Гледна точка на Т/И
Мина се седимица. Нито Джимин, нито Таехьонг ми звънна. Аз също не се свързвах с тях и нарочно не ходех до фирмата за да си взема останалите неща.
През това време се чувствах... Ами чувствах се ужасно. Как можеше Таехьонг да ме уволни заради толкова малко и незначително нещо? Тъкмо започвах да свиквам с идеята, че се е завърнал във живота ми и той провали всичко... Както винаги. Не знам какво го беше прихванало. Аз ли бях направила нещо? Омръзна му да върви след мен ли? Тези въпроси постоянно се въртяха във главата ми. Честно казано не исках да ме оставя на мира. Не исках да спира да се интересува от мен. Е.. аз си бях виновна. Като се правех на интересна, така ще е.
Изведнъж телефона ми извибрира. Някой ми беше писал в инстаграм.
Въздишах и отворих гардероба си.
Облякох се и си сложих лек грим. Изглеждах така:
Нямаше за каде да се глася. Не бях на работа.
Понеже имах много време, слязох долу и сипах храна на Гушльо.
Направих си един сандвич и седнах на дивана пред телевизора.
Мина се време. На вратата се почука. Отидох да отворя. Пред мен стоеше Джимин, както винаги елегантен. Поздрави ме, аз също. След това единственото, което направи, беше да ми направи знак да тръгваме. Обух си черните кецове, взех си телефона и излязох от вкъщи.
Скоро вече бяхме пред входа на сградата. Изведнъж от някъде изкочи някакъв костюмиран и спря Джимин. Започна да му говори по работа. Джимин ми направи знак да тръгвам и аз го послушах.
В момента трябваше всички да са в обедна почивка. Това беше добре за мен. Имах по- голяма възможност да не видя Таехьонг, защото по принцип той ходеше да обядва по това време.
Влязох в асансьора. Чувствах се странно. Облечена така, знаейки, че това ще е последният път когато влизам в тази фирма.
Асансьора се отвори. Пред мен се разкри голямото фоайе и единственото бюро в него. Моето.
Огледах се, нямаше никой.
Приближих се до бюрото и седнах на стола. Забелязах, че в близост до мен, на земята, имаше голяма картонена кутия. Усмихнах се тъжно. Явно Джимин им бе казал, че ще идвам.
Както и да е. Започнах да прибирам останалите си папки, лаптоп, слушалки и т.н. в кутията. Не бяха много нещата защото работех тук едва от няколко седмици, но бяха значително тежки.
За нула време бях готова.
Наредих документите, които биха потрябвали на Джимин, така, че да му е по- лесно като ги търси и станах.
Обхванах кутията с ръце, от двете и страни и я вдигнах с малко зор. Лаптопа и папките никак не ми помагаха.
Тръгнах към асансьора. Натиснах копчето с лакет и зачаках. Скоро вратите се отвориха. Усетих движение в кабината, но не можех да видя заради ненужно голямата кутия.
Влязох вътре и се опитах да натисна копчето за първият етаж, но... трудна задача. Продължавах да държа кутията и не можех да видя копчето. Не исках да я свалям от лицето си, защото ме беше страх, че ще срещна очите, коите избягвам. Тъкмо фокусирах бутоните, когато нечия ръка натисна копчето. Тъкмо щях да благодаря, когато ръката ми се изплзна и кутията падна на земята. Папките се разпиляха по пода на асансьора, а аз виждах единствено Таехьонг пред себе си.
Мозъкът ми крещеше "Не го гледай в очите. Спри да го зяпаш! Събери си нещата от пода и си тръгвай!".
Както никога, го послушах. Разтърсих глава и започнах да прибирам изпадналите папки.
Той пък реши, че иска да ми помогне.
- Нека ти помог...- приклекна до мен готов да помага, но го прекъснах
- Няма нужда. Ще се оправя сама.- казах студено и прибрах бързо вещите си. Той се изправи без да казва нищо.
Поглеждах го няколко пъти, в продължение на митута- две и виждах как хвърляше погледи на бутоните за етажите или по- точно копчето за спиране движението на асансьора. Мисля, че знам какво обмисляше да направи.
И точно тогава той се пресегна точно към това копче. Явно се бе объркал. Нямаше да му позволя да направи това... за пореден път. Хванах му ръката и я дърпах към себе си.
Сигурно се чудите защо се държах така, като се имаше на предвид, че го харесвах.
Ами.. За да си знае. Не можеше да си играе с мен както и когато си поиска. Първо се лепна за мен като лепенка, държеше ми сметка какво обличам и с кого общувам... Дори спа с мен, а после ме уволни за едното нищо. Сега какво? Щеше да спре асансьора и да ме притисне както преди? Няма да стане.
Той ме погледна учудено.
- Дори не си го и помисляй. Наистина ли си мислеше, че ще ти позволя да направиш това... ОТНОВО?
