Noah
Никога не го бях виждала толкова притеснен или да, ако броим снощи, когато ме намери да крещя заключена в килера. Сега беше същото. Тъжното изражение и намръщеното лице. Бяхме в неговата кола. С едната ръка караше, а с другата държеше ръката ми, опряна на скоростния лост. Беше удивително как опасенията му можеха да имат значение и да ме засегнат толкова много. Исках да изтрия тази тъга и да го накарам да се усмихне като през последните няколко часа, но знаех, че ще бъде безполезно. Имаше малко хора, за които Никълъс Лейстър можеше да се пречупи и да даде всичко от себе си, и аз много добре знам, че сестра му е един от тях. С малкото, което ми каза за майка си, беше ясно, че я мрази или поне че не иска да има нищо общо с нея. Това, че не са дали инсулин на сестра му, като се има предвид, че е диабетик, беше напълно разбираема причина да я мразят още повече.
Карахме по-голямата част от пътя мълчаливо. Съжалявах, че след като бяхме толкова близки и щастливи, се стигна до нещо подобно, но поне от време на време целуваше ръката ми или се обръщаше и галеше бузата ми със свити ръце. Той беше много нежен и всяко негово докосване ми причиняваше дълбока болка в центъра на корема. Спането с него беше създало прецедент и нямаше да мога да мисля за нищо друго, когато ме докосне така.
Дори не спряхме да хапнем нещо. Когато стигнахме до Лас Вегас шест часа по-късно, отидохме направо в болницата.
Мадисън Грейсън беше на четвъртия етаж на педиатрията и веднага щом го разбрахме, хукнахме горе. Когато стигнахме до чакалнята, видяхме само двойка и пълна жена. Тя се приближи до вратата, когато видя Ник да стои и да гледа жената зад нея.
-Никълъс, не искам да правиш номера. - предупреди жената, която ни гледаше алтернативно. До мен Ник беше напрегнат и със стисната челюст
-Къде е? - попита той, отклонявайки очи от жената, която вече беше станала и гледаше Ник със загриженост.
-Тя спи, дадоха ѝ инсулин, за да се справи с високата кръвна захар, добре е, Никълъс, ще се оправи. - каза тя успокояващо.
Стиснах силно ръката му, исках да се успокои, но той почти трепереше.
Той мина покрай Ан, социалната работничка, и се насочи към другата жена. Беше руса и много красива и като я видях отблизо, разбрах точно коя е майка му.
-Къде, по дяволите, беше, за да се случи нещо подобно? - започна я, без дори да я поздрави. Плешивият мъж до нея застана между двамата, но жената го избегна.
-Никълъс, това беше инцидент. - извини се тя, гледайки го с тъжни очи, но запазвайки спокойствие.
-Оставете жена ми на мира, ние сме достатъчно притеснени, че вие сте на върха...
- И мамка му! - възкликна той, без да пуска ръката ми. Той я държеше толкова силно, че ме заболя, но нямаше да я пусне: имаше нужда от мен в този момент. - Тя се нуждае от инсулин три пъти на ден, това е лесно, всеки идиот би го знаел, но я заобикаляш с глупави, некадърни детегледачки и си толкова спокойна!
-Мадисън знае, че трябва да си го инжектира и не каза нищо, Роуз си помисли, че вече са й го дали... - обясни плешивият, но Ник отново го прекъсна.
-На пет години е, мамка му! -извика извън себе си. - Има нужда от майка си!
Това беше нещо повече от просто обсъждане на сестрата на Никълъс. В същото време, в което викаше за нея, той също викаше за него. До този момент не осъзнавах колко е бил наранен, но сигурно е било тежко да загубиш майка си на толкова млада възраст... Бях загубила баща си... Е, те ме бяха спасили по-скоро, но майка ми винаги е била там, Никълъс не беше имал баща, който го обичаше, а такъв, който му даваше пари... Мразех тази жена, че го нарани, и мразех Уилям, че нямаше сърце за сина си.
Дръпнах го назад, когато в стаята се появи санитар.
-Роднини на Мадисън Грейсън? - четиримата се обърнахме към него. Докторът дойде при нас.
