...
Книгата е към края си остават още пет глави, след тях започвам веднага с превеждането на продължението на книгата, "Culpa tuya". Приятно четене.
...
Noah
Цялото тяло ме болеше от това, че лежах по същия начин, откакто дойдох преди не знам колко часа. Понякога заспивах, но нервите ми не позволяваха да загубя съзнание за повече от няколко минути. Не знаех какво ще се случи, но трябваше спешно да се махна оттук. Непрестанният шум от онази диско музика, която се чуваше на заден план, ме изтощаваше и разбира се, че тази клаустрофобична стая с почти никаква светлина вътре.
Когато светлината започна да навлиза в стаята от капандурата в ъгъла, осъзнах, че ще трябва да свикна с идеята, че има шанс никой да не ме намери. Тези мисли ме накараха да плача отново, страхът все още присъстваше в цялото ми тяло.
Рони се беше върнал вътре, беше останал в подножието на леглото, наблюдаваше ме, без да полага нито една ръка, но правеше нещо много по-лошо с мен. Беше ме измъчвал, като изключи червената лампа, която беше от едната страна на стаята. Беше ме оставил в тъмното за минути, минути, в които бях по-ужасена от когато и да било в живота си. Знаейки, че той е там, в краката ми, в тъмното и че може да ми направи нещо, беше същото като с баща ми, но по-лошо, защото този път не можех да се защитя, не можех да избягам далеч от никого, бях прикована към стената и те можеха да правят каквото си искат с мен. Смехът му, когато чу риданията ми и молбите ми да запали лампата, все още отекваха в главата ми.
Когато си тръгна, се опитах да се успокоя и успях след не знам колко време. Навън музиката беше спряла да резонира толкова силно и за известно време чувах само собственото си учестено дишане. Тогава изведнъж чух шум, идващ от последния етаж, сякаш много хора тичаха през главата ми. След това хората отвън започнаха да викат един на друг и изведнъж към гласовете им се присъединиха много изстрели и още писъци. Напрегнах се, сърцето ми се разтуптя, докато баща ми не влезе през вратата, лицето му беше потно и беше по-страшно от всякога.
Той се приближи до мен и с бързо движение ме освободи от веригите. Когато видях какво държи в ръката си, се опитах да се отдалеча възможно най-далеч от него. Той заби върха на пистолета в тялото ми и аз се вкамених.
-Не си и помисляй да движиш нито един мускул. - той ме предупреди, наранявайки ме.
-Моля те... - молех се между ридания, когато разбрах, че този човек е способен на всичко.
-Бъди тиха! - той ми нареди, като ме избута към една външна врата и надолу по тъмен коридор. Тази липса на светлина ме изнервяше и страхът обзе цялото ми същество и ме затрудняваше просто да правя една стъпка след друга. Бях вкаменена, просто онзи човек от дявола можеше да прави с мен каквото си поиска, а аз трудно можех да се защитя.
Той продължи да ме блъска по този коридор, докато не стигнахме до друга врата. Чух хора в далечината и когато чух някой да вика "Полиция!" Почувствах как надеждата се преражда. Господи, бяха ме намерили!
Светлината ме удари право в очите, когато баща ми ме избута през тази врата и навън в изоставен паркинг на открито. Това, което не очакваше, бяха най-малко двадесетте полицаи, които бяха там, контролираха района и насочиха оръжията си към нас. Баща ми ме бутна в гърдите си и приложи още по-силен натиск с пистолета, който сега беше до слепоочието ми.
- Хвърли оръжието! - извикаха те в мегафон. Сълзите се стичаха неконтролируемо по лицето ми и очите ми се движеха навсякъде в търсене на онзи човек, който можеше да разбере всичко това.
-Ако аз падна, и ти ще паднеш, момиченце. - прошепна баща ми в ухото ми.
Не казах нищо, не можах да намеря собствения си глас, тъй като очите ми бяха намерили причината за живота ми, Никълъс беше там до полицейска кола и щом погледите ни се срещнаха, той сложи ръце на главата си в отчаяние и извика името ми. До него бяха майка ми и Уилям и единственото, което знаех със сигурност в този момент, беше, че искам да бъда с тези хора до края на живота си. Те бяха моето семейство и сега най-накрая разбрах. Сега, след като видях на какво е способен баща ми, тази малка част от мен, която се обвиняваше, че го е вкарала в затвора, изчезна завинаги. Това не беше баща ми, никога нямаше да бъде и нямах нужда от него. Вече имах мъж в живота си, който ме обичаше над всичко и беше време да го обичам, както заслужаваше.
