Noah
Последното нещо, което исках в този момент, беше да дължа нещо на този нахалник, но още по-малко исках да остана сама с майка си и нейния съпруг, да я гледам как го зяпа и как той поражда с пари и влияние.
Никълъс се обърна от мен и тръгна към изхода.
Сбогувах се с майка ми без особен ентусиазъм и побързах да го последвам. Щом стигнах до входа на ресторанта от неговата страна, зачаках със скръстени ръце колата му да бъде докарана при нас.
Не се изненадах да го видя да изважда кутия цигари от сакото си и да запали цигара. Погледнах го, докато я поднасяше към устата си и секунди по-късно издиша дима бавно и плавно.
Никога не бях пушила, дори не бях опитвала, когато всичките ми приятели взеха да го правят в тоалетните на университета. Не разбирах какво удовлетворение могат да изпитат хората от вдишването на канцерогенен дим, който не само оставя неприятна миризма по дрехите и косата, но и уврежда хиляди органи в тялото.
Сякаш прочете мислите ми, Никълъс се обърна към мен и с иронична усмивка ми предложи пакета.
-Искаш ли едно, сестро? – попита ме той, докато поднасяше пурата обратно към устните си и си поемаше дълбоко въздух.
-Аз не пуша... и бих направила същото, ако беше, не искаш да убиеш единствения неврон, който имаш. - казах му, като направих крачка напред и се настаних там, където той не би трябвало.
Тогава усетих близостта му зад мен, но не помръднах, въпреки че се изплаших, когато пусна дима от устата си близо до врата ми.
-Внимавай... или ще те оставя да лежиш тук, за да отидеш пеша. - предупреди ме той и точно тогава колата пристигна.
Игнорирах го, доколкото можах, докато вървях към колата му. Неговото 4x4 беше достатъчно високо, за да мога да видя всичко, ако не се катерех внимателно и докато го правех, съжалявах, че бях сложила тези глупави обувки... Цялото разочарование, гняв и тъга се увеличаваха, докато вечерта напредваше и най-малко петте спора, които вече имах с онзи малоумник, ме накараха онази нощ да съм най-лошото от най-лошото.
Побързах да се закопчая, когато Никълъс запали колата, постави ръката си на облегалката за глава на седалката ми и се обърна, за да тръгне назад по алеята. Не ме изненада, че той не продължи към малкото кръгово кръстовище в края на алеята, кръгово кръстовище, което беше предназначено да предотврати нарушението, което Никълъс извършваше.
Не можах да се сдържа и издадох недоволен звук, когато се включихме отново в главния път. Веднъж извън клуба, доведеният ми брат ускори и постави колата на над сто и двайсет, като умишлено пренебрегна пътните знаци, които показваха, че там можете да стигнете само до осемдесет.
Никълъс обърна лице към мен.
-А сега какъв проблем имаш? - попита ме злобно с уморен тон, сякаш не можеше да издържи повече. «Ха, добре, вече сме двама.>>
-Не искам да умра на пътя с луд, който дори не може да разчете пътни знаци, това е мой проблем. - отговорих аз, повишавайки тон. Бях на предела си, още малко и щях да започна да му крещя като обладана. Бях наясно с лошия си нрав. Едно от нещата, които най-много мразех в себе си, беше липсата на самоконтрол, когато се ядосах, тъй като бях склонена да крещя и да обиждам.
-Какво, по дяволите, ти става?- попита той ядосано, гледайки към пътя.- Ти не си спряла да се оплакваш, откакто имах нещастието да те срещна и истината е, че не ми пука какви са ти проблемите . Ти си в моята къща, в моя град и в моята кола, така че си затваряй устата, докато стигнем до там. - каза ми той, повишавайки тона си, точно както бях направила аз.
Силна топлина премина през мен отгоре до долу, когато чух тази поръчка да излезе между устните му. Никой не ми каза какво да правя.
-Кой си ти, че да ми казваш да млъкна?
Тогава Никълъс се обърна и удари силно спирачките. Такова внезапно спиране, че ако не бях носела
предпазният колан щеше да се свали
изстрел през предното стъкло.
Веднага щом успях да се съвзема от шока, погледнах уплашено назад и видях, че две коли завиват бързо надясно, за да не ни ударят. Клаксоните и обидите, идващи отвън, ме оставиха моментално зашеметена и осъдена, след което реагирах.
-Ама ти какво правиш! - изкрещях изненадана и ужасена, че ще ни прегазят.
Никълъс се втренчи в мен, много сериозен и за мое учудване, напълно невъзмутим.
-Излизай от колата! - простичко каза той.
Отворих уста от такава изненада, че сигурно беше дори комично.
-Не говориш сериозно...-отвърнах, гледайки го недоверчиво. Той отвърна на погледа ми, без да трепне.
-Няма да го повтарям. - предупреди ме със същото спокойствие и абсолютно обезпокоително от преди.- Е, ще трябва да го направиш, защото няма да мръдна от тук.
Отвърна, гледах го толкова студено, колкото и той мен. След това той извади ключовете, излезе от колата и остави вратата си отворена. Очите ми се разшириха, когато го видях да заобикаля предната част на колата и да се насочва към вратата ми.
