Майка ми ни погледна с широка усмивка на устните си, след това се обърна към Уилям, който я гледаше, очите му блестяха от задоволство. -Харесахте ли подаръка ни?! – попита той, гледайки и двама ни алтернативно. Обърнах се объркано към Дан.
-Майка ти ми изпрати билета, за да ти направя изненада. - обясни той със свиване на рамене, въпреки че ми се стори, че виждам някаква вина в лицето му. Разбира се, сега разбрах. Майка ми мислеше, че ми прави най-добрия подарък, като доведе приятеля ми у дома, но не беше наясно с една малка подробност, вече не сме заедно.
-Ти беше толкова тъжна, Ноа... - каза майка ми, идвайки да ме прегърне бързо. - Знаех, че единственият, който може да те накара да се усмихнеш, е Дан, така че защо да не го поканим да прекара няколко дни с нас?
-О, мамо... как само го обърка. - помислих си аз.
Насилих се да се усмихна, което ми костваше живота, докато Уилям протегна ръка към Дан и я стисна силно. Майка ми също го прегърна, а след това се обърнаха да ни гледат един до друг, едва докоснати.
-Оставяме ти малко уединение, със сигурност очакваш с нетърпение да прекараш известно време сама. - каза майка ми развълнувано. - Подготвих стаята за гости за теб, Дан. Всичко, от което имаш нужда, не се тревожи да ме попиташ. Дан кимна учтиво и майка ми и Уил изчезна през входната врата.
Когато ги изгубихме от поглед, аз се обърнах срещу бившия си приятел в ярост.
-Не мога да повярвам, че имаше смелостта да дойдеш тук. - сопнах се аз, обърнах му гръб и започнах да събирам нещата, които бях извадила, за да измия колата. Тази задача трябваше да почака, сега той трябваше да свърши нещо много по-важно.
Това беше грешно... Дан не можеше да остане в къщата ми и аз не го исках там и не можех да му позволя да ме целуне отново по никакъв начин...
-Видях идеалната възможност да ти св извиня. - коментира той, правейки крачка към мен. Преди да ме докосне или целуне направих крачка назад.
- Не можеш да останеш, Дан. - той се намръщи и се приближи. - Знам, че още си ядосана и знам, че ще отнеме много време, докато успееш да ми простиш, но позволи ми да бъда с теб тези дни, Ноа... Каквото и да е, ще го разрешим заедно, моля те... ти си моя и аз съм твой... помниш ли? - това изречение ме удари като удар в сърцето.
-Спрях да бъда твоя в момента, в който се забърка с най-добрата ми приятелка. - избухнах аз, знаейки, че болката да го видя отново и да се разделя с него завинаги през следващите няколко дни ще ме остави още по-опустошена от обичайно, че вече беше. - Така че можеш да останеш, защото няма да нараня Уилям или майка ми, освен това нямам интерес те да разберат какво си ми причинил, но след това не искам да чувам повече за теб.
-Знам, че те нараних, Ноа. - призна той, приближавайки се до мястото, където бях аз, останах неподвижна. - Но аз те обичам, винаги съм те обичал и животът ми без теб е истинска катастрофа... Откакто те видях всичко отново има смисъл. Когато ми каза, че си тръгваш, се опитах да създам план в главата си, за да се справя с това, но не се получи. Ноа, Бет не означаваше нищо за мен разчитах на нея само защото ми напомняше за теб, винаги сте били заедно, приличате си дори по начина, по който сте. Знам, че съм бил истинско копеле, но не мога да понеса нашия край така... - Погледнах надолу, опитвайки се да сдържа сълзите, които се бореха да излязат от очите ми... Ще започна да плача... аз той не плаче... аз не плаках. И вижте ни сега... дори не можете да ме погледнете.
Ръцете му хванаха лицето ми и очите му кестени се стрелнаха върху моите.
-Моля те, кажи ми, че ми прощаваш. - попита ме той шепнешком с устни, почти залепени за моите.
Дори не знам какво казах, но устните му ме целунаха отново, настойчиво, с емоция и аз го оставих да го направи, отново... Не можех да го контролирам това беше просто нещо, от което имах нужда. Въпреки това, когато ме галеше с уста, знаех, че не е правилно, беше странно усещане в дъното на стомаха ми, чувствах се виновна, виновна, защото изневерявах на някой много важен... себе си.
Отдръпнах се от него няколко секунди по-късно.
-Имам нужда да ми дадеш място. - успях да изразя. И беше вярно, трябваше да помисля, трябваше да спра да го има пред себе си.
-Добре. - прие той, свали ръката, която беше на лицето ми, и направи крачка назад. - Мога ли да оставя нещата си поне в стаята за гости? - попита.
Кимнах и го заведох в тази стая. Не можех да прекарам нито минута там с него, затова се сбогувах и тръгнах към стаята си с намерението да си легна и да спя до следващия ден... Не ме интересуваше колко е рано, трябваше да помисля и подредя чувствата си, както и перспективата, но тялото ми спря на врата, която не беше моята и преди да успея да я спра, почуках на тази на Никълъс.
Не знам дали ми отговори, но чух шум и просто отворих вратата.
Той седеше пред лаптопа си, на бюрото в ъгъла на стаята и щом ме видя, затвори. Столът му се обърна с лице към мен и умът ми съзерцаваше всяка част от анатомията й, сякаш беше произведение на изкуството. Беше без риза и със сиви спортни панталони. Беше ясно, че той не очакваше посетител, особено не мен, мисля, че откакто пристигнах в тази къща, за първи път почуках на вратата му, но част от мен ме караше да търся утеха в моят доведен брат и аз все още се опитвах да разбера защо, по дяволите, реших да се измъчвам с присъствието на някой като него.
Сините му очи се впиха в моите, въпреки че разстоянието от неговия до бюрото поглед към моя до вратата. Предполагам видя нещо на лицето ми, защото се намръщи почти веднага.
-Какво ти става? - каза той, като стана и се приближи към мен предпазливо, сякаш не знаеше какво да прави. Мигновено и както почти винаги, когато бяхме сами, във въздуха се надигна неустоимо привличане. Част от мен се радваше, че Дан не успя да предизвика този отговор от тялото ми и не можех да не бъда щастлива и наистина объркана в същото време. Без да кажа нищо направих крачка напред, очите ми се втренчиха в тези сини очи, които обещаваха само тъмни неща и без това дори като си помислих за това, сложих ръка върху врата му и го целунах почти отчаяно.
Отначало той стоеше неподвижно, вероятно изненадан, но реакцията на тялото му беше незабавна. Ръцете му ме хванаха през кръста и ме придърпаха към себе си. Моментално устата и езикът ми бяха овладени. Усетих хиляди пеперуди в стомаха си. Ръцете му върху тялото ми просто ме накараха да забравя защо съм дошла там, трябваше да се отдръпна, за да си поема дъх и да овладея треперенето, обзело цялото ми тяло.
-Какво правиш? - попита той в ухото ми, когато зъбите му хванаха ухото ми и го дръпнаха по начин, който ме накара да въздъхна. Ръцете ми се вкопчиха в гърба му, когато той започна да целува врата и челюстта ми… и всякакви чувства на болка, загуба или копнеж просто изчезнаха от главата ми.