Приказка за Ранафер и Алтара (3). Забравените

Глава 30: Риболов / част 3 /

Акет

Жената съсредоточено гледаше отражението си в огледалото. Скоро щеше да навърши седемдесет години. Златисто-червената някога коса, сега висеше оредяла и посивяла. Гъста мрежа от бръчки покриваше лицето. Тялото ѝ се съсухри и изнемощя през изминалите години. Само очите ѝ оставаха непроменени – яркозелени, нашарени със златисти точици, гледащи надменно и изискващи незабавно подчинение.

На вратата тихо се почука. Старицата отмести поглед от огледалото, уморено създаде с Дарбата си тюрбан, който да прикрие сивите ѝ кичури, наметна шал над дългата тъмнозелена рокля и излезе. Имаше да върши много работа.

В коридора чинно я очакваха Ессе и Тева. Майката и дъщерята от години бяха нейните доверени помощнички. Не я поздравиха както обикновено, не я засипаха с клюки, какво ново се е случило в Акет. Погледите им бяха сведени надолу. Знаеха какъв ден е днес и мълчаливо изчакваха старицата да заговори първа.

— Ессе, съпругът ми вечеря ли вече?

— Да, Дора. Старейшината нареди, да отидеш при него в Светилището — отвърна Ессе.

Дора кимна, после огледа подчинените си, които стояха нерешително. Рязко им се скара.

— Какво стоите? Работата няма да се свърши сама. Ессе, вземи няколко от жените и вървете да приготвите помещенията за донесеното и новодошлите. Напомни на Диал да подготви заплащането. Тева, ела с мен. Време е да поемеш част от бъдещите си задължения. Този път ти ще посрещнеш новите. Ще присъстваш вместо мен на срещата, на която Уажит и Ешар ще оценят тяхната полезност.

Тева се усмихна доволно. Ессе скришом погледна с гордост дъщеря си и забърза в обратната посока. Дора изправи гръб и тръгна, опитвайки се да не обръща внимание на болката в костите си. Не обичаше да ходи дълго, а сега трябваше да излезе от дома си и да прекоси близо стометровия площад, в центъра на който се намираше полуизсеченото в скалите Светилище. В голямата му зала се извисяваше статуята на Майката и Бащата – божествата, които ги закриляха от природните стихии и им осигуряваха живот.

На половината път рязка болка в десния глезен я накара да залитне. Тева веднага я подхвана, но Дора удари ръката ѝ.

— Мога да вървя сама. Разбери кои от децата е трябвало да изметат площада и ги накажи за това, че са оставили пясък. Щях да падна, заради немарливостта им. Върви, какво чакаш? — старицата злобно сгълча младото момиче с красиви тъмнокафяви очи и златисто кафява коса.