Гледната точка на Хари:
Вече мина цял ден, прекаран в тази шибана болница,а тя все още не се е събудила... Защо не се събужда? Докторът каза, че е ударила лошо главата си, но би трябвало съвсем скоро да отвори очи, тогава защо още не го е направила. Не издържам повече да я гледам така.... Не издържам да виждам спуснатите и клепачи и спокойно повдигащите и се гърди, защото това са знаци, че тя спи, а аз не искам да спи... Искам я будна, искам големите и очи да се взират любопитно в мен и да накланя леко глава, когато направя остроумна забележка, искам да чуя звънливия и смях, искам да виждам как устните и се движат и как езикът и гали всяка една дума, която изговаря...
Хванах нежно ръката и преплитайки пръстите ни.
„Мел, моля те събуди се..." Прошепнах, а гласът ми се пречупи накрая. Повдигнах свободната си ръка, прокарвайки я през къдриците си в опит да се овладея. Но когато не получих никаква реакция от нея, нещо ми прищрака.. Не издържах повече така... Пуснах ръката й и рязко се изправих, карайки стола, на който седях до преди минута, да се сгромоляса на пода. Започнах нервно да крача пред леглото й, в опит да се поуспокоя, но не се получаваше. Гневът в мен нарастваше с всяка шибана минута, в която очите и продължаваха да бъдат затворени. Затова просто се засилих към стената и забих юмрук в нея с всички сили. След това го направих отново и отново и отново, докато вече не чувствах болка в ръката си, а само горещите струи кръв, стичащи се надолу по лакътя ми. Няколко парчета от мазилката падната отронени на пода, а с тях и няколко алено червени капки от кръвта ми.
„Момче, какво за бога правиш?" Чух гласът на възрастната медицинска сестра, която се грижеше за Мел.
„Не мога да я гледам повече така..." Изкрещях, но гласът ми бе толкова пресипнал, че се получи по скоро като грачене.
„Ела да ти превържа ръката. Тя ще се събуди скоро! Не се тревожи." Опита да ме успокои жената и нежно ме хвана за ръка, повеждайки ме нанякъде.
„Знаеш ли, напомняш ми на един мой стар приятел." Каза замислено, докато увиваше бинта около раната ми.
„Приятел или любовник?" Попитах монотонно, а тя се засмя сухо.
„Това не е от значение. Важното е, че тази искра, която сега виждам в твоите очи, докато гледаш любимата си, в неговите я имаше абсолютно същата докато гледаше..." Тя спря за миг, заглеждайки се през малкото прозорче, намиращо се в стаята, така сякаш се чудеше дали има смисъл да продължи.
„Теб?" Предположих, а тя върна отново погледа си върху мен. После само кимна внимателно и лека усмивка заигра по устните й. „Какво се случи между вас?" Полюбопитствах.
„Оказа се, че пътищата ни се разклоняват в различни посоки и няма как да продължим да вървим заедно, освен ако единият не направи компромис и не се откаже от мечтите си заради другия."
„И никой не направи компромис? Но, нали точно това е любовта – да поставяш желанията на любимия си на първо място."
„О, съвсем не е така скъпи! Това се нарича глупост, не любов... Любовта е да имаш силата да пуснеш любимия си да следва своя път, дори той да не съвпада с този, по който искаш да поемеш ти, защото знаеш, че това ще бъде нещото, което ще го направи щастлив."
„Значи сте се разделили?" Тя отново кимна в отговор. „Но ти сигурно си се влюбила в друг, създала си семейство, нали?" Този път поклати глава.
„Не, скъпи! Не го направих. Той бе моята първа и истинска любов, а това не се заменя. Реших, че ако искам да имам деца, ще са само от него. Но явно такава е била съдбата ми."
„Но така си се обрекла на самота... А той, какво се случи с него?"
„О, той има свое семейство, има и деца... Продължи живота си." Една дълбока въздишка се отрони от устните й.
Вдигнах поглед, изпълнен с тъга и се загледах в нейните очи, търсейки същото, но те бяха бистри, чисти, изпълнени със светлина. „Но как може да не усещат тъга след всичко това? Не ти ли е мъчно, че той е продължил живота си без теб?"