- Т/И...- Не знаеше какво да каже.
- Моля те, недей. Остави ме да си вървя. В момента не искам да говоря с никого, особенно с теб. Да не се запомняме с лошо.
- Т/И, това с уволнението не го мислех наистина. Не си тръгвай.
- Таехьонг, спри! Реши какво искаш и тогава застани пред мен, за да говорим. Винаги правиш едно и също. Така стана и преди шест години.- Той ме гледаше тъжно, но и в същият момент объркано.- Свиквам с теб, искам да се сближим и ти точно тогава решаваш да се отдалечиш от мен. Спомняш си случката с телефона, нали?- Той кимна едва забележимо.- Тогава какво направи. Знаеше, че те харесвам, но реши да се подиграеш с чувствата ми. След време се разбра, че ти също си ме харесвал. Извинявай но не намирам логика във всичките ти действия. Сега стоиш пред мен и ме молиш да остана, а причината да си тръгна си отново ти. Престани вече. Писна ми. Откажи се от тези игрички и си намери някой друга. Аз вече се изморих.- Казах му всичко, което мислех. Тогава той освободи ръката си, която все още държах и натисна копчет за спиране на асансьора. СЕРИОЗНО ЛИ???
След това ме погледна в очите.
- А ти сигурна ли си, че знаеш какво искаш? Та ти току що ми каза, че си свикнала с мен,..че си искала да се сближим повече.... Сега се опитваш да ме обедиш, че трябва да се откажа от теб.- Приближи се малко към мен- Това, което казах преди седмица беше импулсивно. Бях ядосан и объркан. Сега също се чувствам така. Миналата седмица те чух да обесняваш, колко съм обсебващ и плашещ...Как искаш да изчезна. Е.. това и реших да направя, но на другият ден ти никак не ми помогна. Вместо да се държиш с мен както обикновено– грубо и студено, ти реши, че ще ми предлагаш помощ. Гледаше ме с мили очи и... И беше обула пола, знаейки как ми действа това. Сякаш искаше да ме предизвикаш. Тогава, докато работех в офисът си се чувствах толкова объркан, постоянно мислех, какво трябва да направя и накрая направих грешка в много важен документ. За това дойдох при теб. И какво да видя... Подпряна на бюрото си, със сладка усмивка, гледаща драма. Тогава се ядосах на теб, на Джимин, на себе си... на всички. Нищо от това, което казах не го мислех наистина.- Слушах го внимателно. Тогава се замислих. Той какво каза? Какво бях говорила за него? Не съм казвала нито, че е плашещ, нито, че е обсебващ.
- Не знам какво, кога и от кого си чул тези простотии. Нищо подобно не съм говорила за теб. Но дори и да бях, това не е повод да ме уволниш....- Говорех, гледайки го право в очите. Тае реши, че ще ме прекъсне.
- Но аз те чух с ушите си. Обясняваше на майка си, как съм те притеснявал.- Тогава се замислих. Само веднъж говорих с мама миналата седмица. Тогава и обяснявах за онзи от магазина.
- Не говорех за теб, а за един касиер.
- Искаш да кажеш, че не съм те притеснявал с действията си.- Аз моментално кимнах, без да се замисля.- И не ти преча, като направя това?...- Той ме бутна в ъгъла на асансьора, слагайки ръка на кръста ми, притискайки ме към себе си. Аз погледнах на страни. Ако го гледах в лицето, щеше да ме целуне. Нищо не му казах. Усетих дъхът му на вратът си.- Значи това мое действие не те притеснява?...- почти шепнеше с дълбокият си глас. И тогава усетих устните му по вратът си. Затворих очи. Боже, усещането беше толкова хубаво.
Тае отлепи устните си от вратът ми и хвана брадичката ми. Накара ме да го погледна в очите. Но погледът ми беше забит другаде. В устните му. Започнах да се приближавам към него, бяхме на милиметри,...когато изведнъж в кабината зазвуча мъжки глас. И двамата се сепнахме и се разделихме. Гласът се чуваше от таблото с копчетата.
- Ехо. Има ли някой. Разбрахме, че асансьорът е спрял. Добре ли сте.
Аз дишах тежко, а Таехьонг се опита да се успокои и каза..
- Да всичко е наред. Асансьорът тъкмо тръгна.- каза и натисна, най- вероятно любимият му ботон и асансьора се задвижи. След няма и половин минута вратите се отвориха на първият етаж. Пред нас стояха има-няма десет човека, гледайки ни странно. Бързо взех кутията си и излязох от кабината. Вървях бързо. Защо? И аз не знам. Хвана ме срам. Боже... ЩЯХ ДА ГО ЦЕЛУНА! За какво дойдох, какво направих... Не е за вярване.
Излязох от сградата, когато някой ме дръпна за ръката. Отново.. Таехьонг.
