На следващата сутрин познат глас ме събуди, като ме потупа отстрани.
-Хайде ставай, минава дванадесет. - гласът на майка ми каза до мен, отворих очи все още полусънна и я гледах седнала на леглото ми и изглежда сияеща. - Липсвах ли ти?- ме попита тя с голяма усмивка, аз й отвърнах на усмивка и се наведох да я прегърна. Тя най-накрая се беше върнала... Разбира се, че ми липсваше, ти беше тази, която донесе нормалност в живота ми.
-Какво ще кажеш за Ню Йорк? - беше ми интересно, протягам и търкам очите си.
-Невероятно! Това е най-доброто място за пазаруване. - отговори тя ентусиазирано. - Донесох ти много подаръци.
Погледнах я, повдигайки вежди, когато скочих от леглото и отидох направо в банята.
- Страхотно, мамо! Сякаш вече нямах достатъчно чисто нови дрехи. - упрекнах я аз, въртейки очи.
Докато си миех лицето и зъбите, тя седна на тоалетната чиния и започна да ми разказва за прекрасните места, които е посетила.
-Радвам се, че сте си прекарали толкова добре. - признах си, докато влизах в гардероба и минавах покрай различните закачалки, без да знам какво да облека. Когато нямах толкова много дрехи беше много по-лесно и затова все прибягвах до куфара си, който все още беше полуотворен на пода. Част от мен отказа да го отмени, защото това би означавало, че всичко това е истинско, че това е мястото, където ще остана и че няма да има връщане назад.
-Днес имаме планове, Ноа, затова дойдох да те събудя. - обяви тя и когато чух тона на гласа й, разбрах, че това, което щеше да ми каже, няма да е смешно.
-Какви планове? - попитах я с ръка на бедрото. Майка ми мина покрай мен и започна да рови из шкафа, минавайки роклите и внимателно разглеждаше дрехите.
-Имаме интервю в колежа Сейнт Мари. - обяви тя и се обърна да ме погледне.
-Интервю къде? - попитах объркано.
-Твоето ново училище, Ноа. Казах ти, че е едно от най-добрите в страната, не всеки влиза и благодарение на контактите на Уил и на факта, че Ник е бивш ученик, те искат да се срещнат с теб. - обясни тя търпеливо. - Това е чиста формалност, нищо повече, но ще ти хареса да видиш училището, впечатляващо е...
Имах чувството, че искам да повърна.
-Майната му, мамо! Не можа ли да ме вкараш в някоя обикновена гимназия? - избухнах, дърпайки закачалките от едната страна на другата. Изведнъж бях напълно нервна. - Не искам да ходя в шикозно училище, казах ти, освен това, интервю, за какво? Това не е работа, за бога...
-Ноа, не започвай, това е страхотна възможност за теб, хората, които напускат това училище, отиват в най-добрите университети и имаш възможност да бъдеш допуснат до последната година, обикновено това не може да бъде...
-Значи аз ще бъда чудакът, който пускат през щепсела? – попитах халюцинирайки от ситуацията. - Страхотно, мамо!
Майка ми скръсти ръце. Винаги, когато беше решена, тя правеше този жест, така че знаех, че няма да може да обсъжда темата много.
-Ще ми благодариш в бъдеще, освен това твоята приятелка Джена отива в Сейнт Мари, така че няма да си сама. - каза тя и аз бях благодарна да науча тази подробност. Беше утеха да знам, че някой ще бъде с мен на обяд.- Сега се обличай, трябва да сме там за по-малко от два часа.
Въздъхнах и порових из гардероба, докато не намерих чифт черни тесни дънки и небесносиня риза. Нямаше да нося рокля или нещо подобно, само като си помислих как биха били облечени момичетата от това училище, ме накара да потръпна вътрешно...
Единственото хубаво нещо от това пътуване до училището беше, че след това майка ми отиде с мен, за да ми купи нова кола. Шофирах от една година и ме болеше душата да оставя камиона си в Канада, така че бях взела всичките си спестявания и с допълнителната помощ, която майка ми щеше да ми даде, щях да си купя кола втора употреба, за да мога да се движа из града на воля. Уилям беше настоял, че може да ми купи нова кола в перфектно състояние без никакви проблеми, но трябваше да спра дотук. За мен беше едно да купя неща за майка ми и да платя новото си училище, дрехите и всичко останало, но сама щях да си купя колата. Освен това планирах да започна работа, за да мога да си плащам разходите. Не се чувствах комфортно с идеята този човек да ми плаща абсолютно всичко, сякаш съм на дванадесет години. Бях достатъчно възрастна и достатъчно квалифицирана, за да мога да си намеря работа, която да ми помогне да плащам за нещата си.
