A Royal Story(BG Fanfiction)

👑He is Her Safe Place👑

Гледната точка на Елиза:
   Викингите, нападнали двореца, бяха безскрупулни. Не познаваха милостта и съжалението. Уплаших се. Мисълта, че можеха да наранят Лиъм, ме плашеше. Болеше ме. Повече от проклетия удар в главата ми. Нямах спомени за случилото се. Когато затворих очите си, всичко потъна в дълбок мрак. Сякаш, бях заспала. Сънувах. Сънувах, че с Лиъм отново бяхме заедно и сме по-щастливи от всякога. Сънувах, че се взирам в халката на безименния си пръст, а ушите ми долавяха детски плач. Мислех, че отдавна бях преминала в Рая, но изведнъж чух името си. Заслушах се. Напрегнах слухът си. Някой отчаяно повтаряше „Елиза”. Усетих тъгата, болката, страданието и страхът в гласа му. Напрегнах се да отворя очите си, но беше изключително трудно, защото опитът доведе до адски силна болка в главата ми. Когато спях, не я усещах. Защо трябваше да се събуждам? Спейки, беше безболезнено. Не исках да отварям очите си. „Елиза, моля те, принцесо, събуди се.”. Принцесо? Само Лиъм ме наричаше „принцесо”. Защо искаше да отворя очите си? Знаеше, че ако го направя, ще ме заболи. Защо искаше да ме нарани и да страдам? Не исках да се подчиня на това, което казваше. Исках отново да достигна онова блажено място, където мисля, че бях изключително щастлива. Бяхме женени, имахме дете, всичко беше перфектно. Това беше мечтаният свят. Исках да остана тук завинаги, но гласа му… разколебаваше ме. Звучеше ужасно натъжен. Страдаше. Усещах отчаянието му. Викаше името ми. Молеше ме. Извиняваше се. Казваше, че ме обича… или само така си въобразявах. Може би трябваше да го послушам. Трябваше да отворя очите си, за да погледна в неговите красиви кафяви ириси, които можеха да хипнотизират всеки. Е, щом Лиъм искаше това толкова силно, тогава аз бях длъжна да…
   Силен шум, пищене в ушите, пронизваща болка и бяла светлина. Събудих се. Изстенах, заради всичките неприятни усещания в тялото си. Фокусирах зрението си и срещнах разтревожените погледи на Лиъм и Зейн, които се бяха надвесили над тялото ми. И двамата плачеха. Погледнах надолу, виждайки изцапаните, скъсани и окървавени дънки. Блузата ми беше скъсана, сякаш някой я беше срязал, използвайки остър, студен, метален нож. Насилих се умствено да претърся тялото си. Всичко ме болеше, но най-важното беше, че нямаше никакво неприятно чувство между краката ми. За щастие, негодниците, които дръзнаха да нападнат двореца, макар че ме бяха цапардосали, не се бяха възползвали от предоставената им възможност. Не бяха отнели невинността ми, почерняйки ме. Погледът ми попадна върху мъж, непознат, облечен с бяла престилка, който държеше листи в ръцете си. Лекар, предполагам. Гърлото ми беше пресъхнало. Погледнах към чашата с вода, оставена на нощното шкафче до леглото ми, надявайки се, че ще бъда разбрана. Бях. Лиъм взе чашата, помогна ми да се изправя и няколко глътки от приятно хладната течност допълнително ми помогнаха да се съвзема. Усещах се изтощена. Сякаш ме бяха лишили и последната капка енергия.