Сърцето на Кая биеше толкова силно и бързо, че й се струваше, че ще изскочи от гръдния й кош всеки момент.
Когато вече бяха пред символичната ограда - знак, че са на няколко крачки от Нузия, ръцете й се потяха. Не бе очаквала, че притеснението й ще ескалира до такава степен.
Имаше група патрулиращи в Хауен, но нито един от тях не спря Кая и Клеон, освен за простия въпрос накъде са тръгнали. Не че се интересуваха или щяха да ги спрат при какъвто и да е отговор, но въпросът беше механичен. Тук обаче, на крачка от бедствието, положението бе различно.
Дванадесет стражи с червени и сребърни ивици по униформите - очевидно изпратени от кралицата, и още шестима с черни униформи и разпознаваемата роза на Финик. Просто чудесно. Кая се питаше дали някой от тях знае коя е. По-скоро дали се е заглеждал в лицето й - всички знаеха коя е.
Тя пристъпи напред, твърдо решена да си проправи път със сила, ако нещо се обърка. Клеон постави тежка ръка на рамото й, в знак на предупреждение. Неговото лице също нямаше как да бъде сбъркано и той бе наясно с това.
Двамата поведоха конете напред и се спряха пред стоманените погледи на стражите.
- Лорд Малъри. - поздрави единият от тях, висок възрастен мъж с побеляла коса. Не беше от гвардията на Финик.
- Добър ден, господа. С придружителката ми желаем да огледаме наоколо.
Не молим. Желаем.
Може би не бе толкова зле, че Кая пътуваше именно с него.
Стражите се спогледаха и повечето надзърнаха към Кая. Тя едва се сдържа да не изръмжи. Ако знаеха коя е, досега да са й направили път. Дори някои биха се поклонили. Но това бяха недостатъците винаги да си в един и същи костюм, под една и съща качулка. Разпознаваха я като образ, като сянка, но не и като лице, като личност. А с ежедневните дрехи, които носеше сега, приличаше на всяко едно обикновено момиче.
- Не можете да преминете. - каза един от войниците на Финик. Лицето на Кая остана непроницаемо, макар че под кожата й кръвта й закипя. - Заповеди на кралицата.
- Мисля, че би разбрала, ако ме пуснете. - опита Клеон. - Предполагам знаете колко добри приятели сме.
- Съжаляваме. - настоя възрастният. - Не можем да го направим.
Кая погледна Клеон. Той знаеше, че тя няма да си мълчи още дълго.
- Какво е станало тук? Разбрахме още в Лумерия и дойдохме възможно най-бързо.
- Тогава значи знаете. Клане. - отвърна спокойно стражът и стойката му не даваше никакви признаци, че възнамерява да се отмести. Същото важеше и за останалите.
- Защо сте тук? - попита друг от войниците на Финик.
- Имам приятели, които живеят тук. Искам да разбера дали са живи. - излъга Клеон. Отдаваше му се.
- А придружителката ви? Тя каква работа има тук? - войникът погледна Кая снизходително. Точно този поглед тя не можеше да понася. Усети как на лицето й се прокрадва усмивка. Клеон видимо се напрегна. Знаеше, че са били дотук с приличното държание.
Кая прикова мъжа с поглед. Беше с няколко години по-голям от нея, с къса кафява коса и тъмна кожа. Носът му стоеше някак криво на лицето му, вероятно бе счупен.
Бе добре въоръжен, както и всички останали. С удоволствие би си пробвала късмета с всички едновременно, но не биваше да привлича толкова внимание.
- Имаш две секунди да разкараш тая гнусна самодоволна физиономия от лицето си, или ще наредя екзекуцията ти. Може и да я извърша сама. - леденият й глас разцепи въздуха и войникът вдигна вежди. След това прихна в смях. С него и всички останали.
- И коя по-точно си ти, за да раздаваш заповеди?
- Аз, непоносим боклук, служещ на още по-непоносим такъв, съм личният асасин на кралицата, чиито заповеди изпълняваш. - Клеон я гледаше смаяно, съзнавайки, че оттук нататък и двамата са изключително прецакани.
