Сутринта се събудих по- рано от обикновено. Първата ми работа беше да сложа храна на Джиминши.
Този път нямах време за дивеене сутринта. Извърших си сутрешната рутина и се облякох така..
Реших днес да добавя и сако в облеклото си. Все пак вече съм секретарка на зам. директора.
Седнах на дивана и взех телефонът си. Не знаех от колко часа е по- ранният автобус. Влязох в разписанието и скочих. Автобусът щеше да е на спирката след пет минути, а на мен ми отнемаше двойно повече докато стигна до нея. Вързах косата си на стегната опашка, взех си чантата и тръгнах. Започнах да бягам. Пред мен се разкри голямо кръстовище. Затичах се по пешеходната пътека, но пресякох едва половината, когато светофарът светна зелено за автомобилите. Една кола щеше да ме блъсне. Поклоних се набързо и продължих да тичам. Виждах автобуса зад ъгъла. Тичах, тичах и в края на краищата успях да го хвана с триста зора. Не съм бягала така и за училище. Седнах на една седалка до прозореца, задъхана.
Гледна точка на Тае
Карах спокойно към фирмата, слушайки музика. Стигнах до някакво кръстовище. Още по-добре за мен, успях да хвана зелено. Тъкмо тръгнах и пред мен изкочи някаква жена. Подпря се на капака на колата. Поклони се и продължи да тича. Опашката и се мяташе на различни посоки и не можах да видя лицето и. "Трябва да внимава повече."
След около двайсет минути, вече бях паркирал пред фирмата. Докато слизах от колата засякох с поглед лице, което никога нямаше да забравя. Заключих колата и побягнах. Извиках.
- Джимин!
Той се обърна. Как може да изглежда по същият начин, както преди години. Никак не се е променил.
- Тае! Най- накрая! Изглеждаш много добре. Костюма ти отива.
- Да знам. Стига вече с тези комплименти. Е... как е моят бивш съквартирант.
- Как да е? Едва не умрях от скука без извънземното си...
Той погледна настрани.
- Госпожице!- извика той след някакво момиче. Това беше момичето от кръстовището. Беше с гръб към нас, но я познах по мятащата се опашка.
Джимин побягна след нея. Айде.. пак си е набелязал някоя.
Влязоха във фирмата, а аз вървях след тях.
Не след дълго спряхо пред асансьорите. Настигнат ги.
- Директоре, позволете ми да ви представя новата си асистентка... - засмя се притеснено- Така и не разбрах името ти.- започна Джимин със усмивка на лице. Погледна момичето въпросително.
- Т/И/Ф- каза момичето, с нежен глас. Все още не виждах добре лицето и. Чакай... КАК СЕ КАЗВА???
Ококорено погледнах към момичето. Тя се обърна към мен. Поклони се. Като ме видя, изражението и се промени драстично.
- Т/И/Ф.... - Каза Джимин замечтано с глуповата усмивка.
Асансьорът се отвори и тримата влязохме вътре.
Кабината се изпълни с неловка тишина, но не за дълго.
- Приятно ми е да се запознаем! Радвам се, че ще работя с вас!- каза Т/И формално с усмивка и се поклони. Какво става? Помни ли ме? Не мисля, че съм се променил толкова.
- Поправка. Ще работиш с мен. - каза доволно Джимин.
- Благодаря, че ме поправи Гушльо...- каза му, сякаш се познават от година.
И как по дяволите се наема асистентка, без да и знаеш името??
Аз и Джимин я гледахме изненадано. Единствената разлика беше, че при Чим се появи лека усмивка.
- Гуш...- щях са попитам но..
Вратите на асансьора се отвориха. Излязохме. Т/И стоеше плътно до Джимин, вървейки към офисът му.
- Радвам се, че обръщаш внимание на старият си приятел! Ще се видим после...- казах, но знаех, че няма да ми обръни внимание.
Объркан влязох в големият си офис. Беше разположен точно до този на Джимин. След като затворих врата си, залепих ухо за стената.
Защо, по дяволите Т/И нарече Чим "Гушльо"????
