Гледната точка на Хари:
Събудих се с ужасно главоболие, изобщо се чудя как съм успял да заспя... Явно накрая просто съм се предал на умората и съм затворил очи, но не е било за повече от час, болката в главата ми го доказваше.
Затътрих се бавно към банята, празнината в леглото ми ме убиваше, а се налага да започна да свиквам с това... Защо хората са устроени така, или защо по-точно Мел е устроена така... Винаги иска да постъпва правилно, а аз съм длъжен да се съобразя с решението си и да живея цял живот без любов.
Щом се погледнах в огледалото мигом вените ми се изпълниха с ярост... Спомените за всичко случило се преминаха пред очите ми като на филмов екран.
Изкрещях силно, гласът ми бе изпълнен с болка и ярост... Без да се замислям, забих юмрук в огледалото, чупейки го на малки парченца. Напомни ми на сърцето ми, защото то в момента изглеждаше точно така – разбито.
Измих кръвта около кокалчетата си, присвивайки очи заради щипенето, което ми причини водата. Наплисках няколко пъти лицето си и въздъхнах.
Какъв избор имах, освен да приема решението на Мел и да замина, за да помогна на семейството на Аурора. Но как мога да оставя Мел сама с този гнусен плужек Ноа... Мисля, че е време да се погрижа за него, да се подсигуря, че никога повече няма да се приближи до нея.
Грабнах телефона и набрах номера на един познат, който щеше да свърши цялата работа вместо мен. И без това нямах време, трябваше да си приготвя багажа и към три часа да се насоча към летището.
Баща ми щеше да си плати за тези мизерии, кълна се в името си... Не ми пука, че ми е родител, или че заради него съм се появил на този свят, не ми пука за парите, които ми е давал, пука ми единствено за Мел и той ми я отне, затова ще го накарам да съжалява...
Бясно започнах да хвърлям дрехите си в куфара. Ръцете ми трепереха неконтролируемо и едвам успявах да се преборя с желанието си да потроша цялата къща. Тъкмо бях на път да се предам и първото счупено нещо щеше да е шибания гардероб, чиито врати просто не искаха да застанат да едно място, но телефонът ми иззвъня карайки юмрука ми да замръзне във въздуха.
Разроших нервно и без това немирните си къдрици и грабнах мобилния си, плъзгайки пръст през екрана.
„Слушам..." Почти извиках.
„Х-хари..." Заглъхна красивият й глас.
„Мел..." Прошепнах.
Боже такъв съм глупак, как можах да не погледна кой ми звъни и й се развиках по телефона...
Гледната точка на Мел:
Ако някой от вас се пита кое е най-трудното нещо на този свят, аз мога да му отговоря напълно искрено с ръка на сърцето, че това е да пуснеш любовта на живота си да замине далеч от теб...
Как се очакваше да живея от тук нататък... Да, може би както живях и в последната една година без никаква вест за него, но сега нещата бяха по-трудни, защото отново бях разбрала какво е да обичаш и вкуса на любовта бе толкова опияняващ, че бях напълно пристрастена към него и отказването никак нямаше да бъде лесно. Дори бих казала, че е невъзможно.
Когато се събудих първата ми мисъл бе как ли се справя той, дали в момента си събира багажа... Дали е добре?
Защото аз не бях... Бях напълно разрушена и повярвайте ми изобщо не исках да ходя на летището... Бихте се запитали защо? Ами защото да го гледам как ме напуска, това ще бъде най-трудното, най-болезненото нещо, което съм правила някога. Това ще ме съсипе, но аз обещах. Обещах му, поглеждайки го в зачервените бляскави изумруди, изумруди, които никога повече нямаше да се взират в мен с нежността, с която само той умееше...
О, Хари, как ще се сбогувам с теб? Откъде трябва да намеря силите, за да го направя...
Преди да се усетя вече бях грабнала телефона, набирайки номера му и сърцето ми тръпнеше в очакване да чуе прелестния му глас.
„Слушам..." Извика разярено той, а аз леко потреперих под напора на дълбокия му глас.
„Х-хари..." Заекнах почти изгубила се в начина, по който дишаше в слушалката.
„Мел..." Прошепна едва той, което накара пресъхналите ми очи да потекат отново.
Опитах да втвърдя пихтиестия си мозък и да си спомня, защо му звъннах. Разбира се основната причина бе да чуя гласа му и да се уверя, че е добре, но имаше и още нещо, което ме интересуваше.
„В колко часа е самолета?"
„В три." Дълбока въздишка се откърти от устните му. „Не искам да го правя Мел... Не искам!"
„Знам..." Отвърнах, закривайки устата си с ръка, за да заглуша хлипанията си. „Но трябва, така е правилно!" Подсмръкнах.
„Плачеш ли?" Попита, а загрижеността в гласа му бе повече от трогателна.
„Не..." Излъгах, но знаех, че ще се усети.
„Обичам те!" Прошепна и това ме накара да избухна в сълзи и да заплача с глас.
„Ще се видим в три..." Изхълцах и затворих телефона.
Остатъка от времето си прекарах в плакане... Не знам откъде все още се намираха сълзи, които да се стекът от очите ми...