Съмнение запъпли по лицата на стражите. Някои от тях пристъпиха от крак на крак, други си зашушукаха. Обсъждаха дали Кая казва истината. Но стойката й, самоувереността й и отровният й поглед трудно можеха да се наблюдават у някого другиго.
- Как можем да сме сигурни, че не лъжеш? - обади се един от войниците.
- Не можете. - ухили се тя. - Но ако кралицата разбере, че сте отпратили лорда на Маевел, придружаван от асасина й, уверявам ви, жестоко ще се ядоса. А не мисля, че ви се умира, нали така?
Онзи, който се бе заял с нея, пристъпи напред с непоколебимо изражение. Кая дори не трепна, когато срещна погледа му. Бяха една и съща височина.
- Доколкото знам, Нейно Величество те е изпратила на мисия в Лумерия. И също така, в момента Финик Хил заема твоята позиция като неин личен асасин. - той също се усмихна. - Така че все още не виждам причина да си тук, още по-малко такава да те пуснем да минеш.
В очите на Кая проблесна нещо смъртоносно. Цялото тяло на Клеон бе сковано до нея.
- Личните ми подбуди не ти влизат в работата, идиот такъв, и освен това възнамерявам да изтръгна гръкляна ти, ако отново намесиш Финик в това. - ръката й се прокрадваше към кинжала, съвсем несъзнателно. - Това, че в момента заема мястото ми, не означава, че аз съм го изгубила. Ще си го върна в момента, в който се върна в Маан.
Тя огледа всички лица, стоящи между нея и родителите й.
Заслуша се. Беше тихо. Прекалено тихо. Всичко бе приключило отдавна и тръпки я побиха при мисълта колко много може да е закъсняла. Губеше важно време, говорейки с тези стражи тук, вместо да търси семейството си. Това я вбеси още повече.
- Изоставила си мисията си и винаги мога да те..
- Докладвам? Стори го и ще си белязан до живот. А никой, белязан от мен, не оцелява.
Войникът понечи да отговори, но Кая не му предостави тази възможност.
- Факт е, че стоя по-високо от всички вас, взети заедно, да не говорим за спътника ми. - тя хвърли поглед на Клеон, съвършено неподвижен и излъчващ авторитет. - И щом искам нещо, вие сте длъжни да ми го дадете.
Един от стражите се покашля и се доближи до Кая и войника, които се гледаха злобно.
- Няма смисъл да ги задържаме, Игор.
Игор. Кая щеше да запомни това име.
- Не искаме неприятности. - добави учудващо разумният страж.
Страхуваше се. Както и доста от останалите. Така и трябваше. Самодоволство изпълни Кая. Тази нейна черта винаги щеше да й е от любимите.
- Не може да си сериозен. - възмути се Игор. Гледайки другите обаче, лицето му се изкриви в недоволство. Всички бяха съгласни с другия.
Постепенно всички се отместиха, няколко кимайки на Кая. Тя вдигна вежди към Клеон и пристъпи напред, потупвайки кинжала върху бедрото си. Той я последва, все още напрегнат. Кимна на стражите признателно - нещо, което Кая не благоволи да направи. Когато подминаваше Игор, удари рамото си в неговото. Той стисна зъби, но не посмя да й отговори.
✧✧✧
- Мислиш ли изобщо? - изсъска Клеон, когато излязоха от полезрението на стражите.
Наоколо беше тихо и имаше нещо зловещо в тази тишина. Не се чуваше даже шумоленето на тревата, нито вятърът.
Кая бе съсредоточена в липсата на шум дотолкова, че да не забележи колко глупаво е постъпила.
- Ще го мисля, когато му дойде времето. Осигурих ни вход, нали така? Не виждам да ми благодариш. - темпото й на ходене беше толкова бързо, че лордът едва я настигаше. Тя дори не забелязваше, че върви толкова бързо.