Гледна точка на неутрал
Минаха се около два- три часа. Т/И вече бе на новото си бюро пред кабинета на Джимин. Залисана в работата си и усилията и да не обърка нещо, не усети Тае, който от десет минути стоеше до нея и я гледаше. Той прочисти гърлото си за да и привлече вниманието.
Тя се обърна, но не каза нищо. Очите и се страхуваха да срещнат неговите.
- Ела с мен.- каза той простичко и влезе в кабинета си.
Тя вдишва дълбоко и издиша бавно. Преди това, отвори офиса на Джимин и го предупреди, че ще е в съседната стая по заръка на директора.
След това плахо влезе в офиса на Тае. Гледаше пантовките си и не смееше да погледне напред.
Тае се приближи до нея. Беше много близо. Т/И продължаваше да гледа надолу. Имаше толкова малко разтояние между тях, че с едно помръдване можеха да докоснат носовете си.
- Какво правите, Директоре?
- Т/И...
Не можеш да лъжеш... Знаеш го, нали. Аз също го знам много добре.
- Не ви разбирам.- каза тя задъхано, понеже беше спряла да диша от близостта им.
- Т/И!- каза той отново, но с по- настоятелен тон. Тя най- накрая го погледна. Преглътна.
- Господине...- бе прекъсната от Таехьонг, който я бутна в стената до вратата. Тя извърна глава настрани.
- Не се преструвай, че не ме помниш. Това само ще ме прави по настоятелен.
Т/И някак събра смелост и го погледна, но в очите и имаше ярост и тъга. Таехьонг се опитваше да разчете очите и.
- Помниш ме... нали?
- Да помня те, но не го заслужаваш! Как може.....- не можеше да се доизкаже. Гласът и се пречупи.- Как можа да не ми звъннеш поне веднъж? Не ми писа поне веднъж. Не върна нито едно от обажданията ми. Сега какво очакваше... че като те видя, ще ти се хвърля на врата? Ако е така, грешал си. И какво по дяволите правиш? Шефът ми е в съседната стая. - тогава тя го отблъсна леко- Извинете ме, но ако няма за какво да говорим по работа, ще се връщам на бюрото си.- И излезе от офиса.
Тае стоеше като парализиран. Не знаеше да се радва ли.. да плаче ли. Мига в който видя лицето и, той разбра, че и на двамата ще им е трудно за напред. Не знаеше защо действа така импулсивно около нея. Правеше неща, за които съжалява след това. Винаги е било така. През всичките тези години, след Т/И е имало само още едно момиче, но не можеше да я забрави. Вярно казвали, че първата любов не се забравяла. И точно заръди това, сега беше сам. Беше решил, че след като се върне в Сеул, ще намери първата си любов и ще я направи своя.... независимо, дали ще се играе мръсно или честно. Т/И го помнеше... значе има светлина в тунела, но как да и обесни, че през първите три години от както замина, поддържаше връзка с нея постоянно... всеки ден. Само дето тя не знаеше.
Работният ден свърши бързо, а на Т/И и оставаше още малко работа.
Не и пречеше да остане малко повече на работа. Предпочиташе да си свърши всичко сега, от колкото да се мъчи на следващият ден още повече.
Не след дълго Джимин си тръгна, като не пропусна да се усмихне на Т/И със лъчезарната си усмивка и да и намигне. Разбира се, пита я дали иска да вечеря с него, но тя му отказа, понеже има още работа.
След още около десет минути до бюрото и застана Тае.
- Няма ли да се прибираш? Навън вече се стъмва.... Не те ли чака някой у вас за вечеря? Не стой тук сама. Прибирай се.- Надяваше се да няма никой, който да я чака.
