Anorexia

Глава Първа

Мрак. Всичко е в мрак. Не виждам нищо.

Опитвам да помръдна.

Не мога.

Оглеждам се с надежда да зърна светлина.

Не успявам.

Защо?

Какво се случва?

"ПОМОЩ!"- крещя аз, но не чувам и звук.

Започвам да плача.

Не чувствам сълзите. Не чувствам нищо.

Вече съм уплашена до краен предел.

"ЧУВА ЛИ МЕ НЯКОЙ!" - без резултат. Сетивата ми са все така притъпени.

Не чувствах, не чувах, не виждах, но някак знаех, че сърцето ми е готово да изскочи от гърдите ми.

Какво се случва, за Бога?!

Тогава изведнъж една ярка светлина почти ме ослепи, а аз не мога да откъсна очи от нея.
Някак знам, че ме наранява, но просто не го чувствам и не откъсвам поглед от това ярко червено сиание.

Секунда по-късно от там започват да излизат странни черни фигури. Стотици и стотици зловещи сенки ме наобикалят в кръг, прекъсвайки всякакъв контакт на лицето ми със светлината.

И мрак настъпи пак.

Не знам как, но изведнъж се озовавам пред огромна маса, препълнена с храна и пак онези смразяващи дъхът ми същества около мен, напявайки зловещо:

"Яж! Яж! Яж"

Аз отказвам.

Но те са непреклонни.

"Яж или умираш!"

"Ако ям, ще умра" - извиквам аз.

"Яж! Яж! Яж" -когато виждат, че не могат да ме пречупят, някак си, със някаква ужасна сила те успяват да ме принудят да отворя уста и започват да ме тъпчат, ли тъпчат.

Сълзи капят от очите ми, докато аз крещя и се моля:

"СПРЕТЕ! ВИЕ НЕ РАЗБИРАТЕ!" -не чуват.
"МОЛЯ ВИ! СПРЕТЕ! ОСТАВЕТЕ МЕ! НЕ МОГА ДА ПОГЪЛНА ВСИЧКО ТОВА! НЕ МОГА! ЧУВАТЕ ЛИ МЕ! ПРЕСТАНЕТЕ!" -Продължават. -МОЛЯ ВИ! ОСТАВЕТЕ МЕ! НЕ МОГА ПОВЕЧЕ! ПРЕСТАНЕТЕ! -проплаквам за последно.

Нямам сили вече.

Бяла светлина приижда изведнуъж и аз оставам сама.
Всичко изчезна - зловещите фигури, претрупаната маса.. Нищо не остава.

Започвам да вървя след светлината.

Отвежда ме до празна стая. Озъртам се. Тъмно е, но съзрявам в дъното ѝ обърнато огледало.

Нещо ме придърпва към него.

Обръщам го и се поглеждам!

Изпищях от ужас.

Това не бях аз. Това не бе моето тяло.

Събудих се с писък. Треперех. А участеното ми дишане, не се нормализираше.

Първата ми мисъл беше да се огледам.

Станах и отидох пред огледалото. Беше ме страх да погледна. Изпитвах някакъв ужас от това, което можеше да се взира в мен. Не исках.. Просто не исках да поглеждам.

Но трябваше. Имах нужда да се убедя, че това е просто сън.

Събрах смелост и бавно започнах да вдигам поглед.

Отдъхнах си.

Слава Богу било е просто сън.

Все същия сън през последните 3 месеца.

Ужасявах се само от мисълта, че това може да стане реалност.

Но за сега не беше.

А и бях готова на всичко, за да не го позволя.

_____________________
Тази глава е написана от Inna-D

Моля за по едно мнение, дали ви харесва или не.(Защото много искам да ѝ докажа, че пише хубаво)
Чао, за сега!❤❤