-Момиченцето се повлиява от лечението, ще се възстанови, но трябва да остане в болница тази вечер, искам да контролирам нивата на глюкозата и да я следя.
-Какво има, докторе? - попита Ник обръщайки се само към него.
-Вие...?
-Аз съм нейн брат. - отвърна той със студенина. Лекарят се съгласи.
-Сестра ви страда от диабетна кетоацидоза, сър... - всички го погледнахме в очакване да обясни. - Това се случва, когато тялото, което няма достатъчно инсулин, използва мазнините като източник на енергия. Мазнините съдържат кетони, които се натрупват в кръвта и при високи нива предизвикват кетоацидоза. - продължи лекарят, докато аз се опитвах да разбера всички тези странни думи.
-И какво трябва да се направи, когато това се случи? - попита Никълъс.
-Е, сестра ви имаше доста високи нива на кръвна захар, над триста, защото черният й дроб произвеждаше глюкоза, за да се опита да се пребори с проблема, клетките обаче не могат да абсорбират глюкоза без инсулин, прилагаме необходимите дози и изглежда, че се възстановява. Трябва да се направят още тестове, но не бива да се притеснявате. Притесних се, когато я доведоха, защото беше загубила много течности от повръщане, но ще се оправи. Вече изключихме най-лошото и детето е силно.
-Мога ли да я видя? - каза Никълъс.
-Да, тя се събуди и ако ти си Ник, насърчавам те да влезеш, тя питаше за теб. - гледах как Ник стисна силно челюстта си. Знаейки, че сестра му е била на път да страда от нещо много по-лошо заради родителите им, трябва да го убива.
-Ела с мен, искам да се запознаеш с нея. - посочи той като ме дръпна отново. За момент си помислих, че той ще влезе сам, но като видях, че иска да се запозная с някой толкова важен за него, ме изпълни с радост.
Отидохме заедно в стаята на Мадисън и веднага щом влязохме забелязах малкото момиченце, най-красивото, което някога съм виждал, което седеше на болничното легло.
Веднага щом видя Ник, ръчичките ѝ се вдигнаха нагоре и на пълните ѝ устни се оформи усмивка.
-Ник! - извика тя с гримаса от болка, тъй като имаше интравенозна инжекция и със сигурност я беше наранила, като вдигна ръката си.
Никълъс ме пусна за първи път от часове и изтича при сестра си. Гледах с любопитство как той прегърна момиченцето и седна до нея на огромното легло.
-Как си принцесо? - попита той и аз почувствах болка в сърцето си. Да го видя толкова мил ми се отрази по начин, който не знаех как да обясня.
Момичето беше красиво, но много малко, за да бъде на пет години. Беше бледа и имаше големи лилави кръгове под очите. Толкова съжалявах да я видя, че изпитах облекчение, когато тя се усмихна.
-Ти дойде. - каза тя с усмивка.
-Разбира се, че дойдох... Какво си помисли? - отвърна той, като я вдигна и внимателно я постави в скута си, докато се облягаше с гръб на стената. Момичето автоматично вдигна едната си малка ръчичка и започна да разрошва косата си.
Усмихнах се на тази снимка. Никога не би ми хрумнало, че Никълъс може да се отнася с дете така, както се отнасяше с Мадисън, за да бъда точна, никога не бих си го представила с деца около него. Ник беше от типа мъже, които свързвате с красиви жени, наркотици и рокендрол.
-Виж, Мади, ще те запозная с някой специален, това е Ноа. - каза тя, сочейки ме. За първи път момичето сякаш ме видя. Дотогава тя имаше очи само за по-големия си брат, а той не? Но сега тя впери в мен сините си очи, идентични с тези на Ник.
-Кой е? - попита тя, гледайки ме намръщено.
Преди да успея да отговоря, че съм приятелка, Никълъс ме прекъсна.
-Тя е моята приятелка. - заяви той и като чух тази дума да напусне устните му, изтръпна в стомаха ми.
-Ти нямаш приятелки. - отвърна тя, като все още ме гледаше притеснено. Приближих се до тях.
-Права си, Мади, но мисля, че го накарах да промени решението си. - казах усмихвайки ѝ се.
-Харесва ми името ти, момчешко е. - заяви и до нея Никълъс. Тя изпусна смях, нямаше как да не се разсмея също.
