Кая поизчака Торен да се дотътри до спътниците си и да затвори очите им - да им отдаде последна почит, докато наблюдаваше всичко зад една тухлена стена. Поне това се чувстваше длъжна да го остави да направи. След като той се изниза с бавни движения, изпълнени с болка и жалко куцукане, тя се върна, за да се отърве от труповете.
Занесе ги с нечовешки усилия на усамотено място и запали една факла, взета от изоставената оръжейна в близост до богаташкия квартал. Хвърли горящата факла върху телата им и се загледа в образуващите се пламъци, които танцуваха все по-нагоре във въздуха. След близо половин час, когато се увери, че от труповете не е останало нищо, освен сива пепел, се отправи към града, за да потърси вода - да загаси вече стихващия огън.
По една щастлива случайност започна да ръми, което Кая прие като знак да се прибере. Вероятно минаваше три през нощта. Отми петната кръв по лицето, ръцете и дрехите си, и с възхитителна грациозност тръгна обратно по пътя, все още подразнена от тазвечерната случка.
✧✧✧
Ериан не спеше. Беше се събудила в мига, в който капките затропаха по открехнатия й прозорец. Тя стана, затвори го и се загледа в нощта. Луната огряваше кулите на замъка, карайки го да изглежда почти магичен. Кафеникавият нюанс на сградата сега изглеждаше като топящ се шоколад, особено с дъжда, стичащ се по стените.
Косата й беше сплетена на отпусната плитка, падаща от едната страна на стройното й лице, а перлената й нощница обгръщаше всяка извивка на тялото й.
Тя се размърда малко, след това погледна към вратата на спалнята си и се заслуша. Входната врата се отвори бавно, с леко скърцане, и Ериан чу въздишката на Кая откъм коридора. Почти изтича до нея, питайки се какво прави е правила и тази вечер до толкова късно.
Кая се стъписа, щом я видя, и внимателно свали мокрите си обувки.
- Будна си. - прозвуча по-скоро като въпрос.
- Спя леко. Дъждът ме събуди. - обясни Ериан. Известно време двете се гледаха безмълвно. - Ти какво прави?
Нямаше друг начин, освен да я излъже, и това я влудяваше.
- Днес посетих странноприемницата, онази на няколко пресечки от вещерския квартал. - отговори съвсем невинно, без да смее да свали пелерината си и да разкрие бойния си костюм, заедно с оръжията си.
- Хм. - изглежда й повярва. Изненада се, но й повярва. - Без мен?
- Ти имаш нужда от почивка. И без това ставаш прекалено рано.
Вярно беше. Ако Кая я беше взела със себе си където й да е, на сутринта Ериан щеше да прилича на ходещ призрак. И в никакъв случай нямаше да бъде в кондиция да служи на Негово Височество принца.
- Мога да пропусна съня си някоя вечер. Дори и само една. - каза Ериан, усмихвайки се. На Кая също й бе нужен сън. Доста от него. Не беше спала добре нито веднъж откакто беше пристигнала в Лумерия.
Последва кратко мърморене от страна на младата помощничка на Натаниел, че Кая на нищо не прилича и не можела да си легне с мокри дрехи. Затова я изпрати право в банята и отиде да спи, а Кая се увери, че вратата е заключена, преди внимателно да се разоръжи и да цопне във ваната.
✧✧✧
Слънцето още не бе изгряло напълно, когато Кая закрепи кинжала си под панталона си и се присъедини към Ериан за закуска.
- Каква приятна изненада! На какво дължа компанията ти днес? - попита Ериан, след това отхапа от една бухтичка с мармалад. Пудра захар се посипа по чинията й.
- Имам планове за днес. - осведоми я Кая, награбвайки буркана със сладко.
- Така ли? Какви?
- Мисля да отида в планината. Нещо като поход.
Всъщност щеше да тренира. Докато ръцете й не станеха целите в мазоли, докато краката й не поддадяха. Като наказание от нея за нея. Предишната нощ се беше разсеяла с разходките си достатъчно, че да допусне да я проследят. Нямаше значение колко пресечки са вървели хората на Финик зад нея, а че командирът им би се възползвал от всяка една секунда. От всяка информация за нея, която са попили. Всяко нейно движение, което са видели. А Кая пусна единия да си върви. Да се върне и да докладва всичко случило се. Дишащ. Жив. Тогава я беше водил гневът й. Жаждата за тъй сладко отмъщение, което чакаше от години. Но дали не беше постъпила глупаво и безразсъдно?
Сега като се замислеше, нямаше много логика да пуска Торен. Посланието щеше да бъде по-ефективно, ако никой от малката им групичка не се бе върнал в Маан. Каква глупачка. Егоистична, себична, неразумна глупачка.
Освен това, повалянето на тримата стражи общо й беше отнело доста повече време, отколкото обикновено. Поне тя така си мислеше. Беше се отпуснала. Беше пропускала тренировките си няколко дни подред. Това не беше добре. Беше трагично. Абсолютно недопустимо. Ако можеше да се повали в несвяст със свой собствен шамар, щеше.
