Три месеца по-късно
Градът и площадът блестяха от чистота. Куполите на западния му бряг тънеха в новозаседени кичести горички. Дървета и цветни градини се бяха появили и между домовете на акетяните. Скалите, в които някога бе изсечено Светилището, останаха на Ранафер. Сега масивните квадратни колони, поддържали входа към него, обрамчваха гледката на гордо издигащата се в далечината Кула и градините около нея. Те представляваха условната граница между града и територията на Кулата. Там, където червеникаво-кафявите каменни плочи на площада свършваха, започваше светлосивата алтарианска настилка.
Привечер, в дъното на площада, един след друг започнаха да се отварят портали. Всяка пристигнала група биваше посрещана от акетянско дете, което я съпровождаше до свободните места, останали между насядалите вече акетяни. Нямаше кресла или пейки. Нямаше удобства. Нямаше разделение на дракони и хора.
Поканените на представлението трябваше да седят направо на каменните плочи. Местата се запълваха по реда на пристигане и по волята на децата.
Естествено, някои от гостите възнегодуваха, настоявайки да получат място по-близо до сцената или поне мека постелка, но децата останаха непреклонни. Зрителите трябваше или да спазват реда, или да напуснат Акет. Само че никой не искаше да се лиши от възможността да види с очите си разкритията, които обещаваха Наа и Съвета.
Площадът побираше около три хиляди души. Хиляда от местата се полагаха на акетяните. За да няма недоволни, останалите две хиляди места бяха поравно поделени между хора и дракони. Жребий, проведен на всеки остров и всеки град на Рафер в ранното утро, определи поканените поименно. Така повечето от управляващите фамилии не получиха място за сметка на обикновените граждани. Същото се получи и при драконите – жребият не се интересуваше дали са работещи в куполите, в поддръжката, учени или членове на династията.
Единствените, освен жителите на Акет, които не участваха в жребия, бяха Наа и членовете на Съвета. Осмината пристигнаха последни, но седнаха разпръснато сред публиката – там, където имаше останало свободно място, а не на най-добрите места, непосредствено пред сцената.
Така, до достолепния, облечен в скъпи дрехи Баарис Шау Ено седеше скромно, но чисто облечена възрастна селянка от Хатари, която развълнувано бърбореше със седящата от другата ѝ страна акетянка.
Единственото двойно свободно място за Наат и Наата се намираше до неодарен младеж от Велара, който загуби ума и дума, оказвайки се в непосредствена близост до управляващата двойка. Новият Наместник и член на Съвета - Ноорин Шау Сарида седна до Шард. Двамата мълчаливо се смериха с поглед.
Сферите, които осветяваха площада в настъпилата беззвездна нощ, угаснаха бавно. Зрителите се смълчаха. Сякаш от никъде се извиха два дъгоцветни вихъра, а на сцената се закълби плътна мъгла. Те закръжиха в нея и се превърнаха в престарели дракон и жена, облечени в старовремски дрехи. Ръка за ръка, седнаха с лице към публиката и се усмихнаха.
— Деца наши, наричат ни Кайрид и Шанира. В тази много специална нощ ще ви разкажем истинската история на Ранафер и Алтара. Нека повече няма тайни между вас.
И духовете на Вортекса започнаха от самото начало. В ритъма на хипнотичните им ясни гласове, мъглите около тях създаваха картините от отминалите времена - на първите спонтанни портали, свързващи предопределените един за друг и появата на Одарените. На последвалото рязко сближаване на двата свята, довело до потопа на Алтара и нагорещяването на Ранафер.
За миг проблеснаха образите на младите Кайрид и Шанира, които обединяват Дарбата си и, жертвайки телата си, създават Вортекса, за да опазят живота в двата свята. До тях плуваха бледите сенки на всички огледални двойки, които доброволно се бяха слели с тях, за да съхранят Ранафер и Алтара на безопасно разстояние.
Стигайки до съдбата на Арасаи и Ивеелия, духовите печално зашептяха, а повечето мъгла се стаи до каменните плочи. В един момент те замлъкнаха, давайки възможност на зрителите да осъзнаят чутото. Над главите на Кайрид и Шанира остана да се рее само изображението на медальона с ранаферския кристал, носещ в себе си проклятието на Ивеелия.
Седящите на площада мрачно мълчаха и се споглеждаха, но никой не се осмели да заговори или зададе въпрос. Измина четвърт час, преди мъглите да се раздвижат, създавайки неясен образ на чернокосо момиче. Кайрид и Шанира продължиха с историята на Наат и Мая. Не скриха нищо.