-Уау, благодаря, не знам какво да кажа. - спомних си коментара на Ник за името ми, когато се срещнахме за първи път.
-Сигурна съм, че момчетата те оставят да играеш футбол с това име. - коментира тя тогава и не можах да не се разсмея.
-Харесваш ли футбол? - попитах, това момиче приличаше повече на принцеса, отколкото на футболна звезда.
-Да, много. - отговори тя ентусиазирано. - Ник ми даде много яка топка, фуксия е. - каза ми тя, като го гледаше и движи малката си ръчичка по косата на Ник, аз също исках да го галя по косата....
Прекарахме си добре с Мади и мога да кажа, че беше прекрасно момиче. Много умна за възрастта си и много забавна, но изглеждаше изтощена, така че скоро трябваше да я оставим да си почине.
Излизайки от стаята, срещаме майката на Ник. Противно на това, което се очаква от всяка майка, загрижена за дъщеря си, тя изглеждаше обгърната от аура на непроницаемост. Тя погледна безстрастно сина си, но едно нервно махване на ръката ѝ ме накара да осъзная, че това, че го видя, я засегна по някакъв начин.
-Никълъс, искам да поговорим. - обяви тя, обръщайки очи от сина си към мен.
-Оставям те сам... - понечих да кажа, но той ме хвана здраво за ръката.
-Няма за какво да говоря с теб. - сопна се той студено.
-Моля те, Никълъс... аз съм твоята майка, не можеш да ме избягваш цял живот... - каза тя. Изглежда не я интересуваше, че съм там и я слушам. Никълъс беше опънат като струни на китара.
-Ти спря да ми бъдеш майка точно в момента, в който ме изостави заради онзи малоумен съпруг, който имаш... - категорично изтъкна той. Дори беше страшно да го гледам такъв, толкова сериозен.
-Направих грешка. - призна тя просто, сякаш изоставянето на дете е грешка. - Вече не си дете, време е да ми простиш за това, което направих.
-Това не беше грешка ти изчезна за шест години, дори не ми се обади да ме провериш... ти ме изостави! - извика той и аз не можах да се сдържа и скочих. Майка му го погледна между изненадано и уплашен. - Не искам да те виждам повече и ако беше по силите ми, щях да ти отнема това скъпоценно момиче, което не заслужаваш да имаш като дъщеря. - изрече той и след това си тръгнахме. Той ме дръпна надолу по един коридор и още един, докато стигнахме до един, който беше напълно празен. Той отвори една врата и влязохме в килера, който се осветяваше от малък прозорец в горната част.
Тогава, като погледнах лицето му, го видях напълно изгубен, дишаше учестено и очите му светнаха от гняв или тъга, не бях сигурна. Толкова се уплаших да го видя, че дори не разбрах какво се случва, когато ме бутна към стената и потърси устните ми със своите.
-Никълъс. - произнесох името му с треперещ глас, галейки лицето му, но той беше извън себе си. Емоциите му бяха извън контрол… Той превзе устата ми, без да ми позволи да кажа и дума.
-Благодаря ти, че си тук. - прошепна и забелязах сълзата в гласа му, сложих ръце на бузите му и го потърсих. - Не мисля, че някога ще го преодолея, просто ме остави и си тръгна. Но сега, когато си тук, сега, когато те имам и знам какво е да си влюбен... Не ме интересува какво е направила, Ноа, вече не. Ти успя да затвориш рана, която все още кървеше, и аз те обичам още повече за това.
Усетих как сълзите напират в очите ми и тъжна усмивка играе на устните ѝ.
-Ела тук. - промърмори той, преди да ме целуне.
Правехме любов за втори път... и беше помрачена от лоши спомени от миналото.
След това отидохме да хапнем нещо. Следващото посещение нямаше да е след още няколко часа, така че направихме бърза обиколка на Лас Вегас. Никога не бях ходила там и ми беше толкова впечатляващо, колкото изглеждаше по филмите. Накъдето и да погледна, имаше огромни сгради, впечатляващи хотели и представления, на които да се насладите. Дори не исках да си представя какво ще бъде това през нощта, но нямаше да мога да стоя толкова късно...
...
