-От какво се страхуваш? - попита той, гледайки ме в очите. Устата му надвисна над моята, дъхът му галеше лицето ми. Очите му изглеждаха толкова сини... Сега, когато бях толкова близо, видях, че в центъра и до зениците му имаше малки аквамариненозелени петна.
-От теб. - отговорих с едва доловим шепот.
Ник се усмихна, изглежда доволен от отговора ми. Сякаш кофа със студена вода беше хвърлена върху главата ми. Този път го бутнах силно и се изплъзнах от ръцете му.
-Ти си задника. - сопнах се аз, ядосана на себе си, че бях честна с него.
Ник се засмя.
-Защото? Заради удоволствието да знам, че се страхуваш от мен? Нормално е, Луничке, започнах да се притеснявам, че го нямаш.
-Страхувам се, че ще ми създадеш неприятности. - излъгах в отчаян опит да изтрия последните си думи. Това му даваше твърде много власт.
-Предполагам, че това е нещо, което избягвам доста умело, не е нужно да се притесняваш.
-Това е проблемът, не искам да ми се налага да се тревожа. Сега ми дай телефона ми, за да мога да се махна от тук.
Никълъс въздъхна, макар да беше неподвижен. Тази забавна усмивка на устните му.
-Жалко, че си толкова напрегната. Мислех, че ти и аз ще можем да се забавляваме.
-Няма ти и аз... и никога няма да има.
Двадесет минути по-късно Джена ме беше оставила у дома. Отново си отдъхнах и се зарекох повече да не попадам в техните мрежи. Никълъс и аз трябваше да стоим настрана.
На следващия ден се посветих на почистването на колата. Никълъс беше вътре и правеше бог знае какво и едва се разминахме. Ограничих се до това да се опитам да премахна петната от кал и мръсотия, които новият ми Beetle имаше от това, че е бил продаван дълго време, без никой да се погрижи за него, и се забавлявах как новите ми съседи, всичките невероятно изискани и облечени в Chanel, се придържаха към мен. гледаха ме злобно, докато чистех колата с рекламна тениска, косата ми беше пусната на кок и прости шорти. Истината е, че изглеждах катастрофално, но не ми пукаше какво мислят за мен русата ми съседка по лодката и съпругът й, който притежава не знам какво телевизионно шоу.
Докато издухвах кичур коса от лицето си и се протягах върху качулката с гъба, опитвайки се да премахна петно, което отказваше да избледнее, чух последния глас, който бих очаквала да чуя на това място, още по-малко в този момент .
-Виждам, че още мразиш автомивките на бензиностанциите. - останах за момент неподвижна на мястото. Не може да е истина.
Обърнах се към току-що пристигналия. Той стоеше по средата на алеята до колата на Никълъс и изглеждаше точно както когато се сбогуваше преди две седмици. Разрошената му руса коса, шоколадовите му очи, които излъчваха увереност, на която винаги съм се възхищавала, тялото му на хокеист... Трябваше да поема няколко пъти дълбоко въздух.
Дан, същият, който ми беше изневерил с най-добрата ми приятелка, беше пред мен.
Спрях това, което правех, капещата гъба в едната ми ръка, а другата висеше до тялото ми, сякаш бях мъртва. Не можех да помръдна, простият факт, че той е пред мен, ме болеше повече от всичко и не можех да избегна, че всички спомени, които бях споделила с него, изплуваха в съзнанието ми, сякаш беше слайдшоу, когато ние се срещнахме, след като присъствах бях зрител на един от победните му мачове и той се приближи до мен, за да ми каже, че не е успял да се концентрира напълно, когато ме е видял на трибуните. Първата ни среща, когато ме заведе при един индианец на обяд и двамата се разболяхме от лютото и бяхме болни три дни без прекъсване. Първата ни целувка, толкова сладка и специална, че доскоро беше в списъка на най-добрите ми спомени. Първия път, когато ме нарече негова приятелка...
И тогава в съзнанието ми изникна образът на него и Бет, които си разговарят, замъгли всичките ми спомени за него и ме накара да почувствам болка в центъра на гърдите си.
Потърсих гласа си в тялото си, надявайки се, че няма да покаже колко съм засегната да го видя там.
