one hundred and twenty four

1.2K 208 8
                                    

веднага щом г-жа мин влезе в болничната стая, бързо се затича към леглото на сина си и хвана ръката му. юнги бе в съзнание, но бе малко сънен, заради болкоуспокоителните.

- юнги, добре ли си? как се чувстваш? боли ли те? - загрижената майка веднага започна да задава въпрос след въпрос. - господи, какво се случи? кой те рани така?

юнги не и отговори, а само се усмихна едва забележимо и стисна ръката на майка си.

- не го напрягай, мила. - обади се бащата на юнги, приближавайки се до жена си. другите също се насъбраха около леглото с усмивки на лице, макар и да им се плачеше. не искаха да тревожат юнги. - трябва да си почине, не го разпитвай сега.

юнги се усмихна на баща си и започна да оглежда хората, които бяха около него. усмихна се на приятелите си, които му отвърнаха със същото. намджун бе готов да се разплаче, но джин не му позволи, като стисна силно ръката му. уедни и хосок също едва сдържаха сълзите си, а задачата да ги успокоява бе възложена на техьонг.

обаче юнги веднага забеляза, че нещо важно липсваше. някой.

-джимин... къде е джимин... - попита юнги, но никой не му отговори. - къде е... нали... не му се случило нещо? добре ли е? ранен ли е?

- аз.. ще го доведа. - каза джин и погледна към намджун, който кимна одобрително.

когато сокджин излезе от стаята, джимин все така седеше на пода, плачейки. той въздъхна и сложи ръката си на рамото на момчето, карайки го да надигне глава.

- джимини, юнги иска да те види... затова, моля те, ела..

BESTIES , YOONMINWhere stories live. Discover now