Майка ми не се беше противопоставила на решението ми, тя одобряваше желанието ми да работя, правеше го от петнадесетгодишна възраст и от тогава ме имаше. Хареса ми да не искам пари всеки път, когато имам нужда. Ето защо тя ми помогна да си намеря работа като сервитьорка в известно място на около двадесет минути път с кола от нашата къща. Наричаше се Бар 48 и беше смесица от бар и ресторант. Очевидно нямаше да имам право да сервирам алкохолни напитки, но щях да работя като сервитьорка. Вече бях работила като такава и не бях лоша в това. Ще започна следващата седмица в късния нощен график.
Изборът на кола не ни отне много време, истината е, че останах доволна, че работи коректно. Избрахме Beetle, който беше в много. добро състояние. Нямах много представа за коли, въпреки че можех да ги карам доста лесно, но тази беше много сладка и просто се влюбих в червения й цвят. Платих сметката и подписах документите и се почувствах свободна, когато можех да се прибера със собствената си кола.
Бях доста забавена да паркирам количката си между мерцедеса на Уил и 4х4 на Ник. Освен това беше като вид метафора за това как се вписвам в това семейство. В приповдигнато настроение излязох от колата точно когато Никълъс излезе от къщата, завъртайки ключовете на своя Range Rover с една ръка. Той свали слънчевите си очила, за да може да разгледа новата ми придобивка.
Лицето му беше едновременно развеселено и ужасено. Изпънах рамене, готова да чуя коментарите му.
-Моля те , кажи ми, че това не е кола, която си донесла. - помоли той, наведе се по-близо и поклати глава, докато ме гледаше снизходително.
Нямаше да позволя на Никълъс да ми развали доброто настроение, затова просто си прехапах езика и реших да запазя обидите за себе си.
-Това е моята кола и бих искала да спреш да я гледаш така. - казах му, опитвайки се да овладея нервността от това, че той е пред мен, след като се целунахме на дивана предната вечер.
Изглеждаше разстроен. Без дори да ми иска разрешение, той отиде отпред и отвори капака, за да може да го разгледа.
-Какво правиш? - попитах го, последвах го и застанах до него. Вдигнах ръка, за да го затворя, но протегнатата му ръка решително я задържа отворена, игнорирайки напразните ми опити да го отблъсна.
-Проверили ли го? - каза той, движейки и отваряйки части от колата, които дори не можех да назова. - Тези боклуци ще те оставят да стоиш насред пътя, опасно е само като ги гледаш, не мога да повярвам, че майка ти ти е позволила да ги купиш. – коментира ядосано той.
-Ако закъсам на пътя, няма да е за първи път, за което трябва да ти благодаря, така че не се притеснявай, ще се справя. - уверих го аз, като махнах един по един пръстите му от капака. След това, когато той най-накрая се дръпна, аз го затворих с трясък.
Той скръсти ръце и се обърна с лице към мен.
-Ако държеше мобилния си телефон в ръката си като всеки нормален човек, нямаше да се налага да се качваш в колата на непознат... Защо не го преодолееш веднъж завинаги? – сопна ми се той раздразнен, но ми се стори, че видях някакво съжаление в очите му, когато му казах това.
-Ти ме изхвърли от колата, мобилният нямаше батерия. Както и да е, каква е разликата? Забрави ме! - добавих, искайки да го изгубя от поглед.
Погледна ме така, сякаш го ядосвах безмерно… Страхотно, добре дошъл в клуба, помислих си.
Когато се обърнах, за да напусна, ръката му обгърна ръката ми и ме дръпна, оставяйки ме с лице към неговото.
Мозъкът ми сякаш беше в конфликт, сякаш някак си не знаеше какво да направи или да каже след това. Няколко секунди по-късно, когато вече се бях изгубила в тъмносините му очите и сърцето ми започна да бие, той проговори.
-Мога да те закарам, където пожелаеш. - каза той с намръщено лице, сякаш не вярваше, че тези думи са излезли от устата му.
Отне ми няколко секунди да отговоря.
