Heart of Shadows

~ Chapter 4 ~

За време, колкото едно мигване, Андракс вече не е на стола си. Бърз като проблясък, той напуска подиума и в този миг стои пред мен. Пръстите му стискат косата на тила ми с толкова груба сила, че главата ми се оказва болезнено килната назад.

- Убиецът не може да убие жертвата си от отделни покои – с мъртвешки тих глас прошепва в ухото ми.

Издавам тих стон на болка и изпускам една сълза, напираща в окото ми. С премрежен поглед мяркам Лионет, изправена точно зад нас. Не посмява да пристъпи и крачка насам, докато Андракс ме държи ядосан в парливата си хватка.

- Андракс – изрича настоятелно тя.

Очите ми потъват в плътна мъгла от сълзи.

- Тази нощ ще бъдеш в леглото му – натъртва Андракс. – Не ме интересува колко ще ти е неудобно. За твое добро се надявам, че си ме разбрала, братовчедке.

- Андракс! – дръзко повтаря Лионет зад нас.

Пръстите му се откопчват от косата ми и аз се олюлявам на разтрепераните си крака. Абсолютно всичко пред погледа ми все още е размазано от непролетите сълзи.

Андракс увеличава разстоянието помежду ни и се овладява, докато не възвръща сдържаното си поведение от преди миг. След това се вглежда в мен, спокойно скръстил ръце зад гърба си.

- Моля за извинение. Вече си свободна да вървиш.

Стрелвам го с лют поглед, след което му обръщам гръб и се запътвам като фурия към изхода от голямата зала. Лабиринтът от тъмни коридори все още не спира да ме обърква. Всичко на това място ми изглежда толкова еднакво, че често дори не успявам да се ориентирам по пътя към собствената си стая.

В този миг в края на коридора проблясва червена светлина. За миг решавам, че наистина ми се привижда. Примигвам веднъж към приближаващото се сияние, но то все пак не изчезва. Дори се носи към мен още по-устремено, отколкото преди миг.

Колкото по-близо идва, смътните му очертания започват да придобиват форма, и аз толкова по-бързо осъзнавам, че сиянието е призрак на жена. Алените ѝ коси се веят зад гърба ѝ, роклята ѝ се разпилява около нея, както и около това, което носи в ръце.

Щом пристъпвам още няколко крачки към нея, съзнавам, че това, което носи, е бебе. Тя се спира пред мен и празните ѝ очи се втренчват в лицето ми, безцветни и светещи. Младолика е почти колкото мен, с лице, което е трудно да се забрави. Призрачното ѝ тяло къпе сенчестия коридор в искри, сякаш е звезда, светеща на нощния небосвод. Мога да се закълна, че я познавам отнякъде, от някой заровен в миналото сън или видение.