Кая позна гласа и веднага съжали за едно конкретно свое решение.
- Торен. Напомни ми защо не те убих?
Торен се изсмя и допря ножа към кожата й. Тънка алена струйка кръв потече от врата й.
- Жалко, че не го направи. Защото този път нямам нареждания да не те убия.
- Давай тогава. - предизвика го тя. Нямаше начин да я сплаши, колкото и да се опитва.
- Не бързай толкова. Нека си поговорим.
Това не беше опция. Кръвта изтичаше от крака й, а стрелата си стърчеше оттам, причинявайки й неописуема болка. Не че щеше да го признае на глас.
- Нали изпълняваш заповедите на Финик? Бъди послушно кученце и ме убий по-бързо. - процеди Кая през зъби, стараейки се да не мисли за болката, за Силвия, за хаоса наоколо.
- Този път не ме праща Финик, а кралицата. Ако не си забелязала, сме във война.
Е, това никак не беше добре. Доста грубо от страна на кралицата да прекъсва Честването на Танит точно по средата.
- Знаеш ли колко е приятно да те видя безпомощна, след като уби трима от приятелите ми? - продължи Торен, като не мърдаше ножа нито на милиметър. Кая не можеше да направи нищо.
- Те ми се пречкаха, следователно го заслужиха. Но само да знаеш, че да ме повалиш със стрела в крака, когато не съм подготвена, си е доста долен ход.
- Мислех си, че винаги си подготвена. - Торен натисна още малко острието и кръвта шурна, карайки Кая да сдържи стона си.
Изведнъж се чу някакъв трясък и ножът на Торен издрънча на земята. Валор стоеше зад Кая с камък в ръка. Торен лежеше в безсъзнание, а от челото му обилно течеше кръв. Кая дишаше тежко.
- Силвия! - Кая нямаше време да благодари на Валор, защото веднага запълзя към сестра му, която представляваше ужасяващ хаос от червени къдрици и кръв. Стрела бе забита ниско в корема й, отляво, и кръвта й изтичаше бързо. Цялата трепереше, а лицето й беше бледо като кост, покрито с малки капчици пот. Кая се наведе над нея и заоглежда раната, мислейки какво да прави. Ако се опиташе да извади стрелата, можеше да я убие. Но ако не направеше нищо, Силвия така или иначе щеше да умре.
Валор клекна до нея и стисна ръката й. Паниката бе изписана върху лицето му.
- Всичко е наред, Сиси. - прошепна той. - Ще се оправиш, чу ли?
Тя затрепери още по силно и една сълза се търкулна по бузата й.
- Не ме оставяй. - едва пророни.
- Тук съм. С теб съм. Кая, можеш ли да й помогнеш? - очите му бяха умоляващи, пропити с ужас. Сякаш раната бе на неговото тяло.
- Аз... - тя се поколеба няколко секунди. - Ще опитам.
Наведе се над Силвия и постави ръка на бузата й.
- Това ще боли, но трябва да стоиш мирна, разбра ли ме?
Силвия закима. Кая се върна към раната и внимателно хвана с пръсти стрелата. Дори не забеляза кога Уил и Ериан са клекнали до тях. Съсредоточи се и заповяда на ръцете си да спрат да треперят. Беше изваждала стрели и преди, но никога от толкова ключово място. Все пак щеше да се справи. Трябваше.
Стабилизира захвата си и издърпа половин сантиметър. Шиповете разкъсаха кожата и кръвта шурна. Силвия проплака. Кая вдиша и издиша и извади още малко. Шиповете бяха вече отвън и оставаше само върхът на стрелата.
- Още малко, обещавам. - каза тя на Силвия и върна вниманието си върху раната. Изтегли върха бавно и внимателно, а Силвия се загърчи от болка. - Трябва ми нещо да попия кръвта.
Уил скъса част от ризата си и я подаде на Кая. Кръвта намаля, но раната все още представляваше опасност за живота на Силвия.
- Не знам какво друго мога да направя. - призна Кая, докато гледаше пропитите си с кръв ръце.
- Аз мога да опитам. - каза тихо Ериан. - Прикривайте ме.