Гледната точка на Хари:
Обърнах се, оглеждайки за последен път къщата, която се предполагаше да се превърна в нашия общ дом. След това хванах здраво дръжката на огромния си куфар и със замах отворих входната врата. Точно щях да заключа и да се запътя към колата си, когато усетих как телефонът ми вибрира в джоба. Извадих го, поглеждайки объркано екрана. Беше Аурора...
„Ало..." Отвърнах отегчено. Не ми се говореше с нея. Знам че вината за случилото се не е нейна, но все тая... Не ме засяга...
„Хари, аз..." Гласът и почти не се чуваше от врявата около нея.
„Аурора, къде си за бога?" Попитах изнервено.
„На летището." Почти извика тя.
На летището ли? Примигнах объркан. Но какво прави там. Махнах телефона от ухото си, поглеждайки екрана му, часът бе едва един, имаше цели два часа до полета...
„Полетът ни е след два часа. Какво правиш там?" Наложи се и аз да крещя, защото тя едва ме чуваше.
„Изчакай да намеря по-тихо място."
Почаках няколко минути, но нервите ми бяха твърде изопнати.
„Аурора, по дяволите... Кажи ми какво става?"
„Виж Хари, не мога да го направя..." Гласът и бе нормализиран и вече около нея бе доста по-тихо.
„Какво не можеш да направиш?" Започвах да се чувствам доста объркан, наистина не я разбирах.
„Това... Да замина с теб." Тя въздъхна. „Не мога да те отделя от Мел..."
„Какво си намислила?" Попитах притеснен.
„Ще замина сама... Някак си ще намеря начин да се оправя с баща ти."
„Нямаш никакъв шанс..." Почти се изсмях.
„Мисля, че имам!" Заяви уверено тя.
„За какво говориш?"
„Няма значение... Виж, аз ще се оправя, не ме мисли. По-важното сега е да отидеш и да направиш каквото трябва с Мел."
„Не те разбирам..."
„Разбираш ме много добре! Направи това, което трябваше да сториш още преди една година."
Преди да успея да й кажа нещо тя извика бързо:
„Сбогом Хари!" И затвори.
Стоях на верандата, взирайки се в екрана на телефона си, докато не усетих леката усмивка появила се на устните ми.
Бях свободен... Можех да бъда с Мел и не бе нужно да заминавам... Това прави ли ме лош човек? Лош ли съм, затова че няма да се опитам да спра Аурора...
„Направи това, което трябваше да направиш преди една година."
Думите и отекнаха в главата ми. Без да мисля повече се затичах към колата.
Гледната точка на Мел:
Хванах с треперещата си ръка телефона, заглеждайки се в екрана му. Бях сложила за тапет една от любимите ми снимки с Хари, където аз се бях усмихнала като кон, показвайки всичките си зъби, а той се бе навел целувайки ме по бузата. Беше толкова щастлива снимка, напомняща ми за времената когато аз все още бях... Негова.
Часът бе един на обяд. Оставаха още два часа до полета, затова легнах отново на пода свивайки се на кълбо и реших да си поплача още цял час. Поне може да ми олекне малко, въпреки, че ме съмнява.
Знаех, че трябва да свикна с тази поза на пода... Свита, жалка и ревяща, защото така щях да изглеждам в близките няколко години, докато не преодолея празнината в сърцето си.
Знаех, че вината не е на Аурора, но дълбоко в себе си я мразех, затова че съсипа живота ми. Дори и да няма вина, аз я мразех силно...
Когато и последният ми час отдаден на сълзи и вайкания се изниза, реших че е време да стана и да се приведа поне малко във вид. Все пак щях да отивам да се сбогувам с Хари, а не да го карам да съжали, че е ходил толкова време с такова чудовище. Защото точно на това приличах в момента, на чудовище... Подпухнала, с торбички под очите, с подути до неузнаваемост устни... Направо не приличах на себе си.
Облякох една черна блуза с дълъг ръкав и черни прилепнали дънки. Да, изглеждах така все едно отивам на погребение, но за мен си бе точно това... Погребвах връзката си с Хари.
Грабнах набързо малката си чантичка и я преметнах на рамо, тършувайки вътре за ластик за коса. Затворих вратата на квартирата, докато се борех усърдно с това да преметна ластика трети път през немирната си опашка. Накрая загубих всякакъв контрол над емоциите си и сълзи на ярост отново потекоха, карайки ме да захвърля ластика на земята.
Опрях гръб в стената, поемайки си дълбоко въздух, докато не се успокоих дотолкова, поне да вдигна ластика от земята и да опитам още веднъж. Този път се оказа успешен.
Запътих се с бавни и несигурни стъпки към изхода на сградата, но когато пристъпих навън гледката разкрила се пред погледа ми, накара дъхът да изсвисти от дробовете ми.
До болка познатия черен Range rover стоеше паркиран отпред, а отстрани, опрял се на капака бе самият Хари. В ръцете си държеше нещо, но от това разстояние не можах да преценя какво.
Премигнах няколко пъти объркана, за да се уверя, че това е истина и той в действителност седи пред мен, усмихвайки се.
