вечерям. - казах и продължих с яденето си.
- О я стига. Кога ще спрете да ни се бъркате в живота? - попита ме видимо ядосана.
- Когато ви убием. Както и всичките ви приятели. - казах съвсем спокойно.
- Стой далеч от приятелите ми!
- Твърде късно Ейнджъл. Твърде късно. - станах и излязох навън. Пред ресторант ме чакаха четири момчета. Бяха казала на татко да ми прати няколко от неговите хора.
- Проследихте ли ги? - попитах ги.
- Да. В момента са в един клуб. - отвърна ми един от тях светкавично. Това е предимството да си шевска дъщеря.
- Добре да тръгваме. - качихме се в новият ми червен Ленд Роувър - подарък за рождения ми ден - и тръгнахме. Следваща спирка - клубът в който са Дестини и Летисия.
Отне ни 15 минути да стигнем до мястото. Когато влязохме се натъкнахме на нещо много интересно - Летисия почти беше убила едно момче. А физиономията и беше... да кажа ужасена няма да е достатъчно. Сигурно дори не знае какво е, а именно хибрид. Дете на човек и контроладор.
- За какво сме ти ние? - попита едно от момчетата.
- Виждате ли момичето с голямата татуировка на гърба? Която току що тръгна да гони момичето, което причини това зрелище. Проследете я. Хванете я някъде сама и направете нещо. Каквото искате. Но в никакъв случай не я убивайте. Тя е важна. Ще ни потрябва.
Дестини:
Прибрахме се и Джейсън остави Лети в нейното легло. Обясних му набързо ситуацията, защот бях много уморена. После той си тръгна, а аз тупнах на леглото и заспах.
Всичко около мен гори. Хънтър върви пред мен. Проправяме си път през пламъците. Главата ме боли ужасно, но не се отказвам. Вървя напред.
Вече сме на първия етаж. Толкова сме близо до изхода, но аз нямам сила да направя и една крачка повече. Хънтър ме подканва да породължа, но аз все така не помръдвам. Част от тавана се откъртва и пада върху мен. Не мога да се отдръпна. Ще умра...
Събуждам се. Капчици пот се стичат по челото ми. Просто един ужасен сън. Ставам и включвам една от лампите. Отивам пред огледалото. Всичкият грим се е разтекъл по лицето ми. Почиствам го, намятам си една жилетка и излизам. Трябва ми малко свеж въздух. Слагам си едни кецове и излизам. Но запомнете от мен - никак не е добра идея да се разхождате сами в три часа посред нощ в град, който почти не познавате. Съвсем скоро се изгубих. Уличките ставах все по- малки и по-малки и беше все по-тъмно.
- Хей маце, да не си се изгубила? - чух някакъв подигравателен глас зад себе си.
Обърнах се. Четири момчета бавно се приближаваха към мен. Боже мой, в какво се забърках!
НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ДА ГЛАСУВАТЕ И КОМЕНТИРАТЕ!!!!!!!!!