Тя си пое въздух и се усмихна на Силвия окуражително. След това протегна ръка над раната и измънка някакви неразбираеми думи. Правеше заклинание. От пръстите й заизлизаха сребърни нишки и се запреплитаха над раната. Плътта започна малко по малко да се затваря. Никой не смееше да проговори, а и никой нямаше думи. След като раната се затвори напълно, нишките накараха плътта да се скрепи. Скоро на мястото на разкъсаната кожа остана само дебел розов белег.
- Какво по.. - сълзи потекоха от очите на Валор. Не спря да стиска ръката на сестра си. - Благодаря ти. И на двете ви. Благодаря ви.
Кая постави бързо ръка на рамото му и кимна, а Ериан се усмихна.
- Все пак не трябва да се натоварва известно време. - предупреди го тя.
- Разбира се, ще я пазя.
Кая се изправи мъчно.
- Трябва да тръгвам. - заяви тя.
- Кая, кракът ти. - забеляза Уил. - Можеш ли да ходиш?
- Да. - макар че никак не бе сигурна, тя закуцука към "Трите чайки".
✧✧✧
Как измина цялото разстояние до гостоприемницата, как изкачи всичките стълби до втория етаж, как успя да се довлече до стаята си, беше пълна мистерия за нея самата. Може би нежеланието й повече хора да я виждат ранена бе допринесло. Или може би фактът, че инатът й надделяваше дори над почти нетърпимата, пронизваща болка. Дори когато беше тежко ранена, не можеше да спре да се доказва пред самата себе си. Да се състезава със себе си. Да се изпитва. Беше й в кръвта.
Когато заключи вратата и се тупна изтощено на леглото, отново съжали. Не бе помислила нито да вземе игла и конец от Индже, нито превръзка. Бе твърде заета да стиска зъби и да се прави, че не забелязва притеснените погледи на хората, които подминаваше.
Тъкмо произнасяше под носа си поредната клетва към Торен, който можеше да е жив или мъртъв, не я интересуваше, когато на вратата се почука. Тя изстена и се надигна на лакти.
- Който и да си, сега не е никак подходящ момент. Разкарай се!
- Кая, аз съм, Натаниел.
Тя застина на мястото си и изстена отново, този път по-силно. Все пак събра последните сили, с които разполагаше, и цялата си воля, за да се изправи на крака и да измине няколко ужасно болезнени крачки до вратата. Врътна набързо ключа, захвърли го на земята и открехна вратата. Тогава кракът й поддаде и тя се свлече право в ръцете на Натаниел. Той я хвана учудващо стабилно и двамата стигнаха до леглото с пъшкане.
- Търся те още откакто чух първите писъци. - започна той, докато оглеждаше притеснено раната й. - Стражите откараха леля ми в двореца, тя е добре. - той срещна погледа й и сви вежди. - Но ти не изглеждаш добре.
- Кой, аз ли? - опита се да се засмее, но звукът излезе някак задавен. - Глупости. Супер съм си.
- Кажи ми как да ти помог...
- Потърси игла и конец. И превръзка. И побързай. - изстреля тя, още преди принцът да е довършил изказването си.
- Разбира се. - спря се на рамката на вратата и надзърна към нея. - Ще го зашиеш сама? Не искаш ли да извикам лечител?
- Не! - почти кресна. Натаниел не чакаше втора покана. Изчезна надолу по стълбите.
Върна се с всичко необходимо. Кая го чакаше облегната назад в леглото, навила роклята си до над коленете. Той й подаде първо парчето бял плат, напоено с алкохол, с което да попие раната си, след това и иглата и конеца. За тях се поколеба. Гледаше я как къса конеца със зъби, как го вдява в иглата, как с огромна решителност пробива кожата си. Лицето й почти не трепна. Сякаш го беше правила много пъти преди. А дали наистина не беше? Толкова уверено, толкова естествено, сякаш сплиташе косата си. Натаниел стоеше замаян, все още леко блед, и я наблюдаваше невярващо.
След втория или третия шев тя му хвърли един поглед и се усмихна наполовина.
- Какво има, Ваше Височество? Изглеждате леко блед.
- Как не... - той поклати глава, след което се засмя нервно. - Не усещаш ли нищо?
Тя вдигна вежди.
- Разбира се, че усещам. - сякаш за да потвърди това, тя изпъшка при следващото забиване на иглата. - Просто съм се научила да не го показвам. Уверявам те, че усещането никак не е приятно.
Натаниел сви устни и кимна.
- А кой те рани?
Кая се усмихна широко. Зловещо.
- Един стар приятел.