В този момент Т/И се сети, че вкъщи я чака котката и, която е гладна и самотна... хах... Т/И се чувстваше точно така в момента. Изключи си компютъра, подреди някои папки и тръгна към асансьорите... безмълвно. Тае тръгна след нея. Бавно и спокойно. Огледа я. От глава до пети. За него Фигурата и бе перфектна, както винаги. Той вървеше, на не повече от метър и половина разстояние зад нея. Но докато Т/И вървеше пред него, се спъна в перфектно гладкия и лъснат под. (типично за нея) Пантовката и се измъкна от крака и Т/И рязко се наведе за да я обуе, не помисляйки, че зад нея върви Тае, на не голямо разтояние. Той не можа да реагира на време и се блъсна в Т/И. По- скоро слабините му се удариха в дупето и. Тя се зачерви, оправи си обувката и с още по- бърза крачка стигна до асансьора. Никой нищо не продумваше. Тази тишина убиваше и двамата. Тае проклинаше хормоните и мъжеството си в момента. Заръди мръсното му подсъзнание и сблъсъка им от преди малко, Тае се бе възбудил. Влязоха в асансьора. Тишина... Чуваха се само шумът от движещата се кабина и учестеното дишане на Тае. Погледна я скришом. Псуваше се на ум за това, че тялото му реагираше така, сякаш е тинейджър с бушуващи хормони... и се чувстваше точно така. Погледна я отново.. в лицето. В умът му изкочиха спомени от последната вечер с Т/И... Прехапаните и устни и потта по кожата и... целувките и докосванията.
Изведнъж Тае се пресегна и натисна някакъв бутон. Асансьорът спря да се движе. Т/И го гледаше объркано и изненадано.
Той я приклещи в единият ъгъл на асансьорът. Тя се сепна. Опита се да го отблъсне, но настоятелността на Тае и позицията, в която бе застанала, никак не и помогнаха. Извърна глава настрани за да не го погледне в очите. Той дишаше ненормално учестено.
- Какво правиш!? Стига вече... моля те остави ме. - Каза, след като преглътна звучно.
- Моля те... просто ме целуни.- Тае беше като пиян. След около половин час щеше да иска да изкопае сам гроба си за това, което смяташе да направи.
Тя затвори очи за миг. Вдишва и издиша. След това погледна право в горящите от желание очи срещу нея. Започна да приближава главата си към него. Той затаи дъх.
Т/И погледна устните му и му прошепна...
- Никак не си се променил.... Не си се научил от миналият път...И сега пак ще те боли..- след това тя вдигна рязко кракът си и удари Тае в слабините с коляно. Той се отдръпна от нея. Клекна на пода и се зачерви от спиращата дъхът болка.
Т/И през това време бе натиснала бутона, с който Тае спря асансьора и сега отново се движеха. Вратите се отвориха. Тя излезе от асансьора, не знаейки на кой етаж се намира. Не след дълго излезе и от сградата. Притичвайки стигна до спирката.
Автобусът и тъкмо спираше. Качи се и се залепи до един от отворените прозорци. Трябваше и въздух... вятър... нещо, което да възобнови и задейства функциите на мозъкът и. Замисли се...
"Какви ги вършеше? Във фирмата.. в асансьора...
Вече не сме глупави тинейджъри. Какво стана... скрита камера ли беше това всичкото... Инсценировка?
Каквото и да се бе случило преди малко... няма да мога да го погледна дори в обувките от срам."
Още една доза "шитня". 😁
ПЪРВО- извинявам се за грешките
ВТОРО- дано да не ви е било безинтересно
ТРЕТО- МРЪСНАТА ИГРА тепърва започва 😏😏😏❤
Чакам мнението ви в коментаритеее! 😁🥰😌😌👇🙏
П.С. МНОГО, МНОГО, МНОГО ВИ БЛАГОДАРЯ, ЧЕ ЧЕТЕТЕ ИСТОРИЯТА МИ. ЧЕТА ВСИЧКИ КОМЕНТАРИ И ЗА ЩАСТИЕ ВСЕКИ ОТ ТЯХ МЕ КАРА ДА СЕ УСМИХВАМ. ДАЖЕ СЛУЧАЙНО НАМЕРИХ В ИНСТА. МОМИЧЕ КОЕТО ЧЕТЕ ИСТОРИЯТА. ПИСАХМЕ СИ... ТОВА МЕ НАПРАВИ ОЩЕ ПО- ЩАСТЛИВА. НАДЯВАМ СЕ ВСИЧКИ ДА СТЕ ЗДРАВИ.(покрай този смотан и досаден вирус 🙄😅)
ОБИЧАМ ВИ И ДО СЛЕДВАЩАТА ГЛАВА. 🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰🥰
(Съжалявам ако е прозвучало "филмарски")😅❤