48

752 54 15
                                    

В колата бе настанала пълна тишина, нито един от двамата не издаваше и звук. Джимин се бе облегна на вратата, зареял поглед в пустите полета до пътя. От време на време очите му се прехвърляха на размазаните образи на голите дървета. Картинката бе някак тъжна. Зимата наближаваше и свежото зелено бе заменено от нюансите на жълто и кафяво. Сякаш животът напускаше земята, спотайвайки се някъде под нея, в очакване на пролетта.

И на Джимин му се щеше да изчезне. Да се скрие докато не настъпи хубавото време от годината и щастието и спокойствието да го залеят. Да бъде обичан и да обича без да се страхува.А той се страхуваше.

Страхуваше се от всичко и нищо. От нищото, което щеше да остави Юнги след себе си.

- Имаш ли пари? - Джимин се сепна и надигна глава, поглеждайки го. Кимна леко, но явно не успя да убеди другия.

Юнги се пресегна и отвори жабката. С едната си ръка държеше волана и управляваше колата, а с другата ровеше вътре. Очите му се местеха ту на пътя, ту на съдържанието.

Скоро успя да открие това, което търсеше и го подаде на Джимин. Бял пощенски плик, разкъсан отгоре. Вътре имаше пари.

- Вземи ги, надявам се да стигнат. Ако не - ще ти пратя.

Парк кимна леко и се наведе, за да ги прибере в раницата в краката си. Обикновено не би приел толкова пари, но не желаеше да спори.

- Разбира се, ти няма да седиш толкова дълго, нали? - Чернокосият не получи отговор на въпроса си и продължи. - Знаеш, че ще ми липсваш, нали, съкровище? Не знам как ще...

- Стига, Юнги - промърмори Джимин, обръщайки се към прозореца отново, - не ми се слуша.

Мин стисна устни, но си замълча. Родният град на Джимин бе на около два часа път. Прекараха ги в мълчание.

***


Мино потропваше нервно с крак, бъркайки кафето си. Техюнг закъсняваше и момчето започваше да се тревожи, че изобщо няма да се появи. След хилядите позвънявания и посещения, Ким най-сетне се бе съгласил да поговорят.

- Къде се бави толкова?! - изпръхтя Мино и отпи голяма глътка кафе.

- Май трябва да ти намалим кофеина, а? - Тъмнокосият мъж до него се подсмихна и сложи ръката си на бедрото му.

- Много ме изнервя! Как мразя несериозни хора! - нареждаше Мино разгневено. Другият не свали усмивката от лицето си. Ръката му се премести на бузата пред него и той я дари с милувка.

САМО МОЙ /YOONMIN/Where stories live. Discover now