Лекциите минаха доста тягостно, единственото за което продължавах да мисля е разговорът, който трябваше да проведа с Хари довечера.
Дали щеше да ми каже истината, или щеше да измисли някоя лъжа... Не знам, но знаех едно, ако ме излъжеше, нямаше да успея да се справя. Една връзка не може да се гради на лъжи. Надявам се това, което се е случило между него и Аурора да не е нещо, което ще ми разбие сърцето... Наистина силно се надявам.
Когато и последната лекция свърши се запътих към изхода, откъдето Хари трябваше да дойде да ме вземе. Десет минутното му закъснение ме изнерви до краен предел и ако скоро не се освободях от всички мисли, които се въртяха в главата ми, щях да експлодирам.
Качих се ядосано в колата и забих поглед в прозореца. Хари си бе все така отнесен и отново дори не направи опит да ме заговори. Това усили яда ми стократно и даже ми се прииска да го халосам по главата, както си караше забил поглед напред...
„Мисля, че трябва да поговорим!" Заявих през стиснатата си до болка челюст.
Той извърна глава, задържайки объркания си поглед върху мен, но после бе принуден да го отмести освен ако не искаше да се разбием в някое дърво в страни на пътя.
„Добре." Прозвуча почти като шепот.
Ама какво му ставаше? Никога не го бях виждал такъв.... Толкова умислен и.... Изплашен.
Когато пристигнахме дори не си направих труда да го чакам да ми отвори вратата, както правеше преди. Откопчах колана почти със скоростта на светлината и изхвръкнах от колата насочвайки се към входната врата. Хари вървеше покорно след мен, навел глава. Единственото, което се чуваше беше дишането ни.
Влязохме в хола и аз моментално се обърнах към него. Не можех да отлагам повече. Трябваше да говорим и трябваше да стане сега.
„Ще ми кажеш ли какво става?" Попитах вече загубила всякакво търпение.
„Какво имаш предвид?" Челото му бе набраздено, понеже беше смръщил вежди в престорено объркване.
„Какво имам предвид ли?" Засмях се сухо, но истината е, че ми се плачеше. „Стига Хари... Познавам те по-добре дори от самата себе си. Наистина ли си мислеше, че ще ме заблудиш?"
„За какво..." Прекъснах го рязко.
„Говоря... За какво говоря..." Извиках. Нервите ми не издържаха. „За теб и Аурора... Затова, че след разговора с нея, направо не си на себе си. Какво ти каза, че се разстрои толкова?"
„Няма значение..."
„О, не повярвай ми има... Има огромно значение!"
„Мел!" Изръмжа Хари, а тонът му бе предупредителен.
Не му обърнах никакво внимание и подминах заплашителната нотка в гласа му с лека ръка.
„Какво ти каза?" Настоях, скръствайки ръце.
„Може би ще пожелаеш да седнеш преди това..."
„Не! Така ми е добре."
Той въздъхна победено и не ми предложи нищо повече.
„Призна си, че ме познава от преди."
„И?" Подканих го да продължи.
„Баща ми я е изпратил..."
Дъхът ми заседна в гърлото.
„Баща ти ли?" Той никога досега не е споменавал родителите си. Освен когато Аяна му бе на гости.
Той кимна в отговор и след това прокара ръка през къдриците си, подръпвайки ги леко. О, не! Това значеше само едно... Нещата наистина бяха сериозни.
„Защо?" Попитах, но гласът ми вече трепереше неконтролируемо, а в неговите очи се четеше болка.
„За да ме убеди да замина от тук и да заживея при тях."
„Но защо?"
„Виж, когато баща ми ме измъкна от затвора, прекарах една седмица в тяхната къща. И тогава той постоянно ми набиваше в главата, че трябва да се откажа от теб, защото вината за всичко случило се е..." Гласът му заглъхна.
„Моя..." Довърших вместо него.
Той кимна.