- Съвсем ли си изгуби ума? - почти кресна лордът. - Не знам кога точно си загубила способността си да разсъждаваш, но ако кралицата разбере, че си напуснала мисията си, идвайки тук, което със сигурност ще се случи, при положение че разгневи онзи гвардеец.. - пое си глътка въздух. - Тогава ще си имаш неприятности.
- Виждаше ли друг вариант? - Кая вдигна ръце раздразнено. - Не се меси в моите работи. Проблемите са си мои и аз ще се оправям с тях.
Първата къща наближаваше и сърцето й отново започна да бие по-силно.
- Не се меся. Обезпокоен съм.
- Е, съжалявам, че нарушавам покоя ти.
Колкото и да му се искаше да продължава да й повтаря колко нехайно се държи, Клеон съзнаваше, че в момента тревогата й й пречи да премисля решенията си, затова сви устни и си замълча.
- Може би трябва да оставим темата за..
Думите замряха в устата му, стопиха се, когато зърна една жена, седнала и приведена ниско над земята.
Кая и Клеон се спогледаха и след момент на колебание пристъпиха към нея с равни крачки. Жената вдигна поглед и в очите й се четяха толкова много болка и изтощение, че главата на Кая се завъртя. Тя сведе поглед към скута на жената, където се открояваше ярко червена панделка, измърсена от сажди.
- Добре ли сте? - поинтересува се Клеон и се наведе, за да сложи внимателно ръка на кльощавото рамо на непознатата. Опитваше се да не я стряска, бе видимо, че е преживяла много.
Устните на жената потрепериха и гърлото й се сви, когато преглътна, след което заговори с тих, дрезгав глас:
- Дъщеря ми. Детенцето ми.. - гласът й се пречупи. - Убиха я. Тя беше малка, беше невинна и.. Тъкмо бе навършила четири години. Детенцето ми, милата ми дъщеричка..
Кая погледна лорда с ужас в очите, а той пребледня. Прокара ръка през лицето си и въздъхна, за да успокои дишането си.
- Съжаляваме за загубата ви. - прошепна той. - Имате ли друго семейство?
- Не, аз.. Живея сама с.. Е, вече съвсем сама. - жената започна да ридае. - Мъжът ми почина преди години, само момиченцето ми си имах, а сега..
Не можа да продължи, защото воплите й прорязаха тишината наоколо.
Клеон й заговори успокоително, а Кая заоглежда града с натежало сърце. Къщи димяха, покривът на най-близката бе срутен, а цели локви кръв аленееха навсякъде - по стените, по земята. Почти не забеляза как към нея се приближават двама мъже - единият имаше рана на бедрото, която бе нескопосано превързана, но все пак кървеше обилно. По другия липсваха наранявания, поне на пръв поглед.
- Сраженията спряха отдавна. - осведоми първият Кая, сякаш не бе очевидно. - Няма какво да намерите тук. Оцелелите са печално малък брой.
Но все пак ги имаше.
И тази надежда й стигаше, за да вирне глава решително и да попита:
- Накъде да тръгна, за да търся оцелели?
Двамата мъже се спогледаха притеснено, но кимнаха към една от здравите къщи. Тази се бе отървала само с няколко изпадали камъни и капки кръв, както и изкъртен улук.
- Върви надясно след тази къща. Повечето оцелели се събраха там, понеже има най-малко разрушения. Ако търсиш някого конкретен, попитай хората. Те ще те насочат.
Кая кимна признателно на втория мъж, защото думите й убягваха, а ръцете й се потяха. Клеон бе оставил жената и сега стоеше до нея, взирайки се в една дървена шнола, покрита с кръв и прах, пред себе си.
- Да вървим. - подкани го Кая и тръгна към мястото, което й бяха посочили. Клеон хвана ръката й - колкото нежно, толкова й здраво, и я накара да спре.
- Аз мога да го направя вместо теб. Не е нужно да идваш. - предложи й той.
- Нужно е. - отсече твърдо тя и отскубна ръката си.