Kingdom England (BG fanfiction)

Глава осемнадесета

   Отметнах завивките от себе си и си поех въздух, поглеждайки към Хари. Това беше близо. Даже твърде близо. Може би беше знак, че трябва да сме по-внимателни с това, което се случва между нас, защото има голямата вероятност да си изпатим.

- Беше на косъм. И как той разбра, че това съм аз? - казах и си позволих да изпусна въздуха, който не осъзнавах, че съм задържала досега.
- Няма коя друга да бъде. Не и откакто се запознах с теб. Е, реши ли какво ще правиш днес?
- Да. - кимнах положително.
- И какво е решението ти?
- Мисля, че няма да бъде толкова фатално, ако остана с теб още малко. - отговорих, а на лицето му се изписа широка усмивка.
- Чудесно. Значи ще може да ти се насладя още малко. - подсмихна се и се настани върху мен.
- Сериозно ли?
- Напълно сериозно. - засмя се и ни преобърна, така че аз да съм отгоре. - Мисля, че е време да пробваме по друг начин. Какво ще кажеш, красавице? - прошепна тихо в ухото ми и го захапа, а след това се измести към устните ми. Едва ли щях да напусна тази стая в скоро време.

***
   Когато най-сетне успях да се измъкна от стаята на Хари, първо трябваше да намеря Анабел и да й се извиня затова, че от няколко дни не сме се виждали и буквално я изоставих. Проверих дали не е в стаята си, но след като не я открих там, реших че ще проверя кухнята. Предполагам, че родителите ми също ще са там, но нямах друг избор.
   Стигнах дестинацията си и преди да отворя вратата и да посрещна няколко ядосани погледа се постарах да се настроя психически за това, което предстоеше. Естествено, без успех. Никога не си достатъчно подготвен, щом стане дума за майка ми. Винаги ще те изненада и затова не направих кой знае какви усилия. Само се надявах, че ще мине по-леко, отколкото очаквах. Натиснах бравата и отворих вратата. Пристъпих в кухнята и всички погледи се насочиха към мен. Майка ми, баща ми и сестра ми ме гледаха студено и с лошите си погледи, а Анабел ме гледаше със съчувствие. Джулиан, дори не знаеше какво се случва. Може би Теодора не му е казала.

- Анабел, би ли излязла за малко, моля те? - майка ми я помоли, а Анабел се запъти към вратата. Чух я как тихо ми прошепна „успех" преди да излезе. - Деника, би ли ни обяснила къде се губиш вече толкова дни? Изобщо не те виждаме. Не знам защо си мислиш, че имаш свободата да си ходиш, където поискаш и да не ми казваш. - и майка ми започна. Сега беше момента да не проявявам слабост. Случи ли се това, ще призная всичко.
- Успокой се Кристина. Тя е на двадесет. Не можем да я държим заключена цял живот. - баща ми се намеси. Винаги съм се разбирала повече с него.
- Не я защитавай Александър. - скара му се мама и той замлъкна, продължавайки да чете някакъв стар вестник. - Веднага ще ми кажеш къде и с кого ходиш. Също така искам да знам, откъде се намери новата ти стая, която получи след пожара и кой беше така добър да те спаси, защото нищо лично, ти си ми дъщеря и съм изключително щастлива, че си жива, но никой в този дворец не би си мръднал пръста за прислугата.
- Мамо, не може ли по-късно? Сега имам работа. - опитах се да се измъкна, за да имам достатъчно време и да измисля някаква версия на отговорите на всичките й въпроси.
- Не, Деника не може. Искам отговори. Веднага. - очевидно нямаше изход от това.

   Знаех си, че рано или късно това ще се случи. Имах два варианта: или да мисля бързо и да скалъпя история, която най-вероятно ще бъде съшита с бели конци, или просто да си призная истината. Да призная всичко за Хари и връзката ми с него. Мисля, че вече реших кое да избера и съм сигурна, че няма да ми хареса.