-Утре ще я изпишем, по-добре е, отколкото очаквах, дори може да си тръгне още днес, ако не иска да я държат още няколко часа под наблюдение. - информира ни лекарят.
Вече беше пет следобед и ако искахме да сме в Лос Анджелис преди полунощ, трябваше да тръгваме сега. Никълъс сякаш не искаше да я напусне, но майка му беше там и сега той знаеше колко трудно му беше това.
-Ще се върна тази седмица. - увери той момичето, чиито очи бяха насълзени. - Ще бъда тук в сряда и ще ти донеса подарък, за да се забавляваме. - каза той, прегръщайки я внимателно, но с любов.
-След два дни? - попита тя нацупено.
-Само два - съгласи се Ник и целуна русата й глава.
Когато напуснахме болницата, знаех, че е съсипан и изтощен и не беше за по-малко. Беше ден, пълен с емоции и усещания и не само този ден, но и предния ден. И на двамата ни трябват няколко добри часа сън.
-Искаш ли да карам? - предложих веднага щом стигнах до колата. Той ми се усмихна весело и ме притисна към шофьорската врата.
-Мисля, че си спомням, че загубих последната кола, в която се качи по важни причини. - коментира той, гледайки ме втренчено.
-Никога няма да спреш да ми напомняш, нали? - отвърнах, въртейки очи.
-Никога, Лунички. - каза той и ме целуна мимолетно по устните.
Отдръпнах се от него и отидох да седна на пасажерската седалка. Оттогава нататък спираше да пием много кафе и много музика по радиото, за да ни държи будни.
Когато се прибрахме дори не се замислих, че родителите ни вече са пристигнали. Никълъс беше с една ръка около раменете ми, а аз с една около кръста му, докато уморено се изкачвахме по стълбите на верандата.
Да видя майка ми беше като да се върна в реалността. И двамата скочихме нагоре и надалеч като два еднополюсни магнита.
-Най-накрая пристигна, започнах да се притеснявам. - коментира тя, приближавайки се и ме прегръщайки силно. Не я бях виждала от два дни и с всичко, което се случи, със спомените за баща ми и всичко, свързано с Ник, нямаше как да не я прегърна по-силно, отколкото е необходимо.
-Липсвах ти, а? - попита тя, изкискайки се. След като поздрави Ник, отидохме в къщата и се подложихме на разпит за това как се справя сестрата на Ник. Очевидно той им се беше обадил, за да ги уведоми къде сме, и Уилям беше много загрижен за здравето на Мади.
-Радвам се, че е добре. - каза той, ставайки от дивана.
Ник беше през стаята срещу мен, а аз бях от другата страна. Беше толкова странно да не сме заедно или да се докосваме, че внезапно почувствах празнота в гърдите си. Бях свикнала да го имам близо до мен през последните четиридесет и осем часа и сега имах нужда от него. Гледаше ме от другата страна с напрегнат и обещаващ поглед.
-Уморена съм, ако нямате нищо против, сега се качвам... Утре имам часове. - казах аз, гледайки го втренчено, преди да се кача.
Майка ми беше гледала филм с Уил, така че имаха още малко време преди лягане.
-Оставаш ли, Ник? - попита майка ми и аз не можах да се сдържа да не я погледна гневно от мястото, където бях.
-И аз трябва да се кача горе... късно е и аз също имам час. Лека нощ. - каза сбогом той, като заобиколи дивана и застана до мен.
Заедно се запътихме към стълбите и не знам дали беше заради усещането, че правя нещо нередно или поради простия факт, че родителите ни бяха долу и че ще полудеят, ако разберат за нас, но когато Ник ме бутна към стената до вратата ми и нагло ме опипа, нямаше как да не го намеря за много вълнуващо.
-Ела в леглото ми, спи с мен. - прошепна той в ухото ми. Докато говореше, той целуваше, ближеше и хапеше цялата основа на врата ми.
-Не мога. - отвърнах аз, отмятайки врата си назад и излъчвайки мек звук на удоволствие.
-Не можеш да издаваш тези звуци и да се правиш, че не те водя в леглото.
Засмях се и стиснах очи.
