-Божичко!- повторих отново, превърналата се в любима ми фраза. Очите ми продължаваха да се въртят из стаята беше огромна, на лявата стена имаше легло с балдахин с много бели възглавници, подхождащи на цветовете на стените, които бяха боядисани в приятно светлосиньо. Мебелите, включително бюро с гигантски компютър Mac, красив диван, скрин с огледало и огромна библиотека с всичките ми книги, бяха сини и бели. Тези цветове, заедно със сензационната гледка, която гледаха очите ми, бяха най-красивото нещо, което съм виждал през целия си живот.
Чувствах се претоварена. Всичко това за мен ли беше?
-Харесва ли ти? – попита майка ми зад мен.
-Невероятно е... благодаря ти. - отвърнах, чувствайки се благодарена, но в същото време неудобно. Не исках да ме купуват с такива неща, не ми трябваха.
-Работя с професионален декоратор от почти две седмици... Исках да имаш всичко, което някога си искала и така и не успях да ти дам. - информира ме тя развълнувано. Погледнах я за миг и знаех, че не мога да се оплача от това... Стая като тази е мечтата на всеки тийнейджър и мечтата на всяка майка.
Отидох до нея и я прегърнах. Бяха минали поне три месеца, откакто имах физически контакт с нея и знаех, че това е важно за майка ми.
-Благодаря ти, Ноа. - прошепна тя в ухото ми, така че само аз да чувам. Кълна се, че ще направя всичко възможно и двете да сме щастливи.
-Ще се оправя, мамо.- отговорих аз, знаейки, че това, което казва, не е в нейните ръце.
Майка ми ме пусна, избърса сълзата, която се беше плъзнала по бузата й, и застана до новия си съпруг.
-Оставяме те да се настани. - любезно коментира Уилям.
Кимнах без изобщо да му благодаря. Всичко в тази стая беше лесно за него това бяха само пари.
Затворих вратата и видях, че няма резе. Подът беше направен от дърво и покрит с толкова дебел бял килим, че дори можеше да се спи на него. Банята беше голяма колкото старата ми стая и имаше душ със силна струя вода, вана и две единични мивки. Отидох до прозореца и се надвесих. Наистина долу беше задната градина на къщата, огромният плувен басейн и градините с цветя и палми.
Излязох от банята и тогава забелязах малката рамка без врата, която беше на стената пред банята. Боже мой...
Прекосих стаята и влязох в това, което предполагах, че е мечтата на всяка жена, тийнейджърка или малко момиче съблекалня и то не празна съблекалня, а пълна с чисто нови дрехи. Освободих дъха си, който бях задържала и започнах да прокарвам пръсти по невероятните дрехи. Всичките бяха с етикети и ми беше достатъчно да видя цената на един, за да разбера, че майка ми беше луда или кой я беше убедил да похарчи всички тези пари.
Не можех да се отърва от това неприятно усещане, че нищо не е истинско, че скоро ще се събудя и ще съм в старата си стая с обикновените си дрехи и моето единично легло. И най-лошото от всичко, исках с всички сили да се събудя, защото това не беше моят живот, не беше това, което исках... Исках да се прибера с всички сили. Усетих такъв неудобен възел в стомаха си и такава мъка вътре в себе си, че паднах на земята, отпуснах глава на коленете си и поех дълбоко въздух толкова пъти, колкото е необходимо, докато желанието да плача премина.
Сякаш прочете мислите ми, моята приятелка Бет ми изпрати съобщение точно в този момент.
Пристигнахте ли благополучно? Вече ми липсваш.
Усмихнах се на екрана и й изпратих снимка от моята съблекалня. На второто получих пет усмивки с отворени усти.
Мразя те! Знаеше ли?
Засмях се и ѝ написах съобщение.
Ако зависеше от мен, бих ти дала всичко. Нещо повече, бих дала всичко, за да мога да бъда с теб там, в къщата на Дан, гледайки филм или просто да се мотая на мръсния диван в стаята ти.
Не бъди толкова негативна, наслаждавай се, по дяволите, вече си богата!
Аз не бях богата, Уилям беше.
Сложих телефона на пода и отидох до чантите си. Побързах да взема къси панталонки и обикновена тениска. Не исках да променя начина си на живот и не мислех да нося маркови тениски.
Влязох под душа, за да се отърва от цялата мръсотия и дискомфорт от дългото пътуване. Бях благодарна, че не съм едно от онези момичета, които трябва да направят всичко, за да изглеждат добре косите им. За щастие бях наследила къдравата коса на майка ми и така изглеждаше, когато я изсуших. Облякох това, което бях избрала и реших да се поразходя из къщата, а и да потърся лека закуска.
Беше странно да се разхождам там сама...чувствах се като натрапник. Щеше да ми отнеме много време да свикна да живея там, но преди всичко да свикна с лукса и необятността на това място. В стария ми апартамент беше достатъчно да говоря малко по-високо от нормалното, за да се чуем. Тук това беше напълно невъзможно.
Тръгнах към кухнята, молейки се да не се изгубя. Умирах от глад, имах спешна нужда от нездравословна храна в тялото си.
За съжаление, когато влязох, не бях сама.
Имаше някой, който ровеше из хладилника, някой, на който можех да видя само върха на тъмната му коса. Тъкмо когато се канех да кажа нещо, оглушителен лай ме накара да изкрещя преувеличено като малко момиченце.
Обърнах се сепнато точно когато главата от хладилника изскочи от вратата, за да видя кой прави такъв шум.
Но не той ме беше изплашил до кухненския остров имаше черно куче, красиво, да, но ме гледаше с очи, които искаха малко по малко да ме изядат. Ако не се лъжа беше фермер, но не можах да съм сигурена. Очите ми се плъзнаха от кучето към момчето точно до него.
Гледах с любопитство и в същото време с удивление това, което със сигурност беше синът на Уилям, Никълъс Лейстър. Първото нещо, което ми хрумна, когато го видях, беше възклицание то. -Какви очи!- бяха небесносини, светли като стените на стаята ми и контрастираха изключително с катраненочерния цвят на косата му, която беше разрошена и мокра от пот. Явно е дошъл от спортуване, защото е с клин и широк потник. Господи, той беше много красив, това трябваше да се признае, но не позволих на тези мисли да ме накарат да забравя кой е пред мен той беше моят нов доведен брат човекът, с когото ще живея една година, която усетих би било истинско мъчение... И кучето му продължаваше да ръмжи срещу мен, сякаш отгатваше мислите ми.
- Ти си Никълъс нали? – попитах, опитвайки се да овладея страха си от дяволското животно, което не спираше да ръмжи срещу мен. Бях изненадана и ядосана как той погледна любимеца си и се усмихна.
Той потвърди, като отново прикова очи в мен. - Ти трябва да си дъщеря на новата жена на баща ми. - коментира той и аз не можех да повярвам, че го каза толкова студено.
Гледах го как присви очи.
- Името ти беше...? – попита ме той и аз нямаше как да не отворя очи от учудване и недоверие.
Не ми знаеше името? Родителите ни се бяха оженили, аз и майка ми се бяхме преместили, а той дори не знаеше името ми?