-Няма нужда. - казах аз, малко зашеметена от близостта му и от това, което току-що беше казал. Никълъс Лейстър току-що беше мил с мен?Събуди се, това не може да се случи...
За момент замълчахме, и двамата втренчени в погледите си... Усетих толкова много пеперуди в стомаха си, че ми беше трудно да дишам. Как обикновената близост на това момче може да ме постави в това състояние? Къде беше омразата, която изпитвах към него съвсем наскоро? Защо сега всичко, което изпитвах, когато той беше близо, беше мрачно, неконтролируемо желание, което ме караше да го целуна и да обгърна ръцете му около мен като онази вечер на партито, когато той беше твърде пиян, за да осъзнае какво правеше.
Ръката, която стисна ръката ми, ме придърпа по-близо до него с почти незабележимо движение. Сега бяхме достатъчно близо, за да може да се случи нещо... Боже, какви устни...! Мислех само как езикът му гали моя и ръцете му, които ме държаха срещу него...
Тогава, точно когато си помислих, че ще се целунем, звукът на клаксон ме накара да подскоча с разтуптяно сърце. Никълъс просто обърна лицето си, за да може да види кой е.
Направих крачка назад, опитвайки се да си поема дъх, който за мое смущение беше станал неудобно бърз.
Здравей, Ноа! - Джена махна от прозореца на колата на Лайън. Той ни поздрави от шофьорската седалка. - Ник, нямаш нищо против да поканя Ноа, нали? - попита го тя, като погледна Никълъс, който беше вдигнал ръце към главата си с движение, което ясно показваше, че е разочарован, ядосан или разстроен, той не беше сигурен.
Той отново ме погледна за няколко секунди това ми се стори вечно.
-Искаш ли да дойдеш? - попита ме той тогава.
Не знам защо, но отговорът ми беше автоматичен.
-Разбира се. - отвърнах все още със сърце удрящо ме в гърдите. - Това... накъде?
Ник погледна Лайън загадъчно.
-Не знам дали е готова за нещо такова... - тогава Лъвът призна, освобождавайки смеха си, когато той се наведе, за да може да ни погледне.
Ник се обърна към мен и се усмихна широко по неустоим начин.
-Това може да е забавно.
Двадесет минути по-късно слязохме от колата на Лайън в нещо, което изглеждаше изоставено. Отвън имаше много хора около колите, които с отворени багажници пускаха музика с пълна сила. Много ми напомни деня на състезанието, но миришеше на различно настроение. Още със слизането от колата приятелите на Лайън и Ник се приближиха до нас и започнаха да се поздравяват скандално. Джена се приближи до мен и ме прегърна през раменете. За разлика от мен, тя беше облечена в тясна черна рокля, която разкриваше раменете и част от гърба. Косата й падаше около лицето й на грациозни разрошени вълни, които я караха да изглежда грандиозно. Чувствах се напълно разрошена в дънките и блузата, които бях облякла на интервюто си в колежа онази сутрин, но не можех да направя нищо по въпроса.
-Днес ще се насладите да видите моя човек в действие. - обяви тя с усмивка на лицето и развълнувани очи. - А също и Ник. - добави тя, като ме дръпна да направя място за нас сред всички приятели, които се бяха събрали с Ник и Лайън.
Влизайки в кръга, можех да чуя за какво си говорят.
-Рони не е тук, няма никой от бандата му. - каза един от тези, които вече бях виждала в деня на състезанията. Никълъс се беше облегнал на колата с цигара в ръце и при споменаването на Рони очите му се плъзнаха към моите. Този път той не ме гледаше обидено заради случилото се тази нощ, а по-скоро сякаш беше разочарован, че не може отново да се изправи срещу най-големия си враг. Струваше ми се, че съм напълно луда, ако искам да се състезавам с някой, който носи пистолет със себе си, но гледайки поведението на новия ми доведен брат, не ме изненада много, че иска да се състезава с такъв човек.
-Така или иначе има Грег и Ей Джей и залозите са високи. - продължи да обяснява приятелят му. По лицето на Ник се разля усмивка, след което той се отдръпна от колата, хвърли цигарата си на земята и го потупа по гърба.
-И така, какво чакаме?
Тълпата около него сияеше от радост и го потупваше по гърба. Абсолютно нищо не разбрах, но си мислех, че виждам накъде отиват нещата... и никак не ми хареса.