- Какво? - Натаниел се приведе напред. - Познавала си го? Кой?
- Има ли значение? - тя сви рамене небрежно. - Така или иначе Валор хубаво го халоса с един камък.
- Мъртъв ли е?
- Кой знае. - спокойствието й го убиваше. Той въздъхна и потри с пръсти слепоочията си.
Кая най-после завърши с шиенето и Натаниел й помогна да покрие раната с превръзката. После двамата се отпуснаха. Тя - лежаща назад в тясното легло, а той - седнал в другия му край.
Натаниел знаеше, че трябва да я остави да си почине, да си тръгне, но не го направи. Тревогата, която бе изпитал, когато писъците започнаха, още го тресеше леко. Тя можеше да умре. Можеше да я намери мъртва.
- Дълбока ли е раната на врата ти? - попита той, без да смее да я докосне.
- Не. - казваше истината. Колкото и да бе натискал Торен, не я бе ранил тежко. - Кракът ми, от друга страна, най-вероятно ще се възстановява поне седмица. Кучият син улучи сухожилие, преднамерено или не. - Кая се опита да свие крака към тялото си, но болката я прониза и тя го отпусна както си беше.
- Индже трябва да има някакви мехлеми за по-бързо възстановяване. - отбеляза Натаниел. - Ще поискам и от лечителките в двореца.
- Много си мил. - промърмори Кая, вече унасяща се в дрямка.
- Ей. - Натаниел повдигна брадичката й с пръст. - Преди да заспиш, имам да ти казвам нещо.
Кая измрънка няколко нечленоразделни звука, но все пак се насили да не затваря очи. Натаниел въздъхна и се приведе напред.
- Относно атаката в Нузия. - тук вече Кая изгуби всякакво желание за сън. - Очаква се войниците ни да нападнат до два дни.
- Но... това е много скоро. - тя поклати глава, а безпокойството й нарастваше.
- И аз така си помислих. Не знам защо от Маан са изпратени хора и защо точно днес, на Честването, но предполагам, че стражите от Тихата равнина са видели нашите войници и са докладвали на кралицата. Нещо като отвръщане на удара, все пак сме запознати импулсивните действия на кралицата.
Да, Кая определено ги познаваше по-добре от всеки друг и случващото се не й се нравеше. Нузия щеше да бъде в кръв до два дни, а в Лумерия вече имаше убити и ранени.
- Докладваха ли ти колко точно войници са дошли днес? - попита Кая, като даваше всичко от себе си да остане мирна.
- Предполагаме около стотина. Не са много, а и голяма част от стражите се организираха бързо и повечето от нападателите вече са мъртви, няколко са затворени за разпит. Още не знаем със сигурност броя на убитите, но при всички положения чичо ми е бесен. Ранените също са доста. Верити е една от тях. Ръката й е почти откъсната от рамото й. Не знаем как е станало, тя беше прекалено в шок, за да ми обясни. Баба й я заведе при лечител.
Ушите на Кая забучаха. Сърцето й блъскаше в гърдите й. Болката в крака й вече й се струваше незначителна.
- Мога ли да помогна с нещо?
- Ти си почивай. Ще дойда да те видя при първа възможност. - каза Натаниел и се насили да се усмихне леко. Кая не отвърна на усмивката му, но кимна. - Пази се. - стисна ръката й и си тръгна, отново обещавайки, че ще я посети.
Кая затвори очи и зачака успокояващата прегръдка на съня, но тя така и не дойде. Мина час. Два. Три. Накрая отвори очи и зазяпа тавана. Преброи дъските. След това отново. Смъмри се, задето е позволила да я ранят, прокле Торен още няколко пъти, а Финик - двойно повече, ей така, за всеки случай. Никога не бе напразно.
Бе се съгласила да си почива. Бе обещала на себе си поне да се опита. Изпсува цветисто на глас и се изправи в седнало положение. Потри глезена си около раната, изсъска, но все пак прехвърли краката си от едната страна на леглото и стъпи на земята.
Извади малко пергамент и скоро на шкафчето до леглото й лежеше набързо написана бележка с неподреден почерк, съдържаща следното:
Ако четеш това, значи си дошъл, както обеща. Трябваше да замина. Надявам се да не ми се сърдиш прекалено много.
След половин час, а може би един - времето й се струваше странно течащо, стоеше пред дюкяна на Клеон Малъри.