-Майка ми може да дойде по всяко време, Никълъс. - предупредих го, докато ръката му се качи нагоре по крака ми и сръчно погали лявото ми бедро. - Не искам... да ѝ докарам инфаркт. -казах, изпускайки всичкия въздухът изведнъж.
-Със сигурност ще дойдеш с мен. - реши той и ме повлече със себе си.
-Не! - извиках между смях и забиване на петите си в земята. Не знаех как ще се справим сега, когато бяхме заедно и родителите ни живееха под един покрив, но трябваше да установим определени правила или самоконтрол по някакъв начин.
Той спря и когато чу шумове отдолу, изглежда разбра, че съм права.
-Обичам те. - заяви той, целувайки бързо устата ми. - Ако нещо ти се случи, знаеш къде се намирам.
-Втората врата отляво. - просто му казах, дразнейки го. След това се обърнах и отидох в стаята си. Сега трябваше да анализира всички неща, които се бяха случили... имам нужда от почивка.
Всичко, което се случи през последните няколко дни, ме остави в облак от смесени мисли и чувства. От една страна, имаше щастието, което изпитвах да бъда с Ник, не знаех дали ще продължи дълго, тъй като нравите ни имаха склонност да се сблъскват доста, имайки предвид последните няколко месеца, но определено бях над главата токчета за него. Бях го скрила удивително дори от себе си и сега, когато всичко беше наяве, не можех да не си помисля, че той е на по-малко от двадесет фута. Трябваше да се контролирам да не тръгна да го търся, когато едва успявах да заспя. но аз се принудих да не го правя. Трябваше да се науча да стоя далеч от него, лошото беше, че когато не бяхме заедно, всичките ми мисли бяха върху баща ми и неговите заплашителни писма. Все още не знаех дали някой трябва да знае... за какво? Той беше в затвора и дори не бях сигурна, че са негови. Рони може да е разбрал за баща ми и да го използва срещу мен, затова реших да си замълча, поне докато не пристигне друго писмо, което с оглед на събитията нямаше да се случи.
На следващата сутрин станах набързо, знаейки, че трябва да бързам, ако не искам да закъснея. Освен това бях нервна, тъй като ще трябва да видя отново всички, замесени в партито. Всички ме бяха чули да крещя от отчаяние и никой не можа да ми помогне.
Облякох си униформата и хукнах надолу по стълбите. Както всяка сутрин, Уилям вече си беше отишъл, а Ник и майка ми закусваха, седнали около кухненския остров. Когато влязох, очите му срещнаха моите и трябваше да се спра да не протегна ръка и да го целуна за добро утро. Майка ми стана и започна да ми прави закуска, както винаги. Възползвах се и с извинението, че ми помага с вратовръзката (която вече знаех точно как да я сложа) се приближих до Ник и докато майка ми не гледаше, го целунах бързо по устните.
-В момента имам много изображения на теб и мен и онази униформа в една стая на горния етаж. - призна ми той шепнешком, докато завързваше възела и се възползва от възможността да ме погали по врата и да ме целуне нежно по устните.
Обърнах се, за да се уверя, че никой не ни е видял, майка ми беше потопена в подготовката на някои яйца, бъркани яйца и музиката, която винаги пускаше.
Трябваше да го призная тази игра беше опасно, но ме възбуждаше много.
Ръцете му внимателно се спуснаха и
плъзнаха под полата ми. Започна да гали краката ми, докато не ги сложи върху мен отзад.
-Прекаляваш. - казах с цензурна усмивка на устните.
-Права си. - призна той и отмести очи и ръце точно когато майка ми се обърна и ми сервира яйцата в чинията.
За първи път седнах до Ник на закуска и не можех да не си помисля как първата ни сутрин яде палачинки и млечни шейкове. Това беше хубав спомен, особено това, което правехме часове преди тази закуска.
Майка ми почти не говореше с нас, тъй като беше потънала в мислите си и аз се карах, че не ми пука повече за брака ѝ и дали е щастлива сега, когато живеем тук.
-Мамо, добре ли си? - попитах, гледайки я със загриженост. Вече за пети път оставаше с празен ум и изгубен поглед.
Върна се откъдето и да беше и ми се усмихна.