Тя се изсмя сухо, преди да постави вече превързаната ръка в скута ми, след това внимателно ме погали по главата. По принцип бих се отдръпнал, защото не позволявам дори на майка ми да ме докосва така, но имаше нещо в тази възрастна дама, нещо което не мога да опиша с думи, но това нещо ми попречи да прекъсна допира й.
„Как мога да съм тъжна, когато той е щастлив. Неговото щастие е и мое щастие. След като той е добре, значи и аз съм добре. Ще позволя на тъгата да ме обземе, единствено когато видя страдание в очите му. А до тогава съм благодарна на Бог, че го е дарил с прекрасно семейство и, че те му носят радост, защото това носи радост и на мен."
Усмихнах се, чудейки се каква е тази жена. Човек ли е, или ангел? Как може да бъдеш изпълнен с толкова доброта, с толкова положителна енергия.
„А сега, стига сме говорили за мен и нека да отидем да проверим дали твоята красавица се е събудила." След това ми направи знак да я последвам и се насочи към вратата, а аз все още стоях зашеметен от историята й.
Гледната точка на Мел:
Отворих бавно очи, присвивайки ги заради заслепяващата светлина. Когато се адаптираха и успях да се фокусирам, бавно започнах да оглеждам стаята. В гърлото ми заседна ужасното чувството на паника.
„Къде съм за бога?" Прошепнах, продължавайки да се оглеждам. Насочих погледа си към торбичката с течност, висяща на металната поставка, после бавно проследих маркуча, чийто край завършваше с игла забита в ръката ми. И тогава спомените започнаха да ме заливат като цунами, което с бясна скорост навлиза в града и повлича със себе си всяка сграда, всяко дърво, което се изпречи на пътя му. Експлозията, после взривната вълна ни поваля, ръката ми трепери и цялата е покрита с кръв, погледът ми се замъглява и последното, което виждам са силуетите на приятелите ми надвесени над мен, след това всичко е мрак...
Вратата на стаята изскърца и се отвори широко. Стреснах се при звука и това ме накара да се откъсна от спомените. Когато видях приятната възрастна дама ме обзе отчаяние. Не че имам нещо против нея, но просто очаквах някой друг... Обърнах глава към прозореца, разочарована, че трябва да прекарам още време без Хари и тогава чух дрезгавия му глас.
„Мел!" Звучеше като мелодия, която се разлива по вените ми и ми дава силите, които ми липсваха преди секунди. Рязко обърнах глава и слаба усмивка трепна на устните ми. И не не е защото не се радвах, просто бях твърде изнемощяла, а как само желаех да стана и да изтичам в обятията му, но това отвратително чувство на слабост ми пречеше и ме караше да искам да крещя с глас, докато тялото ми не се изпълни с енергия достатъчна да ме повдигне от това легло.
„Хари..." Пророних едва, а заедно с думите ми и една сълза успя да избяга от ъгълчето на окото ми и да капне върху възглавницата. Той веднага се затича към мен, избърсвайки мократа следа от лицето ми, после съвсем леко и нежно притисна устните си в моите, а това така стопли сърцето ми, че този път не една, а цял порой от сълзи започнаха да обливат лицето ми.
„Недей, не плачи." Шепнеше той и триеше всяка следваща сълза, която посмееше да избяга от окото ми.
„Толкова се радвам да те видя... Просто не мога да се сдържа." Изхлипах, а той продължи да милва лицето ми.
„Така се притесних, че няма да се събудиш... Само ако знаеш, колко трудно ми беше да те гледам така." После се наведе и отново притисна устни към моите.
„Да, момчето стоя тук, без да се отдели от теб и за секунда." Проговори възрастната жена, а Хари се подсмихна леко.
„А какво се е случило със стената?" Попитах, смръщвайки вежди в объркване. Забелязах как Хари веднага отклони погледа си от мен и понечи да прокара ръка през косата си, но в момента, в който я повдигна и аз видях бинта, побърза да я скрие. Очите ми се разшириха от ужас. „И с ръката ти?" Добавих като гласът ми се покачи с цяла октава.