-Какво, по дяволите, правиш тук? - попитах аз, пуснах гъбата в кофата с вода и накарах няколко капки да пръснат върху босите ми крака.
Очите му не се отделиха от моите, когато той отговори.
-Липсваш ми. - Не мога да не се засмея саркастично.
-Сигурна съм, че не... Бил си в много добра компания. - казах му, обръщайки се с гръб и хванах ръце за главата си.
-Ноа... съжалявам. - извини се той със същия кадифен глас, с който ми беше казвал хиляди пъти, че ме обича.
Поклатих глава с желанието си да не е истина. Не бях готова да се изправя срещу Дан, защото част от мен искаше всичко да се върне както си беше, част от мен искаше да се обърна и да го оставя да ме прегърне и да ме целуне и да ми каже колко много ме обича и ми липсваше... Отчаяно исках да бъда с някой от предишния ми живот. Дори и да беше само за няколко мига, исках да бъда Ноа Морган, която бях преди да се кача на самолета и да напусна града си, за да живея живот, който не исках да имам.
-Ноа... Обичам те. - заяви той тогава и го усетих зад гърба си. Беше се приближил, докато не беше много близо до мен.
Обърнах се назад, усещайки какви са тези думи, приковаха сърцето ми на парчета.
-Никога повече не ми казвай това. - казах рязко, но като го видях толкова близо... като видях златните петънца в кафявите му очи, белега на бузата му от удар с хокейна стик аз бях с него, докато му налагаха шевовете, почти по-истеричен, отколкото той беше поради моята ниска толерантност към нараняване или кръв... всичко, което видях в Дан, върна много спомени... спомени, които сега болят непоносимо.
Изглеждаше нервен, познавах го достатъчно добре, за да видя, че това му струва дори повече от мен.
-Казвам ти това, защото е истината, Ноа. - каза той и без да откъсва очи от моите, хвана лицето ми в ръцете си. Усещайки докосването му ме накара да потръпна от топлината на спомените, които се събудиха. Половин година това момче означаваше всичко за мен... той беше първата ми любов и все още изпитвах много силни чувства към него.
-Моля те, прости ми. - повтори той, докато пръстите му галеха бузите ми. - Когато ти напусна света ми се срина, не знаех какво да правя или как да се справя с това. - той продължи да говори, пръстите му се спуснаха към раменете ми и внимателно ги погалиха, докато той говореше отчаяно. Трябва да ми простиш... Ноа, моля те, кажи нещо, имам нужда да кажеш, че ми прощаваш...
Затворих силно очи... Това не трябва да се случва. Защо беше стигнал чак дотук? И както и да е, присъствието му никога не трябваше да ми причинява болка, нещата не трябваше да са така… той не трябваше да се извинява за нищо и все пак… да го видя отново, да имам нещо от стария си живот отново беше…толкова успокояващо.
Тогава усетих устните му върху моите. Беше толкова неочаквано, като нещо обикновено. Усещането, че са били нещо обичайно в живота ми, нещо хубаво и необходимо, нещо, което исках да направя от момента, в който се качих на този самолет, за да замина и никога да не се върна.
Ръката му беше поставена на тила ми и аз се дръпна към тялото му. Бях така зашеметена и засегната от хилядите противоречиви чувства, които изпитвах, че не мога да направя нищо освен да остана неподвижна.
-Моля те, целуни ме, Ноа, не стой така.- помоли ме тогава той, като стисна по-силно устните ми. Той успя да ме накара да ги разделя и езикът му потърси моя, както беше правил от първата ни целувка... Усетих топлина в цялото си тяло, но... нещо беше различно... нещо се промени, беше сякаш тялото ми чакаше по-мощна реакция, искаше огън, а не топлина, което усети в този момент.
Тогава някой вдигна шум, за да привлече вниманието ни. Сякаш кофата със сапун и вода, която все още беше в краката ми, беше хвърлена над главата ми. Направих крачка назад и Дан ме погледна за секунда с радост на лицето си, преди да се обърнем да видим кой ни е прекъснал.
Майка ми и Уилям току-що бяха пристигнали. Бях толкова погълната от всички противоречиви мисли и чувства, които се въртяха в главата ми, че дори не ги бях чула, че се появяват.