По време на пътуването се обадих на Ан, за да я попитам за хамбургера и наистина сестра ми можеше да яде този ден в Макдоналдс. Този проблем е решен, наслаждавам се на детските приказки, докато шофирам в посока към най-добрия Макдоналдс в Лас Вегас. Преди да сляза извадих от раницата ѝ инжекцията, която винаги трябва да ѝ бия по едно и също време преди ядене.
-Готова ли си? - попитах, повдигайки роклята й, хващайки щипка кожа под пъпа й и доближавайки иглата до полупрозрачната й кожа.
Малките ѝ очи винаги се насълзяваха, но тя никога не се оплакваше. Сестра ми беше смела и мразеше, че е била засегната от тази болест. Ако можех, щях да го предам на себе си за по-малко от секунда, но животът беше толкова несправедлив.
-Да. - отвърна тя шепнешком.
Десет минути по-късно хапвахме, заобиколени от хора с крещящи деца и хора, които се смееха на глас.
-Хубаво ли е? - попитах я, докато видях как кетчуп изцапа цялата ѝ уста.
Тя кимна и аз се забавлявах да я гледам как яде.
-Знаеш ли, Ник? Скоро ще започна да ходя на училище. - каза ми тя, като взе картофи и ги сложи в устата си. - Мама ми каза, че ще бъде много забавно и ще бъда с много нови деца. -продължи да ми казва тя. - Мама казва, че когато си тръгнал на училище, си се карал с момичетата като мен, защото са искали да им станеш гадже, а ти не си го направил, защото си казал, че са глупави.
Опитвах се да скрия гнева, който ме предизвика, като знаех, че майка ми говори за мен, сякаш тя беше добра майка, сякаш не ме беше оставила сама, когато имах най-голяма нужда от нея.
-Вярно е, но това няма да ти се случи, защото ти си много по-забавна от всяко друго момиче. - уверих я, отпивайки от моята кока-кола.
-Никога няма да си имам гадже. - увери ме тя и аз не можах да сдържа усмивката си. - Имаш ли приятелка, Ник?
Мигновено и без видима причина се появи лицето на Ноа в главата ми. Нямам приятелка, но бих искал да правя неща като гадже с нея... По дяволите, какво, по дяволите, си мислех?
-Не, нямам приятелка. - отговорих аз. - Ти си единственото ми момиче. - добавих, навеждайки се напред и дръпвайки една от къдриците й.
Мади се усмихна и след това продължихме да говорим. Беше забавно да говоря с нея, чувствах се спокоен и себе си. По някакъв начин да си с петгодишно момиче намери повече вътрешен мир, отколкото с която и да е друга жена. След обяд я заведох на разходка из хилядите места в Лас Вегас. Купих й цялостно розово и бяло футболно облекло, включително и роклята за кукли и обувките, които случайно оставихме в банята. Остатъкът от деня отлетя и преди да се усетя, минаха само десет минути, преди Ан да дойде да я вземе. Вече бяхме в парка, повече от половин час си играехме да си подаваме топката и знаех, че най-лошото предстои.
Сестра ми не понасяше сбогуванията, не разбираше защо трябва да си тръгна или защо не мога да живея с нея, както другите братя и сестри на нейните приятели. Момичето беше в каша и винаги, когато трябваше да се разделим, оставах с ужасна тъга в гърдите ми и ужасно желание да я взема със себе си.
-Е, Мади, Ан ще дойде след малко. - казах й, като я настаних в скута си. Лежахме на тревата и тя отново прокарваше малките си ръчички през косата ми. Веднага щом ѝ казах това ръцете й спряха и долната й устна започна да трепери от какво се страхува.
-Защо трябва да тръгваш? -Чуди се с насълзени очи.
Усетих болка в дъното на душата си когато видях нейните сълзи.
-Хайде, защо плачеш? -Отговорих слагайки я в моят скут. - Ние си прекарваме страхотно, когато идвам тук, ако бях тук, винаги щеше да ти е скучно с мен. - уверих я аз, бършейки сълзите ѝ с един от пръстите си.
-Няма да ми е скучно. - каза ми тя с прекъснат глас. - Обичаш ме, играеш с мен и ми позволяваш да правя забавни неща... Мама не ми позволява да правя почти нищо.
-Мама се грижи само за теб, освен това този път обещавам, че ще идвам по-често. - казах ѝ и се заклех пред себе си, че ще го направя. Очите на сестра ми светнаха.
-Но мама също ще бъде там. - коментира притеснено тя.
-Не се тревожи за това. - успокоих я и после погледнах назад тя каза, че Ан идва нагоре по калдъръмената пътека. Станах, държейки я на ръце и тя се обърна, за да види служителя.
-Не отивай! - тя започна да крещи, плачеше диво и криеше малката си глава в извивката на врата ми.
-Хайде, Мадисън, не плачи. - помолих я, опитвайки се да контролирам чувствата си. Душата ми се разбива като я видя така, мразех да се разделям с нея.
-Не! Остани с мен, можем да продължим да играем! - помоли ме тя, мокрейки ризата ми със сълзите си. След това стигнахме до Ан, която автоматично се протегна да я дръпне от ръцете ми. Направих крачка назад, все още не е готова да ѝ я дам.
-Ако спреш да плачеш, следващия път ще ти донеса специален подарък. Какво ще кажеш? Предложих й, но тя продължи да плаче силно, стиснала ръце на врата ми. Опитах се да я пусна, но тя се държеше с всички сили.
-Хайде, дай ми я. - нареди нетърпеливо Ан. Мразех тази жена.
-Мади, трябва да тръгваш. - коментирах, опитвайки се да запазя спокойствие.
Тя ме стисна по-здраво. Минута по-късно я дръпнах от себе си. Лицето й беше червено и мокро от сълзи. Русите й къдрици се спускаха по челото.
Ан я вдигна и тя започна да хвърля малките си ръчички към мен, викайки името ми.
-Махай се, Никълъс. - изкомандва Ан, притискайки се здраво към сестра ми. Исках да я изтръгна от ръцете й и да я отведа, да се погрижа за нея и да й дам любовта, която знаех, че й липсва...
-Обичам те, принцесо, до скоро. - казах, приближих се, за да я целуна по челото и се обърнах, за да не поглеждам назад. Плачът на сестра ми беше единственото нещо, за което успях да мисля през петте часа обратно в Лос Анджелис.