„Не изпадай в истерия, нищо ми няма." Подметна шеговито, но аз продължавах да се взирам в него сериозно и никаква емоция не трепна на лицето ми.
„Изобщо не ми е до шеги, Хари! Защо си го направил?" Попитах притеснено.
„Ами... Аз....Ти...." Опита да завърже изречение, или по-скоро да измисли нещо, но накрая се отказа и въздъхна. „Не можех да издържам повече да те гледам така, ясно..."
„И затова си потроши ръката в стената?" Повдигнах вежди и опитах да скръстя ръце, но все още бях твърде отпаднала, затова ги оставих на предишното място – отпуснати до тялото ми. Той изпуфтя раздразнено и извъртя очи, което беше знак, че не иска да говори за това. И аз естествено се примирих и смених темата: „Луи и Вал добре ли са?"
„Да! Стояха тук през повечето време, но преди около два часа отидоха да си починат и да се преоблекат."
Кимнах в знак на разбиране и този път се обърнах към възрастната жена, която нагласяше системата ми.
„Кога мога да си тръгна от тук?"
„Когато дойде докторът ще го попитам." Усмихна ми се топло тя, след това се насочи към вратата.
****
В четири часа ме изписаха от болницата и ме пратиха да си ходя, връчвайки ми безкрайна рецептата с лекарствата. Хари се държеше с мен като с порцеланова кукла, даже се наложи да проведем спор затова дали да ме пренесе до колата, или не. В край на сметка той победи... Естествено... И ми се наложи да се покажа като бебе пред цялата болница, докато Хари с огромна усмивка на лицето си ме изнасяше на ръце. По пътя до къщата ни не продумах и защото не исках, и защото нямах сили. След като Хари паркира, реших че е безсмислено да водим още един спор, затова просто го оставих да ме пренесе до леглото и да ме завие. После ме целуна нежно по главата и ми каза, че ще отиде да ми купи лекарствата. Бях толкова уморена и просто затворих очи предавайки се в обятията на спокойния сън. Събудих се чак на следващия ден, за да заваря Хари спокойно спящ на корема ми. Усмихнах се и нежно прокарах ръка през къдриците му. Той простена и леко се размърда, отваряйки очи.
„Здравей, скъпа!" Усмихна се, а аз придърпах нежно лицето му, целувайки първо носа, а после устните му. „Изглежда днес се чувстваш по-добре." Отбеляза, а аз закимах енергично с глава. Това ми причини лека болка, но успях да го прикрия от Хари. Не исках да се тревожи повече за мен. „Е, какъв е планът за днес?" Попита той, премествайки се в своята половина на леглото.
„Ще ме закараш ли до квартирата, за да си взема дрехи?"
„Разбира се! А после?"
„После трябва да отидем на лекции, вече пропуснахме достатъчно часове." Той кимна и ме целуна по челото, преди да се изправи и да се насочи към банята.
Когато излязохме от къщата и тръгнахме към колата, чак сега забелязах новото превозно средство.
„Нова кола?" Попитах, подсмихвайки се.
„Ами да, трябва да имаме с какво да се предвижваме." Отвърна той и ми отвори вратата.
Пътуването мина бързо, тъй като университета се намираше в близост до къщата ни.
„Ако искаш изчакай ме тук, аз само ще притичам набързо до горе." Той кимна в отговор, а аз отворих вратата и се насочих към квартирата си. Отне ми доста време, докато открия ключовете, но накрая успях. Отметнах няколко кичура коса преди да пъхна ключа в бравата и да завъртя два пъти. Гледката, която се откри пред очите ми, ме накара да затворя бързо вратата след себе си и да се свлека на земята.
****
Така,
Осведомявам ви, че вече имам нов график за качване на глави и той е всяка събота. Да, точно така, вече няма да има глави всеки ден, вместо това ще са всяка седмица. Това има и добра страна, така историята ще свърши по-бавно.
Надявам се четенето да е било приятно. Гласувайте и коментирайте ако желаете!
Обичам ви! ♥♥♥♥♥♥
Ƹ̵̡Ӝ̵̨̄Ʒ