Because she was here...

Глава 1~Как сме, пенсионерке Алиса?~

-Добре.-казах на шефа си, г-н Уилсън, и станах.

Трябваше да отида в стая 105, където щях да оправям.Взех всичко необходимо и тръгнах с количката. Отворих стаята, а вътре миришеше отвратително на алкохол и цигари. За пореден път се ужасих.

-Извинете?-попитах и влезнах.

-Кхъм, да?-попита човека.

Беше едър, държеше цигара в ръка и пиеше бира с другата. От него се носеше ужасна миризма.Идеше ми да повърна пред него.

-Аз съм камериерката, идвам да почистя, все пак имате ли нужда?Знаете, че тук е забранено пушенето в стаите, нали?-попитах, изкарвайки нещата от количката, които ще са ми нужни.

Тази стая беше ужасна и си нямах идея как ще я почистя.

-Да, знам. Имам нужда затова съм Ви и повикал.И какво ще направите?-попита мъжа.

-Има глоба.-опитах се да изясня спокойно на човека, но нямах търпение да си тръгна.

-Нека ми я включат в цената на престоя, до утре ще съм тук.-каза той ядосано и стана от стола, изгасвайки цигарата.

-Добре, а сега имам работа, бихте ли излязли?Вие казахте, че искате да почистя.-казах раздразнено, а той се облече и излезе.

По пода имаше празни бутилки от бира и фасове от цигари. Исках по-бързо да се прибера, но явно ще седя тук още доста. Мразех да има такива клиенти на хотела-неподдържани.

След два часа мъчение и борейки се да изчистя стаята и измия тоалетната, най-сетне свърших.
Оставих количката на мястото си, махнах униформата си и сложих нормалните си дрехи, дънки и пуловер. Пуснах русо-кафявата си коса надолу и излязох от хотела. Силен вятър издуха косата ми, а тя се разпиля навсякъде.Нямах търпение да се прибера.

Исках да избягам тийнейджърксото в себе си. Според майка ми и баща ми вече беше време, да започна собствен живот.Заплатата ми беше нормална за Лос Анджелис. Бях добре финансово, а майка ми и баща ми също ми изпращаха пари. Докато чаках на светофара, си мислех какво да си направя за вечеря. Утре сутрин имах лекция, която не исках да пропусна.

Пуснах телевизора, докато чаках картофите да се изпекат, а телефона  ми звънна, докато седях на дивана, гледайки "Сам вкъщи". Беше двадесети декември и скоро наближаваше един от най-любимите ми празници.

-Ало?

Беше Ем. Тя e най-добрата ми приятелка, откакто се помня. Със сигурност бяхме две противоположности.

-Ало.-отговорих аз.

-Как сме, пенсионерке Алиса?-попита тя.

-Добре съм. А ти?

-И аз съм добре.

-Знаеш ли, ако искаш ела в нас. Правя картофи. Направо ако искаш остани за вечерта?-предложих.

-Ще бъде супер.-каза тя и затвори.

Редовния и номер, да ми затваря. Станах и нарязах още картофи, защото знаех че тези няма да стигнат. Бях с тениска и клин, а косата ми беше на кок, както обикновено.

Избрах да гледаме "До всички момчета които съм обичала", защото и двете отдавна се каним да го гледаме.

-Здравей.-казах аз, а тя ми се нахвърли в прегръдка.

-Откога не съм те виждала!-извика ми тя, а аз също я прегърнах.

-Здрасти и на теб.-казах и затворих вратата.

-Апартамена ти е божествен!-каза тя, все едно никога не е идвала.

-Успокой се.-казах аз и се засмях, влизайки в хола.-Виж кой филм съм подготвила.

-Ааааааа!-извика тя, а аз извъртях очи.

Имаше прекалено много еуфория в нея, както всеки път.

-Е, разкажи ми.-казах и седнахме на масата, за да ядем.

-За?-попита ме тя.

Кафявата и коса беше в чинията ѝ.

-Как може да си слагаш косата в яденето.-казах аз, а тя се засмя.-За Лукас, глупачке.

-О, ами. Доста дълга история.-каза тя, връзвайки си косата на кок.

-До утре сутринта си тук.-напомних и.

-Е, започвам.

Щеше да бъде дълга вечер.