- О, чудесно. Доста ме изненадваш в последно време с идеите си, но тази ми харесва. - произнесе ведро Ериан, докато дояждаше последния залък от бухтичката си.
Кая й се усмихна.
- Ще ме придружиш ли до замъка? - запита Ериан, а приятелката й едва не разля чашата си с чай по ризата си.
- Не мисля, че съм в достатъчно приличен вид.
- Сякаш стражите се интересуват от подобни незначителни подробности. - отвърна Ериан небрежно и стана от масата. - Дояж си закуската и да вървим.
Колкото и да не й се искаше, Кая беше принудена да приеме. И го направи. Смени панталона си с най-приличния, който успя да намери в гардероба на Ериан, и сплете косата си на плитка, стигаща чак до кръста й. И двете потеглиха бавно към двореца.
✧✧✧
- И така, имаше ли мъртво пияни непоносими мъже вчера? - пошегува се Ериан. На Кая й трябваха няколко секунди да разбере за какво говори. Няколко секунди, за да си припомни лъжата си от снощи.
- Не повече, отколкото в Рентис. - това беше вярно, ако заменеше "Рентис" с "Маан". Кая бе изпращана да следи хора по кръчмите често, и се беше нагледала на какво ли не. Нищо след тези злощастни и крайно неприятни вечери не можеше да я изненада. Само с мисълта за потните старци, които й се бяха предлагали, когато те самите не можеха да говорят както трябва, й се гадеше. Нямаше начин положението тук да е по-зле. Макар да не беше стъпвала в тукашна кръчма. Поне не още.
- И все пак, вероятно е било голямо шоу. - ухили се Ериан.
- И представа си нямаш. - и тя си нямаше. - Откога се познавате с Уил? - побърза да смени темата и наблюдава как очите на приятелката й светват.
- Видяхме се в първия ден, когато водачът на стражата го развеждаше из двореца. Беше пристигнал в града два дни по-рано от Латар, за да служи на семейство Албертин и кралството. В редките моменти, когато го освобождаваха от смяна по-рано, го развеждах из градините, из някои стаи в двореца, обяснявах му неща, за които ме помолеше. Тоест, се познаваме от девет месеца, още откакто работи тук.
- А ти откога работиш за Негово Височество? - поинтересува се Кая.
- От четири години. Тогава бях още на осемнайсет. Първоначално ме наеха като работничка в кухните, но още след първата седмица принц Натаниел ме извика като негова лична помощничка. Заради семействата ни. Семейство Виастен са доста близки с Албертин и от над двеста години са положили клетва да им служат, да не възникват конфликти и т.н. - обясни Ериан с известна гордост в гласа.
- Той толкова добре ли се държеше с теб в началото, колкото и на бала?
- Още от самото начало. - отвърна помощничката и се усмихна. - Никога не се е държал зле с мен. Нито с когото и да е от подчинените му.
Кая не знаеше как да й отговори. Все още нямаше нито едно доказателство срещу Натаниел, нито дори една причина да го сметне за негоден престолонаследник. И това я влудяваше.
- Кая, не можеш да се скатаваш всеки път щом подхванем темата за Натаниел.
- Аз не се...
Ериан сложи пръста си върху устата й, карайки я да замълчи. Кая вдигна вежди.
- Виж, може и да не си някоя лейди или принцеса на кралство - защото принцеси не е имало от войната насам, но все пак принцът те покани на танц. А това, скъпа моя, е повече, отколкото групичката дами около него би могла да постигне през целия си живот.
Кая въздъхна. Наистина й беше по-добре да отбягва тези разговори.
- И какво от това? Беше веднъж, само една вечер, Ериан, и не планирам да се случи отново.
И двете вече видимо снишаваха гласовете си, защото доближаваха портите на двореца.
- Мога да го питам дали той мисли по този...
- Да не си посмяла! - почти изкрещя Кая, вече крайно обезпокоена. - Все още имам онези шишенца с отрови и с удоволствие бих ги употребила докато спиш.
Ериан се засмя и поклати глава.
- Само се шегувам.
Помощничката на принца се поклони леко на стражите пред портите, сред които беше и Уил. По неговите устни се разля топла усмивка, но той не посмя да напусне поста си. Ериан беше на път да се сбогува с приятелката си и да влезе навътре, когато от един от прозорците се показа не някой друг, а Негово Височество принц Натаниел. Кая побърза да се обърне настрани, надявайки се да не я забележи.
- Госпожице Виастен, бихте ли била така добра да вземете бялата ми риза от перачката? Онази със златните нишки, не грозната. - провикна се Натаниел, привеждайки се леко напред.
Ериан се поклони дълбоко, без да успее да сдържи кикота си.
- Разбира се, Ваше Височество.
След това постави бърза целувка на бузата на Кая, мърморейки й нещо като приятен ден, и се забърза към пералното отделение. Кая се врътна на пети и заслиза обратно по стълбите. Не искаше дори да се обръща назад, където принцът все още стоеше на прозореца, следейки всяко нейно движение.