The Lady In Red

Chapter 1

     Талия
Намирах се в болничното отделение, в прегръдката на непознат, отказваща всякакви прегледи и прочиствания на раните, от които течеше кръв и цапаше всичко наоколо, но на мен не ми пукаше. Исках само проклетите доктори да излязат и да кажат, че те са добре и са се разминали на косъм. Това трябваше да бъде нашата вечер като семейство, но явно съдбата има други планове.

Няколко часа по - рано
Отново беше време за едно от онези тематични партита, които организирах за моите спонсори, както и за клиентите и персонала на клубовете. Бостън е доста студен през тези месеци, но тематиката беше "Бал с маски", а аз имах идеалната винено червена рокля, с паднали рамене и цепка от лявата страна. Майка ми е една от най - добрите и успешни шивачки в града. Винаги тя е шила дрехите ми, а аз винаги съм успявала да помагам с каквото мога, докато тя успее да се развие и да изкарва добри пари. Баща ми е пилот и често отсъства, затова през повечето време сме аз и майка ми, но две седмици е в отпуск и съм много щастлива, че ще може и той да присъства на партито. Брат ми - Алваро е с 3 години по- голям от мен и съвсем скоро ще се ожени за годеницата си Клементина, с която очакват първото си дете през август другата година. Те решиха да останат в дома ни в Мексико, когато ние решихме да дойдем тук. Майка ми и Клементина не се спогаждаха много в началото, но след време това се промени, когато разбра колко много означава тя за него. И като говорим за нея - чух почукване на вратата от нейна страна, тъкмо приключила с грима си.
— Прекрасна си — дойде и ме прегърна. — Оправих маската ти и имам малка изненада за теб — излезе от стаята и след малко се върна с червена и плоска правоъгълна кутия.
— Какво е това? — попитах, докато го отварях. Бяло болеро с пух, на което имаше малка брошка в единия край.
— Никога не знаем какво светът ще ни поднесе и трябва да сме готови за всичко, затова с баща ти решихме, в случай, че нещо се случи с нас, това да ти напомня, че винаги се гордеем и ще бъдем до теб, каквото и да се случва — помогна ми да го сложа. Нямах никаква идея какво я беше прихванало и защо говори така сякаш умира, но определено не искам да мисля за това. Знам, че ще доживее да види внуци и от двама ни с Алваро. Чу се автомобилен клаксон и знаех, че баща ми ни чака с колата отпред. — Чакаме те долу, mija — усмихна се и излезе. Аз обух черните токчета, които бях приготвила, взех маската и малката чантичка, в която беше телефона ми и още няколко неща. Взех стъклените плакети, на които беше речта ми за тази вечер и няколко такива с благодарности, които щях да раздам на спонсорите си и тръгнахме.
Когато пристигнахме, повечето хора бяха отвън и пиеха шампанско. Не сме закъсняли, но през повечето време гостите идват по - рано. Баща ми ми отвори вратата и ми помогна да сляза. Започнах да поздравявам всички с широка усмивка от любезност и защото това ми харесваше - да знам, че родителите ми са до мен и имам успешен бизнес с хора, които си разбират много добре от работата. Ресторанта, в който се състоеше цялото събитие беше доста изискан, което беше доста подходящо за тематиката на партито.
— Искам да благодаря на всички, че за поредна година пожъваме такъв успех. Без вас нищо от това нямаше да се случи — усмихнах се, цялата зала се изпълни с аплодисменти. — Искам да благодаря на моите родители, които са заедно тук с мен, че ме подкрепят във всичко и без тях нищо от това, което съм постигнала нямаше да е реално. Сега искам да ги помоля да се качат тук при мен — усмихнах се с топла усмивка и щом нашите се изправиха, всички започнаха да им ръкопляскат. Аз приготвих плакета им и щом се качиха ги прегърнах.
— Благодаря ви за всичко — на мама очите отново плувнаха в сълзи, но успя да се овладее и се усмихна.
— Гордеем се страшно много с теб — остатъка от вечерта премина в раздаването на останалите плакети и забавление. Понеже нашите бяха пили се наложи аз да карам към вкъщи и слушах песен на Камила Кабейо и си припявах, когато видях бързо приближаващи два чифта фарове приближаващи стремглаво към мен. Уплаших се и рязко завих, но се забих в мантинелата. За момент загубих съзнание, но успях да се осъзная до толкова, че да се обадя за линейка. Чух как една кола набива спирачки и човекът слиза от колата. Аз се опитах да се обърна, за да видя баща ми, но единственото, което успях да видя бяха стъклата, забити в лицето на майка ми близо до очите ѝ. Врата ме болеше и имах няколко рани - една на челото и някакви порязвания по ръцете от стъклата. Момчето почука на прозореца и викаше нещо отвън, което звучеше като "добре ли сте" и "можете ли да отворите вратата". Аз успях, а той веднага ме измъкна от колата, след което се чуха сирени. Видях как колата започва да дими. Едва се държах на краката си и ако не беше непознатият, който ме държеше през цялото време, вече щях да съм на земята. Изкараха родителите ми от колата, на нито един от двамата не им личеше, че дишат. Качиха ги в линейката и се опитах да се кача и аз, но не ме пуснаха. Спасителят ми ме задърпа към колата му и ме сложи на предната седалка, след което се качи и той и тръгнахме към болницата. През цялото време ми задаваше въпроси от сорта на "Какво се случи", "Добре ли си", "Имаш ли нужда от нещо", а аз просто стоях и го слушах, държейки се за врата. Не знам дали беше заради шока от катастрофата или припадах, около него светеше бяла светлина, очертаваща всички негови извивки и той беше прекрасен. След като се осъзнах той спираше пред болницата, когато сваляха нашите от линейката. Аз хукнах след тях и когато ги вкараха в операционната, две сестри ме наобиколиха и ме молеха да ме прегледат, а аз отказвах, след което дойде и спасителят ми, на когото дори не му знам името. Помоли ги да ме оставят, че после ще им позволя, сега трябвало да се успокоя. Прегърна ме и седнахме двамата на столовете в коридора пред операционната. Главата ми се въртеше, очите ми пареха от сълзите, напиращи да излязат.
— Талия? — чух гласа на брат си, чиито очи щяха да изскочат от притеснение. В момента, в който станах да го прегърна се свлякох на земята и загубих съзнание. В съня си видях нашите, които бяха толкова близо до мен, но започнаха да се отдалечават и не след дълго се изгубиха в светлината, когато отворих очи. Светлината от лампата беше толкова силна, че изгаряше очите ми. Имах шина на врата си, раната на челото ми беше превързана и имах абокат свързан към ръката ми. Наддигнах леко глава и видях брат ми и непознатия красавец да се прегръщат. Когато се отделиха Алваро ме погледна и веднага се залепи за мен.
— Ще повикам доктора — подхвърли момчето и излезе от стаята.
— Нашите как са? — беше първият въпрос, който имах нужда да задам и последният въпрос, на който исках да узнам отговора.