Приказка за Ранафер и Алтара (3). Забравените

Глава 40: Трудни решения / част 4 /

Три месеца по-късно

Градът и площадът блестяха от чистота. Куполите на западния му бряг тънеха в новозаседени кичести горички. Дървета и цветни градини се бяха появили и между домовете на акетяните. Скалите, в които някога бе изсечено Светилището, останаха на Ранафер. Сега масивните квадратни колони, поддържали входа към него, обрамчваха гледката на гордо издигащата се в далечината Кула и градините около нея. Те представляваха условната граница между града и територията на Кулата. Там, където червеникаво-кафявите каменни плочи на площада свършваха, започваше светлосивата алтарианска настилка.

Привечер, в дъното на площада, един след друг започнаха да се отварят портали. Всяка пристигнала група биваше посрещана от акетянско дете, което я съпровождаше до свободните места, останали между насядалите вече акетяни. Нямаше кресла или пейки. Нямаше удобства. Нямаше разделение на дракони и хора.

Поканените на представлението трябваше да седят направо на каменните плочи. Местата се запълваха по реда на пристигане и по волята на децата.

Естествено, някои от гостите възнегодуваха, настоявайки да получат място по-близо до сцената или поне мека постелка, но децата останаха непреклонни. Зрителите трябваше или да спазват реда, или да напуснат Акет. Само че никой не искаше да се лиши от възможността да види с очите си разкритията, които обещаваха Наа и Съвета.

Площадът побираше около три хиляди души. Хиляда от местата се полагаха на акетяните. За да няма недоволни, останалите две хиляди места бяха поравно поделени между хора и дракони. Жребий, проведен на всеки остров и всеки град на Рафер в ранното утро, определи поканените поименно. Така повечето от управляващите фамилии не получиха място за сметка на обикновените граждани. Същото се получи и при драконите – жребият не се интересуваше дали са работещи в куполите, в поддръжката, учени или членове на династията.

Единствените, освен жителите на Акет, които не участваха в жребия, бяха Наа и членовете на Съвета. Осмината пристигнаха последни, но седнаха разпръснато сред публиката – там, където имаше останало свободно място, а не на най-добрите места, непосредствено пред сцената.

Така, до достолепния, облечен в скъпи дрехи Баарис Шау Ено седеше скромно, но чисто облечена възрастна селянка от Хатари, която развълнувано бърбореше със седящата от другата ѝ страна акетянка.