-Да... да, разбира се, напълно съм добре. - отговори тя, докато вдигаше чинията си и я оставяше в мивката. - Ник ми каза, че няма нищо против да те заведа днес на училище. Съжалявам, но главата ме боли малко... Мисля да си лягам. - коментира тя, целувайки ме отгоре на главата ми и нежно я стиснах за рамото. Щом изчезна през вратата, аз се обърнах към него.
-Не я ли виждаш малко странна? - коментирах, докато той допиваше сока си, след което се обърнах към мен и дръпна стола ми към неговия.
-Малко, но не мисля, че е нещо важно. - отговори той, като постави ръце на коленете ми и се наведе към мен. - Готова ли си да тръгваме? - попита ме съблазнително той. Усетих изтръпване там, където ръцете му докоснаха кожата ми и кимнах. Фактът, че колата ми беше още в сервиза, не беше толкова лош, колкото предполагах в началото.
Пет минути по-късно излизахме от къщата, но той спря на един ъгъл, където никой не можеше да ни види, и ме хвана за лицето, за да ме целуне силно. Когато ме пусна, трябваше да си поема дълбоко въздух, за да си поема дъх.
-Уау!... за какво беше това? - възкликнах, докато той с развеселена усмивка запали отново колата.
-Че не сме се целували седем часа и двадесет и пет минути. - каза той толкова спокойно.
-Проследи ли? - коментирах смеейки се и зареждайки се с много добро настроение.
-Умът ми скучае, ако не е с теб, какво ще правя...
След петнадесет минути пристигнахме пред вратите на Сейнт Мари и аз не можах да се сдържа. Ник също беше застанал до мен сериозен и ръцете му стиснаха волана.
-Ще дойдеш ли да ме вземеш? - попитах, обръщайки се към него, принуждавайки го да отмести поглед от училището.
Той ми се усмихна и ме погали по бузата с пръстите му.
-Разбира се, аз съм ти гадже, това е мое задължение. - отговори той, доволен от себе си.
Пуснах се в смях.
-Това не е задължение за гадже... Никога не си имал приятелка, нали? - казах му и се зарадвах, че е прав и че аз съм първата.
-Чаках те. - призна той и ме целуна топло по устните. Думите му толкова ми харесаха, че го принудих да се задълбочи. Когато се целувахме така, нямаше как да не си спомня моментите, когато беше отивало в повече... и желанието, което трябваше да повторя.
-По-добре тръгвай сега, ако не искаш да те отвлека за цял ден. - предупреди ме той, но вместо това ме стисна с една ръка, поставена на кръста ми.
Усмихнах се срещу устните му.
-Ще се видим в четири. - казах, насилвайки се да се отделя от него. Нашето беше пристрастяващо.
-Обичам те. - казах, излизайки от колата.
-Аз също! Чао, красавице. - каза той и аз завъртях очи, докато поклащах глава.
Когато се приближих до вратата, автоматично много очи бяха вперени в мен, но преди да успея да се притесня за каквото и да било, Джена се появи и скочи в ръцете ми, прегръщайки ме.
-Много съжалявам, Ноа. - извини се тя, стискайки ме силно. - Не знаех, че ще го направят, трябваше да съм там, за да ти помогна, незрели са, тези неща трябва да спрат да се правят, но виждаш ли...
-Всичко е наред, Джена, не си виновна. - успокоих я аз.
-Сигурна ли си...? - настоя тя. - Толкова зле те видях... Не знаех, че тъмнината ти влияе толкова много...
-Това е травма, която имам като дете, но това е. Край, няма значение. - успокоих я аз. В този момент звънецът иззвъня и ние се отправихме към касата.
Но грешах. Из училището се носеха всякакви слухове и където и да погледнех, имаше очи върху мен. Всички ме гледаха като марсианец, или още по-лошо, сякаш изпитваха съжаление. Не осъзнавах колко наистина съм разстроена, докато не влязох в трапезарията и видях Каси, заобиколена от момчетата, които ме бяха сложили в килера. Бях обхваната от такова чувство на гняв, че дори не осъзнавах какво правя, когато се приближих до нея и хвърлих своя ягодов млечен шейк върху главата ѝ.
Хората около мен бяха смаяни и преди да осъзная какво съм направила, чух гласа на директора зад себе си.
- Г-це Морган, в офиса ми, моля.
Мамка му!