Nil dēspērandum auspice speī

Под егидата на надеждата, не се отчайвайте

Вълните на кристално синьото преливащо към зелено море се разбиваха в сивите скали, намиращи се близо до градския плаж. Звукът беше хипнотизиращ, пренасящ те извън границите на този материален и изпълнен с болка свят. Слънцето, все още високо, загатваше, че бе пладне. Недостижими и безгрижни, гларусите се рееха и заедно с порещия ги вятър се виждаше, как свободата се просмуква в крилата им. Гората беше все така спокойна и само шумоленето подсказваше за изпълнения с емоция танц на зелените листата.

На високата скала виждах двама души, единият от които лежеше на ръба с ръце зад главата. Това бе моят най-добър приятел, когото можех да позная от километри разстояние и който явно още не се беше събудил след снощния алкохолен туризъм. До него стоеше приклекнала фигура, облечена в черно с качулка на главата, така че човек да не може да разпознае личността, която се спотайваше отдолу. Въпреки това, аз знаех отлично кой е и тръгнах с бавни, изпълнени с усилие стъпки към тях.

Бяхме свързани с мъжа, който лежеше на скалата, още от момента на раждането ни. Поехме глътка въздух и видяхме за първи път светлината заедно. Оттогава сме почти неразделни и през всички тези години се подкрепяхме взаимно. Но поредица от, на пръв поглед, случайни събития доведоха до този съдбоносен момент.

Всичко започна, когато бяхме шести клас. Учихме в едно и също основно училище, в центъра на нашия прекрасен град. Бяхме в час и госпожата предаваше, привидно разочарована, нов материал по математика. Тя беше забелязала, че ние телом бяхме в час, но духом се намирахме в часовника над дъската, който отброяваше минутите до нашата свобода. Звънецът би и развълнуваната тълпа излезе навън за тази тъй желана и дългочакана почивка. Детска глъч се лееше из двора на училището, така заразна за хората, минаващи покрай него, че самите те си спомняха за своите преживени невинни години.

Аз, заедно с приятеля ми, играехме на гоненица с останалите си съученици и тъкмо се бяхме скрили зад паметника на нашия патрон на училището, когато забелязах с периферното си зрение някого. Едно болнаво на вид момче, с изпито лице, стоеше приклекнало зад една пейка и ни следеше внимателно, сякаш хиена чака своята вече мъртва плячка. Торнадо от чувства вътре в мен се надигаше – непоносимата горещина на яростта, със смес от буцата на тъгата и щипка страх.