Noah
Но какъв ИДИОТ!
Докато тропах нагоре по стълбите колкото се може по-силно, не можех да избия от главата си последните десет минути, които бях прекарала със задника си нов доведен брат. Как може да си толкова тъп, самонадеян и псих едновременно и на толкова високо ниво? О, Боже! Той нямаше да го понесе, нямаше да може да го понесе. Ако вече го мразех заради простия факт, че е син на новия съпруг на майка ми, случилото се бе вдигнало този неприязън до стратосферни нива.
Това ли беше идеалното, симпатично момче, за което майка ми ми беше говорила?
Мразех начина, по който ми говореше, начина, по който ме гледаше. Сякаш ме превъзхождаше с простия факт, че има паста. Очите му ме бяха сканирали нагоре-надолу и тогава той се усмихна... Беше ми се изсмял в лицето.
Влязох в стаята си, затръшвайки вратата, въпреки че с размерите на тази къща никой нямаше да ме чуе. Навън вече беше тъмно и през прозореца ми влизаше слаба светлина. С тъмнината морето беше обагрено в черно и нямаше разлика къде свършва и започва небето.
Смутена, побързах да светна лампата.
Отидох направо до леглото си и скочих отгоре му, загледана във високите греди на тавана. На всичкото отгоре ме принудиха да вечерям с тях. Майка ми не разбра ли, че в момента последното нещо, което искам, е да съм сред хора? Имах нужда да остана сама, да си почина, да свикна с всички промени, които се случваха в живота ми, да ги приема и да се науча да живея с тях, въпреки че дълбоко в себе си знаех, че никога няма да се впиша.
Взех мобилния си телефон, двуомейки се дали да се обадя на приятеля си Дан или не, не исках той да се тревожи, когато чуе горчивината в гласа ми... Бях в Калифорния само за час и отсъствието му вече ме нараняваше.
Минаха само десет минути от момента, в който се качих до момента, в който майка ми влезе през вратата. Поне си направи труда да се обади, но когато не отговорих, влезе без повече приказки.
-Ноа, след петнадесет минути всички трябва да сме долу. -каза тя, гледайки ме търпеливо.
- Казваш го така, сякаш щеше да отнеме час и половина, за да слезеш по някакви стълби - отговорих аз, сядайки в леглото. Майка ми беше пуснала русата си коса със средна дължина и я беше оформила много елегантно. Не бяхме влизали в тази къща от два часа и тя вече изглеждаше различно.
-Казвам това, защото трябва да се преоблечеш и облечеш за вечерята. - отговори тя, без да обръща внимание на тона ми.
Погледнах я безизразно и сведох поглед към дрехите, които носеше.
-Какво не е наред с външния ми вид? - попитах отбранително.
- Носиш чехли, Ноа, тази вечер трябва да се облечеш. Нали нямаш намерение да ходиш облечена така? По шорти и тениска? – попита ме тя раздразнено.
Изправих се и се изправих срещу нея. Бях изчерпала търпението си за този ден.
-Да видим дали ще разбереш, мамо: Не искам да отида на вечеря с теб и съпруга ти, не се интересувам от срещата с разглезения демон, който той има като син, и още по-малко искам да имам готов за това - пуснах се, опитвайки се да контролирам огромното желание да взема колата и да се върна в моя град.
-Спри да се правиш на петгодишна, облечи се и ела да вечеряш с мен и новото си семейство. - нареди тя с груб тон. Въпреки това, като видя изражението ми, тя смекчи своето и добави. -Няма да е така всеки ден, само тази вечер е, моля, направи го за мен.
Поех няколко пъти дълбоко въздух, преглътнах всички неща, които бих искала да ѝ изкрещя, и кимнах с глава.
- Само тази вечер.
Веднага щом майка ми си тръгна, отидох в съблекалнята на моята стая. Отвратена от всичко и всички, започнах да търся тоалет, който да ми харесва и да ме кара да се чувствам комфортно. Тя също искаше да покаже колко възрастна може да бъде.