Трябва да призная, че човека наистина откачи, когато се ядоса и в този момент изглеждаше по-ядосан от всякога. Сърцето ми започна да бие лудо, когато усетих онова добре познато и заравящо усещане в мен... страх.
Той рязко отвори вратата ми и повтори същото като преди. -Излез от колата.
Умът ми не спираше да работи с хиляда на час. Бях болна в главата, не можех да си тръгна, да стоя насред пътя, обградена с дървета и напълно в тъмнината.
-Няма да го направя. - отказах и се проклинах, когато забелязах, че гласът ми трепери. Ирационален страх се натрупваше в дъното на стомаха ми. Очите ми шареха из тъмнината около колата и знаех, че ако този идиот ме остави да стоя там, ще рухна.
След това ме изненадваше отново и отново за лошо.
Той пропълзя на седалката ми, разкопча колана ми и ме измъкна от колата, толкова бързо, че дори не протестирах. Това не може да се случи.
-Ти си луд?! - Извиках му, когато той тръгна да се отдалечава от мен към шофьорската седалка.
-Да видим дали ще разбереш веднъж завинаги...- каза той през рамо и когато се обърна, видях, че лицето му беше студено като ледена статуя. - Няма да ти позволя да говориш с мен по този начин; Вече имам собствени проблеми, за да търпя твоите глупости. Извика си такси или се обади на майка си, тръгвам си. Като каза това, той се качи в колата и запали.
Усетих как краката ми започнаха да треперят.
-Никълъс, не можеш да ме оставиш тук! - изревах в същото време, когато колата потегли и с писък на колела изхвърча от мястото, където беше паркирана преди половин секунда. - Никълъс!
Този писък беше последван от дълбока тишина, която накара сърцето ми да започне да бие лудо.
Още не беше пълна нощ, но нямаше луна. Опитах се да контролирам страха си и ирационалното желание да убия сина на съпруга на майка ми, който ме беше оставил да стоя насред нищото в първия ми ден в този град.
Надявах се, че Никълъс ще се върне за мен, но с течение на минутите се тревожех все повече и повече. Извадих мобилния си телефон от чантата си и видях, че няма батерия проклетото нещо се беше изключило. По дяволите! Единственото нещо, което можех да направя, беше също толкова ужасно и опасно, колкото да стоя там, беше да пътувам на стоп и да се моля някой цивилизован, възрастен човек да се смили над мен и да ме закара у дома. Тогава спокойно щях да си го изкарам на негодния си доведен брат, защото нямаше да свърши така този задник не знаеше с какво си играе или с кого.
Видях кола да идва по пътя към Яхт клуба и не можех да не се помоля, че беше мерцедесът на Уил. Приближих се възможно най-близо, но без опасност да ме прегазят и вдигнах ръката си с пръст нагоре, както бях виждала да го правят по филмите. Той беше наясно, че в тях половината от случаите момичето, което поиска превоз, завършваше убито и хвърлено в канавката без това се принудих да оставя тези малки подробности настрана. Първата кола мина, втората ми изкрещя порой от обиди, третата ми се обади по всички груби начини, които човек може да си представи, а четвъртата... четвъртата спря на рамото на метър от мястото, където бях аз.
Бях пътувала на стоп. С внезапно чувство на тревога се приближих колебливо, за да видя който беше лудият, но много подходящ човек, решил да помогне на момиче, което можеше да мине за проститутка без никакъв проблем. Почувствах известно облекчение, когато видях, че човекът, който излезе от колата, беше момче на моята възраст. Благодарение на задните светлини можех да видя кестенявата му коса, височината му и безпогрешното, но в този момент невероятно благодарно поведение на богато дете и добро семейство. -Добре ли си?- попита ме приближавайки се, в същото време, когато направих същото.
Веднага щом се изправихме един срещу друг, и двамата направихме едно и също нещо очите му пробягаха нагоре-надолу по роклята ми, а моите преминаха по скъпите му дънки, дизайнерското му поло тениска и неговите мили, загрижени очи.
-Да... благодаря, че спряхте. - казах, усещайки внезапно облекчение, - Някакъв идиот ме остави в безизходица...-дадох му да разбере, чувствайки се засрамен и глупав, че е допуснал такова нещо.
Мъжът ококори очи от изненада, като чу изявлението ми.
-Оставил ли те е да стоиш..? Тук?- възкликна той невярващо. По средата на нищото и в единайсет през нощта?
-Ще бъде ли добре, ако ме беше оставил да стоя насред парк и посред бял ден?- не можех да не се зачудя иронично, изпитвайки внезапна омраза към всеки вид живо същество, което съдържа Y хромозома.
Но това момче изглежда искаше да ми помогне. Не можех да бъда придирчива.
-Имаш ли нещо против да ме закараш у дома? - попитах, избягвайки да отговоря на въпроса му. Както може би сте заключили, нямам търпение тази нощ да свърши.
Човекът се втренчи в мен и на лицето му избухна усмивка. Не беше грозен, по-скоро беше много красив, с лице на добър човек и искаше да помогне на всеки, който е в беда. Или това, или умът ми се опитваше да ми продаде паралелна реалност, в която всичко беше розово и в която момчетата се отнасят към жените с уважението, което заслужават, без да ги оставят да лежат в канавката на токчета и в полунощ.