- Сега какво?- попитах
- И аз това питам.- погледнах го въпросително.- Връщаш се на работа, нали?- попита с лека усмивка и се почеса по тила
- Не.- усмивката му изчезна
- Как така?
- Няма да се върна на работа. Не забравяйте,че ме уволнихте несправедливо.
- ЗабравяйТе? УволнихТе? Защо ми говориш на вие?
- Кога ще получа сумата, която изработих за тези седмици. Мисля, че си вършех работата повече от добре.- Говорех спокойно и учтиво. Истината беше, че говорех така, само за да отклоня мислите му от това, което се случи в асансьора. Но това със връщането на работа, наистина го мислех.
- Чакай. Защо няма да се върнеш?
- Казах ви, вече.
- Това го разбрах, но не забравяй, че ти също сгреши. Знаеш, че от части бях прав.- оспорваше ситуацията той
- Но...- започнах, но някой ме прекъсна
- Е... как са колегите?- Попита Джимин, с усмивка на лице.
- Добре.-Казахме сърдито двамата с Тае. Джимин погледна Тае и му направи някъква физиономия.
- Дадох ти шанс да се поправиш и пак обърка нещата. Тц, тц...- Каза Чим на Тае
- За какво говориш?- Попитах. И изведнъж ме просветли.
- Ах ти!- обърнах се към Чим. След това погледнах Тае.- Той ти каза, че ще съм на етажа, нали? А пък аз се питах, как може да имаш такъв късмет, да ме срещнеш точно тогава. Двамата сте се наговорили.- Джимин и Таехьонг се засмяха виновно. Боже.. Не мога да повярвам.- Както и да е. Аз ще вървя.
- Чакай. Няма ли да останеш на работа?- Попита Джимин с широко отворени очи. Поклатих глава в отрицание. Тогава Тае пое шамар от Джимин зад вратът. Едва се сдържах да не се разсмея.
Кимнах им и закрачих към спирката. Зад себе си чух отново да ме викат. Не се обърнах, а продължих.
Вече бях на спирката и чаках автобусът. Бях замислена. Случилото се в проклетият асансьор се повтаряше в главата ми отново и отново. Получих отговори на почти всичките си въпроси. Проблемът обаче беше там, че сега се чувствах объркана. В какви отношения бяхме сега. Същите? По- близки?
Забелязах автобуса да идва. Станах и се приготвих. Спря пред мен. Вратите се отвориха и бях готова да се качвам, когато някой ме дръпна рязко и ме повлече към колата си. Познайте кой беше? Досадникът Таехьонг.
Взе кутията ми и я сложи отзад, след това ме натика в колата и бързо седна зад волана. Веднага потегли.
- Какво си мислиш, че правиш?
- Сложи си колана.- игнорира въпросът ми.
- Първо ми отговори.- Той спря рязко колата и се обърна към мен. Не знаех какво мисли да прави, за това хванах дръжката на вратата и седнах в ъгъла на седалката, готова да бягам.
- Пусни вратата. И седни както трябва.- Нареди той. Аз дори я отворих. Тае въздиша. Пресегна се и затвори вратата. Хвана ме за ръката и ме дръпна за да седна хубаво на седалката. След това се пресегна към колана, но го изпреварих.
- Не се филмирай. Не сме в някоя драма, че да ми слагаш ти колана.
- Кой го каза?- Измърмори той и извъртя очи. - Сега се успокой и престани с играчките.
- Кой го каза?- Имитирах го.
- Той се усмихна, поклати глава и отново потегли.
По време на пътя цареше тишина. Никой не обелваше и дума. Тае проговори чак като спря колата пред къщата ми. Аз тъкмо отворих вратата и той каза...
- Довечера бъди готова в 19:30ч. Ще мина да те взема?
Аз слязох бавно от колана не асимилирайки, какво ми каза току що. Кимнах глуповато и затворих врата. Той отпраши моментално.
Влязох в къщи и седнах на дивана. Джимин се настани в скута ми и замърка. Аз стоях като обладана, гледайки в една точка и мислех. Той какво каза? 19:30ч довечера?... Ще ме вземе?
И тогава осъзнах какво ми каза. Той ме покани на среща... Не, не ме покани, а ми съобщи, че ще имаме. И то довечера. Какво щях правя????
Ето я и поредната глава. Надявам се да ви е харесала.
Мисля, че се получи добре, но не съм сигурна. Както и да е.
Ще се постарая скоро да пусна следващата част.
Ако има някой, който чете историята от самото начало.. В смисъл чакал е за нови глави от самото начало.. първа, втора, трета.... Знае какво е чакане. Тогава пусках нова част буквално през няколко месеца.
Не знам защо го написах това, но да има.
Не ме винете... в добро настроение съм и пиша простотии.
Благодаря, че изчетохте и тази глава. Надявам се да ви е харесало.
От мен чао и до следващият път.
Обичам виии!