Настана тишина, с изключение на шума от двигателя и пътя, и този път аз бях тази, която натисна бутона на радиото, след което се облегнах назад със скръстени ръце и погледнах през прозореца. За първи път Ана сякаш нямаше какво да каже остроумно или глупаво, а Никълъс изглеждаше потънал в мисли, без да осъзнава колко неудобно беше да бъдеш в същата кола като идиотката, с която спеше. Нямах представа каква връзка са имали, но нямаше да е много сериозна, ако той се беше разбрал с мен няколко пъти.
Зарадвах се, когато стигнахме до ресторанта, който се намираше в покрайнините на града на път, изпълнен с барове и много оживени хора. Видях Джена и Лайън на портата и веднага щом Никълъс спря колата, хукнах към тях.
Джена ме прегърна и Лайън ми се усмихна с онова студено лице, но много по-дружелюбно от това на Ник. До него и за моя изненада беше Марио. Много пъти ми идваше на гости в бара и си говорихме. Той ми се усмихна, показвайки белите си зъби.
-Ето ѝ най-добрата сервитьорка в заведението! - ток извика, карайки ме да се засмея. Той ми се ухили, но усмивката му сякаш избледня, когато Ник и Анна се появиха зад мен.
Гледах как двамата се гледат и бях напълно наясно с враждебността в средата.
-Какво правиш тук? - попита го грубо Никълъс. Гледах го намръщена. Защо винаги трябваше да се държи като задник?
-Току-що се засякохме и му казах да остане да обядва с нас. - обясни Джена с намигване и явно неподозираща за напрежението между двамата.
Реших да се намеся, преди доведеният ми брат да започне бой точно тук. Познавайки историята му, това изобщо не би ме изненадало.
-Страхотен! – възкликнах, насилвайки се да се ухилим.
Около нас имаше доста хора на опашка за влизане в ресторанта. За щастие не беше никак изискано, така че тоалетът ми беше доста подходящ, за разлика от този на Анна, която беше с токчета и оскъдна рокля. - Ти ще бъдеш моята среща тази вечер, Марио, тъй като явно щях да играя ролята на свещник. - казах спокойно, гледайки двете двойки. Очите на Марио светнаха и той прегърна раменете ми, за да ме придърпа към себе си.
-Блестящо! – изцепи се той и отиде до гишето, където бяха написани резервациите. Преди да се обърна от Никълъс, видях как лицето му беше изкривено от нещо по-лошо от гняв.
След няколко минути ни настаниха на кръгла маса в изолирано от шума сепаре. Предположих, че името на Никълъс Лейстър или Джена Тавиш има някаква тежест на това място.
Седнах между Марио и Джена, които на свой ред седнаха до Анна и Лайън, Никълъс, така, беше точно пред мен. След няколко секунди всички поръчаха напитките си и настъпи неловка тишина. Никълъс беше напрегнат, гледайки Марио със сериозно лице и се опитваше да задържи момчето, без буквално да го прати по дяволите. Слава Богу, че Джена повдигна тема за разговор.
- Познаваш ли Анна? - каза тя, обръщайки се към момичето, докато се усмихваше към мен. Гореспоменатата изглежда беше бясна за нещо, тъй като погледът й премина от Ник към мен и после към Марио, сякаш по някакъв начин се опитваше да разбере какво става. - Тя отива в Сейнт Мари, трябва да я запознаеш с Каси, тъй като най-вероятно е да се озовем заедно в час. - оживено потвърди тя. Откакто й бях казала, че ще отида в нейният институт, тя не можеше да спре да говори за това.
- Коя е Каси? — попитах, опитвайки се да не прекратя разговора, тъй като Ана не изглеждаше ентусиазирана по темата.
Той вдигна поглед от мобилния си телефон и ме погледна с нов блясък в кафявите си очи. Почувствах тръпки. Какво кроеше под тази глупава глава на кукла?
-Тя е малката ми сестра. - отговори тя, като погледна Ник. Той отвърна на погледа й и се наведе през масата, хвана ръката й и я задържа. Изпитах пристъп на ревност.
-Малка? - повторих недоверчиво. - На колко години си? Погледът, който ми отправи, беше израз на превъзходство.
-Двадесет. - отговори тя, гледайки към Ник, който сега ме гледаше втренчено. - Остава ми само една година да завърша дипломата си. - заяви тя с вид на превъзходство.
-Никога не бих си помислила за това. - коментирах аз без да мисля, което накара не само нея да изглежда възмутена, но Ник разтресе глава в раздразнение.
До мен Джена се изкикоти нервно.
-Кажи ми нещо, Ноа, къде се научи да караш толкова добре? - попита ме Марио, напълно променяйки темата. Очите на Никълъс се насочиха към него, после отново към мен. Той знаеше, че повдигането му само ще накара Ник да се нацупи, когато си спомни, че заради мен загуби колата си.