Все още имах погледа на Никълъс, изпълнен с недоверие и забавление, горящ в главата ми, докато той прокарваше ясните си, надменни очи нагоре по тялото ми. Беше ме погледнал така, сякаш бях дете, което щеше да се забавлява да плаши, което беше направил, като ме заплаши с това дяволско куче.
Куфарът ми беше отворен на пода в съблекалнята. Коленичих пред него и започнах да ровя в дрехите си. Майка ми със сигурност очакваше да ме види да слизам долу с някои от нещата, които ми беше купила, но това беше последното нещо, което планирах да направя. Ако се поддаде на това, ще създаде лош прецедент. Приемането на дрехите беше еквивалентно на приемането на този нов живот, би било като да загубя достойнството си.
С ум, почервеняла от ярост, избрах черната си рокля на Ramones. Кой каза, че не е елегантно? Огледах се за нещо, което да сложа на краката си. Не бях от момичетата, които обичат високите токчета, но ако сляза долу с маратонките Converse, майка ми със сигурност щеше да загуби търпение и да ме принуди да се преоблека. Най-накрая избрах доста прилични сандали, които имаха малко ток, но нищо, с което не можех да се справя.
Отидох до огромното огледало, което беше на една от стените, и се огледах внимателно. Моята приятелка Бет със сигурност щеше да ме одобри. Ако си спомням правилно, Дан винаги е намирал тази рокля за много секси...
Без да мисля повече за това, пуснах косата си и я пригладих. Сложих и малко какао на устните. Доволна от резултата, грабнах малка чанта и се запътих към вратата.
Точно когато я отварях, се блъснах в Никълъс, който спря за момент, за да ме гледа. Тор, демонът, беше до него и аз не можех да не се отдръпна.
Новият ми брат се усмихна по някаква необяснима причина и се върна към тялото и лицето ми с погледа си. Докато го правеше, очите му блестяха с някаква тъмна, неразгадаема емоция.
Очите му се задържаха твърде дълго върху роклята ми.
-Там, в Палетоландия, не са ли те учили да се обличаш? - каза той саркастично.
Усмихнах се ангелски.
-О, да... учителят беше такъв задник като теб, така че предполагам, че не съм обърнала внимание.
Този отговор не беше очакван, а още по-малко очаквах усмивка да се изрисува на тези прекалено чувствени устни. Погледнах го за момент и отново се удивих колко висок и мъжествен беше. Беше облечен с панталон и риза, без вратовръзка и с разкопчани копчета на яката. Светлосините му очи сякаш искаха да ме пронижат, но не се оставих да бъда уплашена.
Преместих поглед към кучето му, което сега, вместо да ме гледа с убийствена физиономия, махаше опашка от щастие и чакаше, седнало и ни наблюдаваше с интерес.
-Кучето ти изглежда различно... Сега ли ще му кажеш да ме нападне или ще изчакаш да се върнем от вечеря?- Предизвиках го, приковавайки очи в него, докато му се усмихвах с фалшива любезност.
-Не знам... луничке. Това ще зависи от това как се държиш. - отговори той, преди да ми обърне гръб и да тръгне към стълбите.
Замълчах няколко секунди, опитвайки се да контролирам емоциите си. Луничке! Беше ме нарекъл луничка! Този човек искаше проблеми... истински проблеми.
Вървях зад него, убеждавайки се, че не си струва да се ядосвам за коментарите му, вида му или самото му присъствие. Той беше просто още един от многото хора, които не бих харесала в този град, така че по-добре да свикна.
Веднага щом слязох долу, не можах да не се изненадам отново колко великолепна беше тази къща. Някак си успя да предаде атмосфера на старо, но същевременно изтънчено и модерно. В очакване майка ми да слезе долу, без да обръщам внимание на човека, който ми правеше компания, вдигнах поглед към внушителния кристален полилей, който висеше от тавана с високи греди. Ще бъде направено от хиляди кристали, които падат като замръзнали дъждовни капки изглеждаше, че искаха да стигнат до земята, но бяха принудени да висят във въздуха за неопределено време.
