❤Creepy texting❤(Vkook)

Creepy pain...

Техьонг все още не проумяваше защо Куки изпитваше удоволствие от болката.
Тае се надигна и седна до Джънгкук. Малкото момче го изгледа с недоумение и леко раздразнение. Куки също вече бе в седнало положение, с въпросителен поглед насочен към Техьонг.

- Разкажи ми!-каза с почти заповеднически тон Тае.

- Да ти разкажа какво?-запита Джънгкук сякаш не знае.

- Разкажи ми защо си такъв, какъвто си.-оточни Техьонг.

- Наистина ли искаш да знаеш?-запита сериозно Куки.

Техьонг само кимна и остави говоренето оттук натам на Джънгкук.

- Като бях все още малко хлапе, толкова че да не разбирам почти нищо, сънувах и мечтаех. Пред прозореца на стаята ми имаше дърво, което простираше клоните си до небето. Бяха като протегнати ръце. Гледах как слънцето оцветява листата с нови и нови нюанси на зеленото. Вятърът ги караше да танцуват, провирайки се между тях.

На лицето на Джънгкук се появи сянка от усмивка, повече приличаща на спонен.

Мислите на Техьонг
Той го виждаше. Гледаше през мен и виждаше дървото отново през онзи прозорец. Усещаше полъха на вятъра и топлината на слънцето. Виждах в очите му, че той бе там.

Сънищата и мечтите ми бяха свързани с тази гледка.-продължи разказа си Куки. - Сънищата все още имаха цвят.
Когато нямаш нищо и познаваш единствено болката, тогава те са черно-бели. Болката е като кама, украсена с неприазън и обиди. Забива се в мен и от острието капе, почернялата ми кръв. Душата е като сълзи, капещи от очите. Всеки път щом се забие камата и пролея сълзи, губя част от душата си.
Всичко започна с родителите ми.
Майка ми винаги е искала момиче. Понякога...- той въздъхна и една самотна сълза се отрони от окото му. Куки я избърса и с измъчена усмивка рече:

- Навик.

Мислите на Техьонг
Навик?!Как така навик?!

- Понякога - продължи Куки. - докато бях малък тя ме обличаше с рокли, които бе ушила сама. Искаше да се държа като момиче. А баща ми, той преля чашата, когато бях на 14.
Сънищата се превърнаха в черно-бели кошмари. Хората бяха без лица. Дори, когато вървях по улицата хората нямаха лица. Гледаха ме с осъдителните си очи. На сън крещях, питах ги какво съм направил, с какво заслужих болката. По улиците, докато вървях сред тях повтарях наум:
" Защо? Защо ме боли? Защо сърцето ми поглъща болката? Чувствах се като кошче, в което хората изхвърляха тази негативна енергия. След време, когато се гледах в огледалото кожата ми бе по-бледа, а очите ми бяха все по-безизразни. Сякаш бяха проход към мрака на нощта. Заприличах на призрак без душа. На 17, след като осъзнах, че благодарение на майка ми мразя момичетата, си намерих едно момче, което харесвах. Той ме дърпаше към дъното на бездната пълна с болка. Зарязах го и започнах да използвам пълното с мъка и болка сърце, което ми бе останало. Научих се да приемам болката в себе си и да се вдъхновявам от нея. Започнах да се саморазрушавам. Всяка нощ преди да заспя си припомнях всяка една частица тъга,която бях изпитал, всяка капчица болка, която течеше из тялото ми. Защото това е начина, по който живея. Това е, когато познаваш единствено болката. Започнах да рисувам с бои. Цветовете се стичаха по платното тъмни и самотни също като душата ми. Всяка картина крещеше със цветоете си "болка". Понякога използвах стичащите се сълзи по лицето ми, за да навлажня четката и рисувах със сълзи примесени с черна боя.
Исках още болка, исках да ме боли.
Всяко усещане, преминаващо през сърцето ми се превръщаше в болка. В сърцето ми сякаш бяха забити малки стъкълца, когато изпитвах чувство те се забиваха по-надълбоко. Само по себе си едно стъкълце не може да причини много болка, но всички на куп обединяват усещането. С времето аз дишах и живеех с болката. Аз се превърнах в нищо. И си го натяквах всяка нощ и всеки ден, продължавайки да рисувам болката, която сам си причинявах. Събирах болката от всеки един миг, от всеки един ден през всяка една година на моя живот.

- Страх ли те е от болката?-запита Тае. Искаше му се да изпита тази болка, която Джънгкук бе събрал през живота си. Искаше да поеме вината на всички, които бяха наранили Куки. Искаше да заличи черно-белите спомени и хората без лица. Вече разбираше за какъв навик говореше Куки, когато бе потекла поредната сълза, поредната частичка душа бе напуснала тялото му.

- Не.- отговори му Куки.- Страх ме е да бъда обичан.

Това е най-тъжната глава, която съм писала, но имах нужда да излея тези чувства.
Пък и наскоро Честър Бенингтън вокалиста на Linkin Park (любимата ми група) се самоуби. И си спомних, че когато аз бях депресирана единствено песните им ме изкарваха от дупката, в която бях попаднала. Замислих се, че човек трябва да се страхува от самия себе си и дори и някой да те е наранил и да е започнал посаждайки болка или тъга то ти си този, който се довършва и самоунищожава.
Все пак се надявам да не съм ви разочаровала с главата!
Ако ви е харесала гласувайте и коментирайте, наистина искам да знам мненията ви!
Все още ви обичкам!😘😘😘