-Хвърли оръжието и си сложи ръцете на главата! - извика друг полицай, който се чу ясно сред целия шум.
-Моля те... пусни ме. - помолих с накъсан шепот. Не исках да умра, не исках да го направя по този начин, все още имах хиляди неща, за които да живея.
Тогава нещо се случи. Всичко мина много бързо. Баща ми каза „не“, пистолетът му изщрака рязко и притисна по-силно слепоочието ми. Той щеше да ме застреля, баща ми щеше да ме убие и аз не можех да направя нищо по въпроса. Експлозия ме накара да затворя силно очи в очакване на болка... която не дойде.
Силните ръце, които ме държаха, ме пуснаха и усетих как някой пада до мен. Погледнах надясно и видях всичко червено... кръвта опетни земята до отпуснатото тяло на човека, който ми даде живот.
Първото нещо, което направих, беше да се обърна и да избягам.
Не знам къде точно отивах, умът ми беше като в транс, празно мислене за абсолютно нищо, освен бягане и бягане. Направих го, докато тялото ми не се сблъска с нещо твърдо. Ръцете ме прегърнаха силно и веднага усетих познатото тяло и успокояваща миризма, която ме успокои.
-Боже мой...! - възкликна Никълъс до ухото ми, притискайки ме до гърдите си. Силата, с която го направи, ме вдигна от земята и точно в този момент, докато бях в ръцете му, знаех, че ще съм в безопасност. Никога нямаше да ми се наложи да се тревожа за безопасността си с мъж като Никълъс, никога нямаше да треперя от страх, когато го чуех да повиши глас, никога нямаше да трябва да внимавам какво прави или казва, този мъж, когото обичаше мен повече от собствения си живот и никога не би могъл да сложи ръка върху мен.
Отдръпвам се, за да може той да огледа лицето ми, и не мога да не трепна, когато пръстите му докосват разцепената ми устна.
-Ноа... - той произнесе името ми, гледайки ме в очите. Видях болката в очите му, облекчението да ме види отново, но също и сляпата омраза, когато осъзна, че съм била наранена. Просто имах нужда да го почувствам до себе си, така че не ме интересуваше, че ме боли, когато слепих устните си с неговите. Той ме притисна към устата си, но нежно ме отблъсна, когато усети, че издавам лек стон.
-Ще има време за това, любов. - каза ми той, държейки лицето ми здраво. - Обичам те толкова много, Ноа.
Изпитах толкова много емоции, като го чух да казва това... сълзите се върнаха заедно с треперене, което обзе краката ми сега, когато адреналинът, който създаваше тялото ми, започна да изчезва. Тогава майка ми пристигна и ме притисна към себе си, отдръпвайки ме от Ник за момент. Прегърнах я силно, чувствах се отново като у дома си и също ме нарани мисълта, че трябва да страда за всичко това отново.
-Моето момиче... - каза тя, докато плачеше до бузата ми. - Съжалявам, съжалявам... - повтори тя съкрушено.
-Добре съм, мамо. - уверих я, знаейки, че има нужда да ме чуе да го казвам.
Уилям също беше там и очите ни се срещнаха през рамото на майка ми. Кимнах развълнувана, за да видя, че в очите му също имаше сълзи. Той се приближи и ни придърпа и двете в утешителна прегръдка.
Когато прегръдките свършиха, нямаше как да не се обърна и да потърся баща ми. Качваха го в линейка. Бяха го простреляли отстрани в гърдите, така че не знаех дали ще може за да го преодолее... Отхвърлих тези мисли. Видях Рони да бъде извеждан от къщата от полицията, невредим и с белезници.Точно в този момент, докато се опитвах да разбера какво се разиграваше пред очите ми, Никълъс нежно ме хвана с длан лице в ръцете му и ме принуди да го погледна.
-Погледни ме. - заповяда той с най-мекия глас, който някога съм го чувала да казва. Видях, че очите му бяха червени и подути, той беше страдал глупаво като мен с цялото това преживяване и осъзнах, че трябва да го имам близо, за да мога да се съвзема и да обединя парчетата, които баща ми беше счупил с действията си. - Всичко е наред, сега си с мен.
Думите му най-накрая успяха да ме успокоят.
-Обичам те. - казах му, докато ме обземаше странно чувство, не знам дали беше изтощение или в отговор на всичко, което бях преживяла през последните няколко часа, но изведнъж нямах повече сили да продължа с всички. Вкопчих се в ризата му, когато краката ми отказаха и затворих очи в сладкото спокойствие на безсъзнание.