За миг погледът ми срещна неговия и вместо да се насиля да отместя поглед, реших да го задържа, докато не се наложи да погледне настрани. Не исках да мисли, че ме сплашва, не исках да мисли, че може да прави с мен каквото си поиска.
Но очите му не се отместиха, а се взряха в мен с невероятна решителност. Точно когато си помислих, че не мога повече, майка ми се появи заедно с Уилям.
- Е, всички сме тук - каза последният, гледайки ни с широка усмивка. Наблюдавах го без нотка на радост. - Вече резервирах маса в ресторанта, надявам се да си гладена... - добави той, запътил се към вратата с майка ми, която висеше на ръката му.
Тя ококори очи, когато забеляза роклята ми. - Какво носиш?- прошепна тя в ухото ми.
Направих се, че не я чувам и тръгнах към изхода. Навън въздухът беше топъл и освежаващ и се чуваше как вълните се разбиват в брега в далечината.
-Искаш ли да дойдеш с нашата кола, Ник? – попита Уилям сина си. Той вече ни беше обърнал гръб и се насочи към колата му. Беше черна и много висока. Беше искрящо чиста и изглеждаше като току-що от автокъща. Нямаше как да не завъртя очи... колко типично!
-Аз ще вляза в моята. -отговори той, обръщайки се към нас, когато стигна до вратата. - След вечеря имам среща с Майлс. Ще приключим с доклада за случая Refford.
-Много добре. -съгласи се баща му. Аз обаче не разбрах нито дума. - Искаш ли да отидеш с него в ресторанта, Ноа? — добави той малко по-късно, обръщайки се към мен.-Така ще се опознаете по-добре. -ми каза Уилям, гледайки ме щастливо, сякаш това, което току-що му беше хрумнало, беше най-гениалната идея на планетата Земя.
Очите ми нямаше как да не се насочат към сина му, който ме гледаше повдигайки вежди, чакайки отговора ми. Той изглеждаше развеселен от цялата ситуация.
Не обичам да се качвам в колата на човек, който не знам как кара. - признах на новия си втори баща, надявайки се, че думите ми са докоснали онази чувствителна точка, която изпитват момчетата, когато се поставя под въпрос шофьорската им способност. Обърнах гръб на Ник и се качих в черния мерцедес на Уил.
Дори не го погледнах, когато майка ми и съпругът й се качиха в колата и се насладих на уединението на задната седалка, докато карахме по улиците към ресторанта на богатите.
Пожелах с всичките си сили тази нощ да свърши възможно най-скоро, да свърши този фарс на щастливо семейство, което майка ми и съпругът й се опитаха да създадат, и да се върна в стаята си, за да се опитам да си почина.
Около петнадесет минути по-късно стигнахме до уединено място, заобиколено от големи, добре поддържани ниви. Въпреки факта, че вече беше нощ, голяма осветена пътека ни приветства в ресторант Mary Read. Преди да ни пуснат, човек, който беше на пост в елегантна будка до бариерата, се наведе да види кой е в колата. Явен признак на разпознаване се появи на лицето му, когато видя кой шофира.
-Г-н Лейстър, добър вечер, сър, госпожо...-добави той, когато видя майка ми.
Новият ми втори баща го поздрави и влязох ме в ресторанта.
-Твоята членска карта ще бъде тук следващата седмица, но можеш да използваш моето фамилно име, за да те пуснат, Ела. - каза той, обръщайки се към майка ми.
Усетих убождане в сърцето си, като го чух да я нарича така... Така я наричаше баща ми и бях напълно сигурна, че майка ми изобщо не харесва това умалително име... твърде много лоши спомени. Но отново, тя нямаше да каже на невероятния си нов съпруг.
Майка ми умееше много добре да забравя болезнените и трудни неща. Аз пък ги държах вътре, дълбоко в себе си, докато в един момент гръмнах и ги извадих всичките.