„Опитах се да му обясня, че всъщност заради мен стана всичко това, но той не искаше да чуе... Повтаряше само, че ми влияеш лошо и че преди теб живота ми е бил наред. Тръгнах си разярен от къщата му, но преди това не пропуснах да потроша любимия сервиз на майка ми... Бях толкова бесен, че не исках да виждам баща си повече." Започна да крачи нервно из стаята в опит да събере мислите си.
„Мислех си, че се е отказал от мен и че няма да ме потърси... Но се оказа, че съвсем не е така. Пратил е Аурора, за да ме проследи и да му докладва какво правя. Когато е научил, че учиш в същия университет е побеснял..."
„Знаех си, че има нещо гнило в тази Аурора..." Намръщих се.
„Не, ти не разбираш... Въпреки, че е знаела за теб... Че не трябва да бъдем заедно, тя се опита да ни събере. Но това е вбесило баща ми още повече. А бащата на Аурора, работи за моя и това са единствените доходи, които имат... Благодарение на нашите пари те успяват да свържат двата края. Когато татко е разбрал за нас... За теб и мен, я е заплашил, че ще уволни баща и."
Вдигнах поглед, заглеждайки се в очите му. Те бяха зачервени и насълзени и знаех, че не върви на добре.
„Тя ме помоли да замина с нея, за да не остане семейството и на улицата..." Въздъхна и изтри очите си с ръка.
„Какво?" Изграчих и горещи сълзи се затъркаляха по бузите ми.
Това не може да се случва... Не, не... Защо все на мен...
Тръгнах паникьосано назад и седнах на края на дивана, поставайки глава в дланите си. Заридах неудържимо. Усетих силните ръце на Хари да се опират на коленете ми и знаех, че е приклекнал пред мен и ме гледа загрижено.
„Няма да отида, Мел! Няма да те изоставя!" Прошепна той успокояващо, но аз знаех, че не може да остане с мен.
Вдигнах глава, поемайки си дълбоко въздух в опит да се овладея.
„Трябва да заминеш..." Отвърнах и отместих ръцете му.
„Моля?" Попита невярващо той.
„Трябва да заминеш! И да помогнеш на семейството на Аурора..." Думите ми бяха накъсани от плач, не можех да се удържам, а така исках да остана силна и да се държа на положение.
„Не го мислиш наистина..." Поклати глава.
„Напротив! Мисля го! Не съм егоистка, Хари, не бих съсипала семейството и..."
„Ами аз... Не те ли е грижа, че ще съсипеш мен..."
Поклатих глава.
„Дълбоко в себе си ти знаеш, че това е правилното решение." Наведох се и нежно го целунах по устните. Може би това бе последния път, в който щях да имам тази възможност.
Изправих се бавно, избърсвайки ръце в джинсите си. После стиснах силно дръжката на вратата и понечих да отворя, но гласът му ме спря.
„Ще дойдеш ли на летището утре? За да се сбогуваме..." Очите ми отново се наляха със сълзи.
„Разбира се!" Кимнах.
После отворих вратата с треперещата си ръка и прекрачих прага на нашата къща, вдишвайки от студения въздух. Загърнах се по-плътно в жилетката си и хвърлих един последен поглед към сградата, която мислех, че ще бъде мой дом в следващите години.
Когато споменът за квартирата ми ме връхлетя, шокът бе толкова силен, че започнах да отстъпвам назад. Какво да правя? Как да се върна там, при тези ужасни снимки...
Но нямах избор, не можех да остана на улицата. Болката изгаряше цялото ми тяло, сълзите се лееха ли лееха и не искаха да спрат, но и аз не правих опити... Единственото, което исках е да ми олекне и тази отвратителна болка да спре.
Като си помисля, че само преди час се ядосвах, че Хари не иска да сподели с мен, но сега когато знам, ме е яд на себе си.... Тогава бях в неизвестност за случващото се, но поне имах Хари, а сега знам всичко и вече нямам Хари...
За по-малко от час целият ми живот се срина...