Лъч надежда

22:00

Часът наближаваше. Бе време Дана бързо да измисли план за действие, тъй като лъжата, че ще се види със Софи отпадна. "Дано Софи не ме мрази.. много", помисли си тя и започна да обмисля други варианти.
"Добре, как бих могла да се измъкна, така че.."
-Дана, аз излизам. - думите на майка й я прекъснаха и, честно казано, стреснаха.
-Ъъ, к-къде отиваш? -смотолеви тя.
-Ще се събираме с колежки на вечеря.
"Боже, какъв късмет извадих!", помисли си Дана.
Майка й работеше като шивачка в една малка фирма. Не беше добре платена работа, но със средното си образование и напредващата си възраст (42) това беше най-доброто, което можеше да намери.
Лариса не инструктира дъщеря си да не излиза, тъй като, ако трябва да сме честни - Дана постоянно четеше нещо и много рядко излизаше вечер. Предпочиташе да си стои в тях и да пътува между светове чрез книгите.

Лариса се спря на вратата и се замисли.
-Знаеш ли, има слухове, че ще затварят библиотеката.
Това й дойде като гръм от ясно небе.
-Моля?Как така?
-Имало спречквания между кмета и управителя на библиотеката. Нали знаеш, сигурно става въпрос за пари или на кмета му трябва сградата за нещо друго.
-Но какво ще правим тогава?Знаеш, че не мога да си позволя да си купувам книги.
-Ще намерим начин. А и това е само слух. Хайде, лягай си.
Дана се върна в стаята си и зачака майка й да се отдалечи. Преди да излезе, реши да погледне в огледалото. Късата й, кестенява коса не беше сресвана от сутринта. Сините й очи блещукаха нетърпеливо на светлината от нощната лампа. Дана приглади дрехите си и грабна раницата.
"Да видим до какво ще доведе това."

Беше пълнолуние. За Дана, луната бе нещо магично и, когато я погледнеше се питаше "Дали сега и той я гледа?" Под "той" се имаше предвид сродната й душа. Дана често си мислеше за Него и се питаше какво ли прави в даден момент. Понякога се питаше дали пък изобщо съществува или тя ще си умре сама и..
Унесена в размисли, Дана стигна до мястото. Видя две коли в далечината - бяха сравнително близо една до друга. До сградата имаше ниски храсти, което не беше проблем за Дана, тъй като тя се побра зад един от тях. Зачака.
След може би около 5 минути вратата на една от колите се отвори. Излезе млад мъж, който говореше по телефона и се оглеждаше. Дана не успя да чуе какво казва, понеже бе твърде далеч, но в същото време видя как.. чакай, това кмета ли беше? Дана трябваше да се приближи. В същото време забеляза още една фигура, която обаче бе скрита зад отсрещните храсти и наблюдаваше.
"Стига бе.", учуди се Дана. "Колко хора знаят за тази бележка?!" Тогава й присветна "Това е той!Трябва да е той.Момчето от днес.. оф, той е по-близо и ще чуе."
Дана започна да обмисля как да му покаже, че е там пък току виж я познал. Показа се за части от секундата и бързо се скри. "Добре, сега или той, или те ме видяха."
Не се чу шум. Чуваха се единствено приказки, двамата мъже говореха помежду си и Дана умираше от яд, че не може да ги чуе.
Тя понечи да погледне отново, когато се чу изстрел.

Дана замръзна. "Това е пиратка. Просто пиратка. Не мърдай. Не дишай." Тя притвори очи и се опита да успокои дишането си. Едната кола запали и тръгна, но от другата не се чу нищо. "Не. Не. Не. Аз не станах свидетел на убийство. Всичко е наред, Дана. Успокой се."
В това време се чуха стъпки. Някой определено се приближаваше към нея.