Гледната точка на Хари:
Бях толкова изнервен, че не спирах да въртя малката кутийка между пръстите си. Хиляди въпроси преминаваха през главата ми и притеснението ми нарастваше. Когато Мел излезе от входа и се закова от изненада на мястото си, ръцете ми се разтрепериха и бях на косъм да изпусна кутийката.
Виждайки я, след мъчителните часове, които прекарах без нея през нощта, това ми причини амнезия и моментално забравих за какво съм дошъл и какво трябваше да направя.
Тя стоя изправена пред вратата около цяла вечност и усмивката, която си бе намерила място на устните ми бавно се спусна до права линия.
Очевидно, осъзнавайки се и отърсвайки се от шока, тя бавно започна да пристъпва напред, приближавайки се плахо.
Когато вече бяхме очи в очи, забелязах колко измъчено и съсипано бе лицето и.
„Хари?" Попита изключително изненадана, така сякаш не можеше да повярва, че наистина съм тук. Това накара сърцето ми да се свие от мъка, но също така и да се разтупти бясно от вълнение.
Кимнах, уверявайки я, че всичко е истина.
„Но...Какво правиш тук? Аз мислех, че ще се видим направо на летището?" Гласът и бе толкова тих, че едва успявах да доловя какво казва. Звучеше така сякаш всяка дума и причиняваше огромна болка. А може би това бе самата истина.
„Няма да отида." Поклатих глава, а тя заотстъпва шокирана назад.
„Не, не... Ние говорихме, ти трябва..." Гласът и се бе покачил с няколко октави и тя клатеше истерично глава.
„Знам, знам..." Прошепнах успокоително. „Но нещата се промениха."
„В какъв смисъл?" Веждите и се събраха в недоумение.
Това беше... Сега бе моментът да го направя.
И без да дочакам и секунда повече, аз приклекнах пред нея, подпирайки се на едното си коляно и отваряйки кутийката, която толкова време стисках в ръце.
Тя премигна невярващо, поглеждайки ту към мен, ту към кутийката, в която блестеше изящен диамантен пръстен.
„Мелъди Брайън, ще се омъжиш ли за мен?" Попитах нежно, заключвайки погледа си с нейния.
„Аз..." Тя зяпна от почуда и отново започна да мести погледа си от мен към пръстена и обратно.
„Ами Аурора..." Прошепна. Виждах как се опитва да не изпищи от радост, виждах как стискаше усилено устните си, за да не им позволи да се разтегнат в широка усмивка. Виждах вътрешната и борба и това ме радваше неописуемо, защото знаех, че ще се съгласи, знаех че ме обича и това бе всичко, от което имах нужда.
„Аурора замина по-рано... Сама ми се обади да го каже."
„Но, защо... Не разбирам.." Клатеше невярващо глава.
„Не е и нужно... Важното е, че сега съм тук с теб. Ще отговориш ли на въпроса ми?" Подсмихнах се дяволито.
„Кой въпрос?" Попита тя с престорена разсеяност.
„О, значи искаш да го чуеш пак?" Попитах, ухилвайки се. А тя кимна и лека срамежлива усмивка пробяга по устните и.
„Мелъди Брайън" Повторих, намествайки се по-удобно. Да му се не види... Чувството да висиш толкова дълго приклекнал на един крак никак не беше хубаво... „Ще се омъжиш ли за мен?"
„Да! Да! Разбира се!" Изпищя тя и се хвърли на врата ми, почти събаряйки ме на земята. Започнах да се смея с цяло гърло и се надигнах, завъртайки я във въздуха.
„Сега можем ли да отидем до болницата, защото мисля, че си нараних капачката на коляното..." Попитах шеговито, а тя избухна в неудържим смях и както в последствие установих и в сълзи и ме целуна горещо по устните.
Бях абсолютно убеден, че никой от двама ни няма да забрави този ден... Защото той беше най-щастливият в моя, а предполагам и в нейния живот.
*****
Та даа :D
Ето го и грандиозния финал... Или поне се надявам да е бил такъв!
Оказа се, че пътуването ми се отлага с няколко седмици, което значи че ще започна новата си история скоро. И не тя няма да бъде втора част на "Butterfly"...
За жалост, моя и ваша, такава няма да има. Не мисля, че има някакъв смисъл да я продължавам, то си е ясно, че от тук нататък всичко ще е цветя и еднорози.
Моля ви от сърце, като за последна глава коментирайте, за да кажете дали ви харесва краят.
И се надявам новата ми история да има същия успех като "Butterfly" и да ви хареса също толкова много.
Благодаря ви на всички безкрайно много за:
Подкрепата, която ми оказахте с множеството си харесвания, четения, с огромния интерес, с безкрайните комплименти.
Благодаря ви, че изживяхте историята заедно с героите, че плакахте и се смяхте с тях, че се вживявахте и влизахте в роля. Това значи толкова много за мен, че дори не мога да ви опиша.
Обичам ви! Вие сте най-прекрасните читатели на всички времена! ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥ ♥
Ƹ̴Ӂ̴Ʒ