Redemption

Chapter 54 - Pother

Прокарах ръка по дървения рафт, който толкова гладко галеше крайчеца на пръста ми и дървото така ми напомняше на фигурките, които правехме с баща ми като бях дете. Той дялкаше дърво по цели нощи, само за да ме изненада на сутринта и да види усмивката на лицето ми. Радваше ме без повод, единствено с ясната си проява на обич. И  ме научи, че така трябва да изливаш любовта си. Всекидневно, чисто, простичко. И никога няма да останеш неоценен.

Понякога ми липсваше да погледна през прозореца и да видя залязващото слънце. Под земята се чувствах като в затвор. Не можех да усетя природата, не можех да се почувствам човек. Единственото човешко, което се проявяваше, беше жестокост. Затова сега доста често надничах през прозорците в Провидение и гледах гората, представяйки си, че точно тя е краят на света. Че отвъд нея няма хора, няма врагове, власт и сила, че светът е прост и приятен, че слънцето изгрява всяка сутрин, добавя позитивна емоция към така лесния ти живот и залезът завършва този ден с ярки пламъци от червена красота, които ти дават енергия за звездната нощ. Колко е хубаво въображението! Колко скромна може да бъде една мечта!

Да се наслаждавам на залезите истински и да осмислям всяка си секунда, в която съм жива и дишам и съм. Просто съм.

Да бъде понесена от вятъра и дори да не поглеждам накъде ме води, защото чувствам безопасност. 

Гледна точка на Дерек

Нито аз, нито Кристъл имахме представа към къде точно сме се запътили. Нямахме особено опит в това да излизаме от Обсег и лично аз се чувствам като куче без каишка. Може би с Изстрел си приличаме по нещо. Снощи поне почувствах нещо повече от кучешката радост към свободата. Добре че я има Кристъл. 

Има голяма възможност да умрем, или да открием Хейдън и Хари мъртви. При тази мисъл ме обземат тръпки. Дори паника. За жалост и за мое щастие съм разчитал на Хари през цялото си съществуване в Обсег и когато свикнеш някой да прави нещо вместо теб, да те предпазва по някакъв начин, ти става лесно и светът отвън не ти се струва толкова лош, защото имаш една стена, която е твой гръб и опора. Тези неща естествено не бих ги споделил, за да не се чувствам още по-жалко и хората да ми се присмиват, че съм голям мъж, който не е обучен да се защитава като хората. 

И мен ме е срам от себе си, да. Казах го, дори наум. Щом дори семейството ми е избрало да ме изостави пред това да ме носи на гърба си, значи наистина не си струвам усилията, нито времето. Аз имам известни мисли в главата си за мен и Кристъл, но нормална ли е такава връзка, която е базирана на подигравки и коментари, дори на шега, които тайно знаем, че са истина. Не мога да кажа, че и се обиждам за това, че е честна с мен. Може би заслужава нещо повече все пак...