Когато стигнаха до момента, в който Мая се отказа от името и самоличността си, превръщайки се в Арслин, Баарис Шау Ено изсумтя презрително и понечи да каже нещо, но съседката му от Хатари грубо го сръга в ребрата, просъсквайки му да мълчи и да не пречи на завладяващата история. Наместникът се втрещи от това грубо посегателство, но си замълча и ядно стисна зъби, срещнал осъдителните погледи на околните.
Малко преди полунощ духовете на Вортекса завършиха историята и се изправиха. Фигурите им бяха станали почти прозрачни. Гласовете им едва се чуваха.
— Останаха ни съвсем малко сили. Но преди да изчезнем напълно, трябва да сторим още нещо. Само истината, която научихте сега и която ще предадете на бъдните поколения, не е достатъчна. Наат, време е, ела при нас. Сам.
Тедж се изправи, а Илилан доволно се усмихна. Създателите на Вортекса бяха сдържали обещанието си. Е, почти. Договорката между тях изискваше на финала тя и брат ѝ да застанат до тях. Но фактът, че е призован само Тедж, намекваше, че духовете са им приготвили изненада. Илилан почти се досещаше каква.
Когато драконът застана пред Кайрид и Шанира, мъглите, които се стелеха в краката им засияха. Формира се портал, от който излезе Мая и му подаде ръка. Тедж я хвана нежно и огледа дрехите ѝ. Тя носеше тъмносиня алтарианска рокля с дълъг шлейф, а в косата ѝ бяха вплетени лареа. Едно от цветенцата се беше разместило при прехода и драконът го поправи внимателно.
Мая повдигна ръце към косата си и я опипа. Не си спомняше да е заплитала цветя в косата си, но сега ги усещаше. Също както не си спомняше да е обличала алтарианската рокля. Погледна въпросително към Тедж, но той поклати глава. Не, роклята и прическата не бяха негово дело. И след като не беше той, значи го бяха направили духовете на Вортекса.
Шанира им се усмихна и в ръката ѝ се появи чашата на Наа. Кайрид ги погледна бащински. Ръката му се трансформира в драконова лапа с кристални нокти.
— Подайте ми ръцете си, деца мои, и се погледнете в очите.
Тедж и Мая се подчиниха. Кайрид рязко замахна и поряза дланите им. Шанира допря дланите им, а кръвта им, смесена, закапа по каменните плочи.
— Повтаряйте след нас — каза тя и заедно с Кайрид произнесоха няколко кратки фрази на непознат език.
Наат свали маската-облик, предизвиквайки вълна от изненада в насядалите гости и прошушна на Мая.
— Това е много древен език. Някога, още преди да бъде създадена драконовата империя, единствено на него са се произнасяли кръвните клетви. Ако повториш думите заедно с мен, ти ще станеш моя съпруга, аз твой съпруг, а клетвата ще ни обвърже завинаги. Съгласна ли си?
— Да — развълнувано отговори Мая и двамата повториха фразите.
В капките кръв просветнаха златисти нишки. Получи се. Кайрид и Шанира въздъхнаха облекчено и отпиха заедно от чашата.
— Драконите и хората вече са един народ. Живейте заедно и в мир — казаха те, преди водата на Наа да ги разтопи, превръщайки ги в блестящи искрици.
Чашата падна на плочите и Наат я повдигна, прибирайки я в диплите на мантията си. Трябваше да я върне в пещерата при Наа. Искриците се издигнаха високо в небето. Хора и дракони ги проследиха с поглед, но единствено Наат и Наата знаеха накъде са се запътили – към Цитаделата. Само там, в пещерата с кристалните колони, те можеха да продължат съществуването си.
След десетилетия, когато той, заедно с Илилан и Мая, се присъединеше към тях, щеше да ги попита защо го направиха. Сватбата не беше част от договорката. Но дотогава имаше много време. Сега беше щастлив.
Зрителите на площада започнаха да се озъртат и тихо да коментират помежду си. Но никой не се изправи. Лека полека всички погледнаха към Наат и Мая. Тя лекичко докосна Тедж по ръката.
— Сега какво следва? — тихо попита тя.
— Не зная. Чу Кайрид и Шанира, ще се опитаме да живеем заедно и в мир. Предлагам да се махаме оттук. Без нас присъстващите на площада ще се опознаят много по-добре — ухили ѝ се Тедж и я целуна.
Светлинните ивици ги обгърнаха под одобрителните възгласи на хора и дракони и те се пренесоха в стаята на Тедж.