-Никъде, случайно спечелих състезанието. - обясних с вдигане на рамене. Веднага след това отворих пакетче хлебни пръчици и нервно пъхнах една в устата си. Не исках да ме питат много по темата, да кажем, че има неща, които е по-добре да скрием дълбоко в себе си и да не ги издаваме.
-Но какво казваш? Беше невероятно! - коментира Джена до мен. - Отдавна никой не е побеждавал Рони с толкова голяма разлика, колкото теб, дори и Ник... - започна да казва тя, но млъкна, когато видя лицето на човека отсреща на моя.
-Сериозно ли искаш да повярваме, че си го победила по чиста случайност? - попита Ана с фалшиво любезно лице.
Ник се наведе през масата, като постави двете си предмишници върху нея като зарови сините си очи в моите.
-Как се научи да се състезаваш така?
Въпросът беше толкова директен, че той не призна нищо друго освен чистата и проста истина. Чувствах се неудобно, не исках да говоря за някои неща от миналото си... Избрах да лъжа.
-Чичо ми е състезател по Наскар, той ме научи на всичко, което знам. - казах, гледайки го втренчено.
Видях изненада на лицето му, заедно с признаци на съмнение, но точно в този момент сервитьорката ни донесе ястията, които бяхме поръчали. Винаги съм харесвала мексиканска храна, особено такос, и се възползвах от разсейването, за да започна разговор с Марио, който скоро започна да бъбри с мен, както бяхме свикнали. По едно време избухнах в смях на нещо, което беше казал и което другите не бяха чули, тъй като всеки говореше различно.
Когато се успокоих и се наведох да изпия малкото газирано, което ми беше останало, очите ми срещнаха Ник, който, без да обръща внимание на разговора, който се водеше с приятелката му, Джена и Лъв, изглеждаше наистина ядосан за нещо.
Не разбирах какво се случва с него, но и нямаше да го питам. Примирието, за което се съгласихме през последните няколко пъти, когато разговаряхме, изглеждаше крехко като конец и знаех, че ще се скъса твърде лесно, ако кажа или направя нещо, което да го разстрои.
-Последното парти в твоята къща беше страхотно, Ник, трябва да направим още по-голямо, покани всички да се сбогуваме с лятото. - предложи Джена на всички като цяло.
Всички се съгласиха и вратът и бузите ми изтръпнаха, когато си спомних какво се беше случило между мен и Ник на онова парти. Това беше първият път, когато наистина се свързахме
-Почервеняла си, Ноа. - избухна през смях Джена.
Исках да умра, особено след като погледът ми срещна този на Ник, който за момент сякаш си мислеше точно същото като мен.
-Пикантно е. - оправдах се аз, скривайки лицето си. След това изпих ледената си сода.
Няколко минути по-късно поискахме сметката. Бях забравила, че Ник трябва да ми заема пари и затова беше много неудобно.
Преди той да успее да каже нещо, Никълъс се намеси.
-Аз ще платя вместо теб. - каза той, като го гледаше втренчено и без да възразява.
Видях, че Марио ще протестира и реших да се намеся. Ана също изглеждаше раздразнена, особено след като Ник не беше казал, че ще плати.
-Изгубих портфейла си. - обясних на Марио, опитвайки се да звуча безгрижно.
-Е, с повече основание. Никълъс, аз ще платя за тези на Ноа. - каза той категорично, предизвиквайки го с поглед.
Той стисна челюсти и на лицето му се появи тъмен блясък.
-Сигурен ли си, че можеш да си го позволиш? - пита го със злоба. - Не бих искал да ти свършат парите за бакшиш за просто хранене. - отворих очи учудена от това, което казваше.Настъпи неловка тишина и до мен Марио се напрегна като нападнато куче. Знаех, че ще има конфронтация и нямах представа какво да направя, за да я избегна.
Преди Марио да успее да направи нещо, аз се втурнах да го хвана за ръката под масата. Видях, че се изненада, но след секунда ме стисна силно.
-Плати каквото искаш. - каза му той тогава, изправяйки се и дърпайки ме в процеса. Той пусна банкнота от двадесет долара на масата и се обърна към мен. Ръцете ни все още бяха свързани и знаех, че всички са го забелязали.
-Каня те на сладолед, идваш ли? - предложи ми той със спокоен глас. Хареса ми как успя да не се увлече от гнева. Марио не беше буйно момче, въпреки че не би му липсвала сила, за да бъде на нивото на Ник. Усмихнах му се сърдечно.
-Да! - приех и се обърна към другите. Джена изглеждаше смаяна, но ми се усмихна многозначително, когато видя стиснатите ни ръце. Сбогувахме се. Дори не погледнах Ник и излязохме от ресторанта.