Heart of Shadows

~ Chapter 4 ~

Момиченцето започва да подскача, пляскайки весело с ръце. Във все още безгрижните му очи блести най-искрено обожание.

Мъжът придърпва детето в скута си и засипва червените му бузи с дузина меки, бързи и усмихнати целувки. Прелестната Еверида наблюдава отстрани с блестящо, озарено от слънцето лице, и се смее така силно, сякаш животът ѝ зависи от това.

По необяснима за мен причина не успявам да се нагледам на този спомен и оставам с плътно стиснати очи известно време, след като всичко внезапно потъва в мрак.

- Еверида – прошепвам аз, осенена от проблясък, след което отварям очи и виждам призрака, все още стоящ отсреща. – Мамо.

Сърцето потрепва в гърдите ми така, както не е трепвало от момента, в който се събудих след като бях на косъм от смъртта.

- Толкова съжалявам – промълвям. – Толкова съжалявам, че те забравих. Никога вече. Никога.

Призракът ѝ се усмихва, чул и разбрал добре всяка думичка, която изричам. След това протяга към мен бебето, което държи в обятията си. Лицето ѝ грее с червеникави искри, сякаш огряно от слънцето, а устните ѝ са извити нагоре в подтикваща усмивка. Аз протягам колебливо ръце, за да поема подаденото, като в същото време не смея да отделя поглед от нея.

- Това да не би...

Еверида кимва, разбрала неизречения ми въпрос. За момент аз затаявам дъх, но най-сетне се осмелявам да сведа очи към най-малкото и крехко нещо, което ръцете ми някога са държали. Не е като да държиш лък или друго оръжие. Това тук е създание, живо и истинско, доколкото истински жив може да бъде един призрак. Обвивам ръце около вързопчето и го притисвам до гърдите си, но вместо да почувствам радост или гордост, надигащи се в сърцето ми, в очите ми се образуват горчиви сълзи.

Всичко в мен трепери, включително ръцете ми, но Еверида, усетила това, се приближава и се притисва до мен, също гледаща към бебето в обятията ми.

- Толкова е крехък – мълвя над главичката на бебето, която лежи в свивката на лакътя ми. – Не мога. Не мога...

Призрачната хватка на Еверида се стяга нежно около ръката ми. Поглеждам към нея, точно в мига, в който тя кимва, за да ме насърчи, и червената коса се полюлява около лицето ѝ. „Разбира се, че можеш", уверява ме тя. „Ти си негова майка".