Heart of Shadows

~ Chapter 4 ~

Щях да бъда негова майка.

- Погледни се – казвам с усмивка, проправила си път между сълзите ми. – Боя се да не те нараня. Не си те представях толкова малък.

Милвам нежно лицето на нероденото си момче, което знам, че никога няма да докосна, и се питам дали може да усети мекия допир на показалеца ми върху бузата си. Още една сълза се стича по страната ми и капва на пода, преминала през миража в ръцете ми, без да се спре на него и без да го докосне.

Просто мираж.

Вълнението се разтапя в гърдите ми, без да остави и следа.

- Какво правиш? – разсейва ме глас по коридора и разбирам, че Лионет е тази, която се приближава.

Когато отново поглеждам към ръцете си, в тях няма нищо, а призракът на Еверида е изчезнал в тъмата. Празните ми длани се свиват в юмруци до тялото. Усещането от лекия като перо допир на призрачното създание вече започва да ми липсва.

Лионет идва до мен и оглежда лицето ми. Подозирам, че не вижда нищо хубаво в него. Вероятно примесът на всичките онези емоции, на щастие, меланхолия и огорчение в едно цяло, ме е оставил пребледняла като платно.

- Андракс ти каза да тръгваш – напомня тя. – Изглеждаш ми омаляла. Добре ли си?

Поглеждам я разсеяно и тръсвам глава, за да се съвзема.

- Няма ми нищо – отговарям с несигурност, която вещицата несъмнено забелязва в тона ми.

- Тогава не стой повече тук. Върви и си свърши работата.

Кимвам и постепенно се отдалечавам, оставяйки Лионет да стои насред останките от призрачно присъствие там, където бях. Вещицата ме проследява с поглед, докато не се скривам зад едно от разклоненията на омотания, потънал в тъмни сенки тунел, и не се изгубвам от погледа ѝ.

Когато се връщам в двореца посред нощ, всичко е мрачно и притихнало. Стремейки се да остана незабелязана, аз се изкачвам до последния етаж и сякаш за пръв път от цяла вечност завивам и се отправям по стълбите към кулата на Азриел.

Отварям вратата тихо и предпазливо, за да не ме усети. Очаквам да потъна в плътна тъма. В покоите му обаче все още се прокрадва светлина от изтляващите съчки в камината. Те пращят глухо и ме сепват на почти всяка крачка, с която се приближавам към леглото му.